Литературен форум  

Брой 16 (439), 12.12. - 18.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Сянката на Златорога

Продължение от брой 15

Стоп! Отново истеричен изказ на маниакално изкривено съзнание - бъдещият баща на детектива Авакум още тогава си представя литературата като фронт, списанието като казарма и литературния живот като оръдеен огън. Нищо чудно, че ще продължи да пълни българската книжнина с изстрели и трупове на въображаеми шпиони, вредители и класови врагове. По-страшни от литературните му кошмари обаче са обвиненията към Вл. Василев и Н. Лилиев - те са подстрекателство към разправа с видни радетели на изящното слово и духовността, любимци на културната общност и все пак хора от същата гилдия, към която казарменият писач мечтае да се приобщи. Какво разстрелва той с картечни думи, ако не стожерите на националния дух и култура? В името на какво тогава ще трупа хилядите си ненужни страници в продължение на 4 десетилетия, освен в името на изобретателната ловкост на кариеризма, на омразата и ненавистта?

Споменавам тези имена, заглавия и слова, защото те са означаеми в контекста на онези времена, когато ожесточено се изтръгват корените на националната художествена традиция, а заедно с това и на нравствеността, зачертават се ценностите, завещанията и притежанията на българина и той е изтласкан, обнищен и самотен - да съгражда, уж ново, уж по-хуманно общество и държава. Ако днес народът не е същият и е чужд на самия себе си, така че сам не може да се познае, то е и затова, че бе изоставен и предаден от същите тези партизирани “народни интелигенти”, които след преврата стават идеолози на физическото унищожаване на “буржоазния” културен елит на България.

Една малка, но силно мотивирана квазиинтелигентна орда всъщност подготвя атмосферата за разправа в деня “Х” - 19.XI.1944 г., когато влиза в действие заповедта на министъра на МВР Антон Югов за масово излавяне (и негласно изтребване) на “народни врагове”, където и да се намират те. Със заповед N 251 от 22.XI.1944 г.7 Държавна сигурност изпраща 61-годишния Вл. Василев в Софийския централен затвор. Мотивацията обаче се намира в друг документ, на който попаднах случайно в един от общите фондове с гриф “поверително”. Понеже е лаконично обяснение на по-нататъшното развитие на нещата, налага се да я цитирам изцяло.

 

“Поверително.

Дирекция на народната милиция

N 300 ДС

ноември 1944 г. София

До г-н министъра на вътрешните работи

Тук

Относно запитването Ви във връзка с некои задържани лица в Дирекцията на народната милиция, съобщавам Ви следното: Лицето Владимир Василев е задържано в Дирекцията на народната милиция по нареждане на Главния народен обвинител. Данните срещу него се състоят в следното: като редактор на “Златорог” е бил водач на литературния фашистки фронт. Бил е пръв приятел на Йордан Бадев и бил под опеката на реакционно фашистката идеология на културния живот у нас. Същият е до последния момент сподвижник на Александър Цанков според (........). Окончателното положение на Владимир Василев ще се установи идната седмица от народния обвинител Никола Ланков (писател-комунист - б.м.), който се занимава с неговото досие.8

Началник ДС (подпис на Лев Главинчев)

секретар В. Алексиева

 

Това е документът, в който многоточието е черна дупка, бездна на страха и позора и в нея пропада името на един самобитен лирик от кръга на “Златорог”, пропадам и аз като автор на материала. Възниква в мен костелив морален проблем. Нямам право, а и не искам да назова името на човека, изрекъл лъжата, която е могла да коства живота на неговия благодетел, редактора на “Златорог”. По-скъпи от истината са ми пасторално-носталгичните стихотворения, съхранили завинаги романтиката на българския земен рай и светлите мечтания на българския човек в едни отдавна забравени времена. Освен това съм наясно, че човекът е бил притиснат до стената - също е бил обречен на “очистване” заради антикомунистическо творчество и остра публична полемика с някои пишещи комунисти преди преврата и отговорни другари след това. Зная също, че попаднал веднъж в лапите на безмилостната машина ДС, не говори поетът, а говори екзистенциалният страх и инстинктът за оцеляване. А те са били неизбежната драма на българския творец още от времето на Софроний Врачански и Захарий Стоянов. Кой може да го съди, че спасявайки себе си с всички подръчни тактики и средства, той всъщност спасява възможностите на изкуството в една страна, където талантите периодически се изтребват, а самият писателски съюз си избира позата на самооплакващ се страдалец и се гордее с емблемата си на разстрелян Пегас. Така и този “златорожец” попада в българския модел почти естествено, но внася в него и свое субективно измерение - ренегатството. Ренегатството в неговия криволичещ път се случва три пъти в двете противоположни социално-идейни посоки. Главоломен човешки и творчески лупинг, в който се семиотизира една от характерологичните насоки на националната литература, конфромистки готова да обслужва силните на деня, да им бъде жертва, но и ловна дружинка, да се кичи с казионни ордени и звания и пак да се афишира като народна. Социално принизеният и беден български писател, когато не притежава Пенчо-Славейковата гордост и Яворовска мощ на таланта, все гледа да се уреди край трапезата на властта, все от нея чака признание, а не от своите читатели. Ако не успее да се докопа до пост, ордени и блага, тогава се изкарва дисидент и постфактум “глас” (но дали и съвест!) на народа. Така и този конкретен казус, за който е въпрос по-горе, е обусловен от спецификата на балканските нрави и условия, но е заложен интенционално и в субекта, а в случая субектът плебейски завижда и ненавижда по-издигнатия от него, който безкористно му е помогнал да се реализира на по-високо стъпало в социалната стратификация. Анонсът на балканския психологически комплекс се съдържа в едно писмо на проблематичния творец до Вл. Василев от 4 март 1933 г. Ето един знаменателен пасаж от него: “Вие мислите, че аз не тъгувам, когато ви гледам и виждам колко лош е бил животът към мен и колко внимателен към вас, колко праволинейно сте се движили вие, а колко разбунено аз съм летял и удрял душата си от единия бряг на живота до другия. Вие мислите, че като се смея и веселя между вас, не чувствам, че само тая проклета, да, проклета! дарба ви кара да бъдете търпеливи към мене и че ако я нямах, щяхте всеки миг да ме изхвърлите и да се измиете след това с одеколон”.9 Това обяснение адресантът изпраща вместо извинение, че на всеослушание е нарекъл критиците на “Златорог” Йордан Бадев и Георги Цанев “мършави критици” и “мършав филолог”. Е, идва времето, когато и Владимир Василев си го отнася.

Така се навързват тъжните епизоди от родното литературно битие, че да се получи най-накрая нещо подобно на тъжносмешна гоголиада, но в жалък, български вариант - без волно летящи тройки и безкрайна руска шир.

Какво е преживял Вл. Василев в килиите на централния софийски затвор няма начин да узнаем. Сведения по този въпрос в досието няма, не знам и той да е оставил писмен документ за кошмарните нощи и дни. Останало е само ДОЗНАНИЕТО10 - конвенционален протокол за разпит на арестуваните, в който те писмено отговарят на предварително поставени въпроси. Въпросите липсват като текст, но се разчитат подтекстово, чрез отговорите. А Вл. Василев е принуден да отговаря на десетки въпроси: за контактите си с германските културни институции, за Европейския писателски съюз, за финансовото осигуряване и хонорарите, за своите естетически възгледи, за политическата линия и сътрудниците на списание “Златорог”, за отношението му към литераторите от левия фронт, които уж се опитвал да привлича и откъсва от тяхната идейна среда. Става въпрос за известната четворка от сп. “Нов път” - Фурнаджиев, Каралийчев, Разцветников и Г. Цанев, които намират прием в “Златорог” след скъсването си с Г. Бакалов. Но му държат сметка и за обратното - защо пък не е допускал присъствието на други левичарски автори, което го принуждава да изрежда поредица от имена, признати впоследствие и като комунисти, и като “класици”, за чиито публикации “Златорог” е отворил престижните си книжки. Разбира се, че трябва да отговаря и за злополучната си дързост - как и защо се е осмелил да противоречи и да оспорва най-видния, “не само в България, но и в света” комунистофилософ Тодор Павлов. На всички въпроси арестантът отговаря спокойно и искрено, убеден, че не е извършил никакво престъпление като си е вършил отговорно и професионално критическата и редакторска работа, чиято цел и предназначение е да отсява зърното от плявата и писателя от графомана. В изразната и логическа яснота на Вл.-Василевото изложение се разкрива себеуважението на човек, който при никакви обстоятелства няма да се самоунизи с увъртания и лъжи. Той добре е знаел, че е изправен пред съда на скрити зад завесата стари опоненти, а не пред случайни неуки следователи - довчерашни партизани, които няма как да са компетентни по литературни въпроси, имена и взаимоотношения. Към задкулисните съдници са адресирани отговорите, носещи достойнствата на неговата личност - без разкаяния, без страх и притворство. Не признава да е виновен за нещо и защитава с факти приноса си за развитието на родната словесност, отстоява собствените си естетически позиции. Подчертава многократно, че водещият мотив на дейността му винаги е бил привличането и подкрепата на талантливите творци, независимо от техния социален произход и убеждения. Така е разбирал и изпълнявал своя дълг към българската култура. Освен като документ на самообладанието, дознанието, написано саморъчно от редактора на “Златорог”, има стойност на изворов уникат за историята на литературата и в частност за летописа на сп. “Златорог”. Защото е документ, създаден в преизподните на насилието, омразата и мъстта. Мястото, където и досега се намира, по особен начин маркира съдбата на културата и на интелигенцията в България като беззащитни жертви на властта, садистично мачкани от нея, щом настъпят малко по-екстремни времена. Но ми се ще да отбележа, че и в бастионите на терора, в мрачните подземия на страха, очи в очи с гибелта, благородните личности на литературата успяват да внесат лъч от своята духовна светлина, изтъкан от болка и горест, от християнска нравственост и стоицизъм. Затова си заслужава да разгърнем засекретените досиета, колкото и това да било “ровене в мръсотията”, както твърдят някои радетели на “чистата теория”, най-често наследници или собственоръчни участници в натворяването на “мръсотията”.

Следва


 7. Архив на МВР, ф. N 5, а. е. 1288, л. 7. [горе]

 8. Архив на МВР, ф. N 3. [горе]

 9. ДИА, ф. N 373, Кореспонденция на Вл. Василев. [горе]

10. Дознанието/Протокол за разпит/22. ноемврий 1944 г. Архив на МВР, фонд №3, опис 2, а. е. 633-13 [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум