СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Владимир Е. Сабоурин

Навигационният дневник на първото пътуване, компендиран от Защитника на индианците (Protector de los Indios), брат Бартоломе де лас Касас, писмата до испанските крале Фернандо и Исабел във връзка с последвалите три експедиции и завещанието са текстовете, които притежаваме от Христофор Колумб (Cristobal Colon), свидетелствата за когото иначе са оскъдни и спорни. Колумб се намира сякаш в мислимо най-добрата позиция, невъзможна обаче за едно историческо, а и изобщо за публично лице, да говори за себе си единствено с делата си, епохални за Новото време, и текстовете, образуващи прегледно томче с обема, темата и фабулирането на роман. На закръглеността на опуса и фасцинацията на началото и произхода, подозрителността, която не предполага задължително недоброжелателност или най-малкото се подхранва от същата тази фасцинация, противопоставя образа на лисицата, замитаща с опашка следите си. За херменевтиките на подозрението, без които модерността не може да мине, а Колумб доприняса съществено за отварянето на коперниканската кутия на Пандора, текстовете заличават следи, нещо жизненоважно, според Брехт, за обитателите на градовете. Учудващата липса на добър роман за Колумб, ако изключим “Арфата и сянката” на Алехо Карпентиер, който при все това не се доближава до постигнатото от самия него в същия жанр във “Векът на Просвещението”, се дължи, може би, именно на квазилитературната затвореност на Колумбовия опус, обричаща литературата на повторение и отваряща врати и прозорци пред херменевтиката.

Грандиозността на проекта, с който Колумб се опитва да спечели първоначално краля на Португалия Жуау II и след неуспех го предлага на испанските крале, напомня геополитическите мащаби на глобализацията, чийто естетически праобраз е световният театър на Ренесанса, организиращ дефицитите, породени от разпадането на средновековния ordo-космос. В сключения с Фернандо и Исабел договор (Capitulaciones de Santa Fe) за първи път един частен предприемач мисли за приходите от сделката по меридиани, от полюс до полюс: “на 100 левги от Азорските острови и островите Зелени нос по линията от един полюс до другия” (Писмо на Адмирала до Католическите Крале от 7 юли 1503 г.)1 , “отвъд въображаемата линия (raya imaginaria)2 , която начертаха от единия полюс до другия на 100 левги от островите Зелени нос и от Азорските острови” (Завещание). Колумб е не само служител на кралете, но и съдружник с дялово участие в предприятието. Че до получаването на процент от приходите от проекта (общо над 25 процента!) (268б), на които разчита до последния момент и върху които гради завещанието си, така и не се стига, не се дължи на слабости в проекта и юридическото му обезпечаване, а на неочакваните измерения на откритията, надхвърлили наличния ресурс не само на частния предприемач Кристобал Колон, но и на Испания като цяло.

Финансовата и юридическата страна на проекта се оформя от опита на Колумб в Португалия, която първа предприема като държавна политика колониалната експанзия и свързаните с нея географски открития, насочени към установяването на търговски път до Индия по море, пътувайки покрай Африка. Колумб добре познава португалските експедиции по западното крайбрежие на Африка (“Гвинея”) и често ги привежда като пример, правейки сравнения със собствения проект. Португалският пример е предназначен най-вече за испанските крале, има за цел да ги амбицира да не се отказват от по-нататъшни инвестиции в новооткритите територии, а сравненията са в полза на мекия и здравословен климат, сладостта на въздуха и водата, зеленината като “през април в Андалусия” (45б) и красотата, кроткостта и добротата на жителите в откритите от него територии, с всички идилически и теологически импликации, за разлика от “заразите” на “Гвинея”. От португалците Колумб е научил да наблюдава в открито море птиците и посоката на полета им като знак за земя, и възможностите на търговията с роби. А за родния си град говори в завещанието като за място, където могат добре да се вложат предвижданите приходи: “там, в [банката] “Св. Георги” всяка сума е на много сигурно място, а Генуа е благороден град и не [?] е могъщ по море” (превод мой) (213е / 267б). В момент на отчаяние, защитавайки се срещу тежки обвинения в измяна, Колумб си спомня, че е “беден чужденец” (241б).

Вътрешната литературна форма на финансовия аспект на проекта е темата за златото, един от лайтмотивите на навигационния дневник и на писмата до кралете. Първото споменаване на златото става на 13 октомври, втория ден след пристигането в Новия свят. “Аз от своя страна наблюдавах добре и се стараех да разбера дали има злато. Видях, че някои от тях носеха малко късче злато, нанизано през дупката, която те си пробиват в носа.” (31-32е / 33б) Колумб се опитва да установи, откъде взимат златото, и да накара “индианците” (които все още нарича просто “хора от острова”) да дойдат с него до там, но скоро си дава сметка, че “те не разбираха за какво става дума” (no entendian en la idea) (32е). Още при първата си поява темата, в чиято разработка Колумб следва Марко Поло (през Паоло Тосканели), се свързва с неразбирането, което едновременно фрустрира и отваря пространства на фикционалното и по-частно литературното – четивата, през които Колумб вижда Новия свят. С нарастването на фрустрацията, която все повече се изостря поради липсващото или оскъдно злато, литературността ескалира. Колкото по-малко разбира местните жители, толкова по-силно се налага прочетеното, ренесансовият блясък на византийския златен фон на Сан Марко. На свой ред неразбиращите местни жители осигуряват резонансното празно пространство на необезпокоявания от рестриктивния режим на диалога размах на заинтересованата способност за въображение. Архаичната им щедрост дарява модерната икономия на оскъдния ресурс (Никлас Луман “Обществото на обществото”) и с онова, което не притежава, но желае да дари, защото другият го желае. Индианците щедро даряват Колумб с каквото пожелае, превръщайки всичко, до което се докосне желанието му, в пожеланото. Колумб е Мидас на желанието. Икономията на щедростта възпламенява чрез възбуждащото неразбиране на стойността на златото въображението на икономията на оскъдния ресурс, която привижда в предмодерната щедрост произвеждания в модерния режим на оскъден ресурс блясък на принадената стойност. Така се стига до ауреолическата фантасмагория на златния остров, където в шемета на здравомислието и предприемаческия резон се срещат праобразите на латиноамериканския магически реализъм и Беняминовата праистория на модерността. “Казва, че този ден не получил при размяната много злато; но Адмиралът научи от един старец, че имало много съседни острови на 100 левги и повече, доколкото можа да разбере, на които се ражда злато в твърде голямо изобилие (muy mucho oro), както и на другите, като накрая казал, че имало остров целият от злато и че на другите има толкова много, че го събират и пресяват като със сита, и го топят и правят дебели пръчки и хиляди работи – представят [?] със знаци направата. Този старец показа на Адмирала посоката и разположението, където беше това; Адмиралът реши да отиде там...” (96е / 101б) (превод мой).

Златната фантасмагория се свързва при Колумб с религиозна, за да не кажем провиденциална, легитимация, която явно се взима на сериозно, доколкото след споменаването й в навигационния дневник на първата експедиция (113е / 118б) е препотвърдена в завещанието и касае в относително задължаваща форма разпореждането с очакваните приходи. “... и защото по времето, когато тръгнах, за да открия Индиите, отидох с намерение да моля Краля и Кралицата, Нашите Владетели, да постановят, доходите, които Техни Величества биха получили от Индиите, да се използват за превземането на Йерусалим, и така ги помолих за това.” (Завещание) (213е / 267б) Колумб задължава прекия си наследник или лицето, което го наследи, “да събира и да натрупва капитала на съкровището си в банката “Св. Георги” в Генуа, и там да се умножава от лихвите, докато достигне количеството, което прецени [за достатъчно?], и е сигурен, че може да предприеме някакво добро дело (Buena Obra, католическа формула – б.м.) в касаещото Йерусалим” (214е). Златото има отношение към спасението и рая, за което Колумб говори de profundis от затвора в Ямайка, където попада, заловен още с пристигането си, при последната и мъчителна четвърта експедиция, описана като мартириолог и цитираща Йов, когато при буря вижда “морето, станало кръв” (mar fecha sangre) (193е). “Генуезци, венецианци и всички, които имат бисери, скъпоценни камъни и други ценни неща, отиват накрай света, за да ги разменят и превърнат в злато: златото е най-превъзходното нещо (excelentisimo); от златото се прави съкровище и с него притежаващият го прави каквото пожелае в света, и стига дотам да вкара душите в рая.” (Писмо на Адмирала до католическите крале от 7 юли 1503 г.) (201е / 238б)

Историческите координати, в които Колумб вписва проекта си с визионерски втвърдено съзнание и недвусмислено заявена претенция за място в историята, взимат за точка на отчет нагнетената или съвпадаща – и в двата случая със сериозни последствия – събитийност на 1492 година. Може да се каже, че Колумб извлича максимума от момента. След като дълго е пробвал без успех, чакал, набирал опит в Португалия, която изпреварва тогава в касаещите проекта му аспекти другите навлизащи в модерността държави, го представя на точното място и в точното време, тълкувайки успешно пред кралете на Испания, набрали скорост и маса, но бедни откъм концепции за времето след Реконкистата, явяващата се при завършването на държавната консолидация кумулация като провиденциален вектор. “... през настоящата 1492 година Ваши Величества изведоха до щастлив край победоносната война срещу маврите, които царуваха в Европа... още същия месец представих на Ваши Величества сведения за земите на Индия...” (15б) Второто събитие, с което – въпреки регресивния му характер, деструктивно повтарящ, при явна липса на идеи, схемата на Реконкистата – Колумб не пропуска да свърже проекта си, е прогонването на евреите от Испания. “Така че след като изхвърлихте вън всички евреи от всички Ваши кралства и владения, в същия месец януари ми заповядахте да тръгна с достатъчен брой кораби за гореспоменатите краища на Индия...” (16е) (превод мой, преводът в българското издание на навигационния дневник, ср. 16б е неправилен). Проектът е координиран с изтласкването на арабите (от “Европа”!) и прогонването на евреите, като трябва на свой ред да финансира нов кръстоносен поход (ако се наложи и на частни начала!) за превземането на Йерусалим. При първата експедиция изрично се отбелязва, че един от хората (hombres espaсoles), изпратени на земята на разузнаване, “беше бил евреин” (habia sido judio) (52е) (плускуамперфект, от превода в българското издание, ср. 55б не е ясно, че става дума за конвертит). По-късно Колумб ще припише обвиненията срещу себе си на “покръстените евреи”.

Навигационният дневник и писмата до кралете показват Колумб като читател на Стария завет (Петокнижието и Пророците), ползван редом със Сенека, Птоломей и Марко Поло при обосноваването на проекта. Освен аргументационната функция на авторитет, която позоваването на библейски текстове ренесансово споделя с античните автори и пътеписите, и типологическото тълкуване на Стария завет като префигурация на християнската история, прави впечатление директността, граничеща с еретичното или в дълбочина протохристиянско и гностическо четене, с която Старият завет бива включен в настоящето, директност, заобикаляща всъщност типологията. Атлантическият океан изведнъж се оказва Червено море от Книга Изход, като поводът са опасенията на екипажа, че поради липса на насрещни ветрове няма да могат да се върнат обратно (в Египет?). “И понеже морето беше спокойно и равно, хората мърмореха, казвайки, че значи по онези места нямало вълнение (mar grande), че никога няма да срещнат сгодни ветрове, за да се върнат в Испания; но в това време морето изведнъж и без вятър се надигна много, което изуми всички, поради което Адмиралът казва тук: “Тъй че много необходимо ми беше бурното море, дето не се е явявало, освен във времената на евреите, когато египтяните излезли от Египет, преследвайки Мойсей, който извеждал народа от робство”. (23е / 23б) Колумб се връща към Мойсей и изхода от Египет по време на последната експедиция, когато казва “надеждата за измъкване умря” (195е) (превод мой, краят на изречението е пропуснат в българското издание, ср. 232б). По същия поразителен начин звучат и позоваванията на Исая и Ездра, с които Колумб се включва в институцията на пророчеството (Макс Вебер “Античното еврейство”) и на апокалиптиката (Якоб Таубес “Стоманената клетка и изходът от нея или Спор за Маркион, някога и сега”), без да прибягва до типологическо съгласуване.

На връщане от първата експедиция, непосредствено преди пристигането в Испания с голямата новина, Колумб изказва ясно и определено идеята, която води описанията на пейзажа и хората в откритите земи. Ренесансовият колорит на настоятелните идилични топоси, съставящ очарованието и изящната литературност на първите дни, отстъпва място на теологически конструкции, експлицирани може би под влияние на успеха и облекчението след ужасния страх, който преживява, когато на финала е застигнат от буря и “всеки комар, казва, можел да разстрои и осуети” (141е) успешното приключване на мисията. “Казва, че бил много учуден от толкова лошо време по онези острови и краища (Азорските острови – б.м.), защото в Индиите плава цяла зима без да пуска котва, и времето беше все хубаво и че нито за час морето не го затруднило в плаването, а на онези острови пострада от толкова тежка буря и същото се случи на отиване чак до Канарските острови; ала след като ги отминали, ветровете и морето бяха все твърде умерени. Заключавайки, Адмиралът казва, че правилно са казали светите теолози и мъдрите философи, че земният рай (Paraiso Terrenal) се намира на края на Изтока, защото е най-умереното място. Тъй че онези земи, които сега беше открил, са – казва той – краят на Изтока.” (147е)