Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Сянката на Златорога

Продължение от брой 16

В биографията на литературата се намират изконните основания за съществуването й като духовна субстанция и нравствен сеизмограф на всяка епоха. Документално-политическите паратекстове са оголеният нерв в разкъсаното тяло на литературата, около тях се завихря генеративен контекстуален ред и се пораждат нови сюжетни ядра. Надничайки в пространствата и в мизансцените на собствената си кървава драма, творчеството черпи сили и от подмолите на ужаса, и от моралната доблест на човека и така успява да надживее кошмарите на социалното битие, проправяйки отново пътищата на хуманността. Страданията на Вл. Василев и на толкова други литературни събратя в комунистическите лагери и затвори няма как да са напразни в историкокултурен и в социопсихологически аспект, а напротив, съставляват трагическа субстанция, пряко вплетена в съдбините на нацията, наравно със скръбното изгнание на Пенчо Славейков и Яворовото бездънно отчаяние, с мрачната трагедия на Гео Милев и самотното угасване на Александър Вутимски. Преживяното и изстраданото от писатели и поети в драматичните сблъсъци на историята е част от обширната контекстуална мрежа на литературата и е психологическа среда, в която се зараждат големите художествени идеи и постижения.

В досието няма документ кога Вл. Василев е освободен от затвора. Но някакво особено значение този факт няма. Защото като излиза, същевременно пак влиза - в доживотен затвор без огради, но не и без надзиратели. Започва дългосрочната му обсада, следене и разработка по линията на ДС “Бивши хора”. Тя е изтощителна и дълга, има за цел да му отрови дните и съсипе живота. Изброих 15 агенти от тайното слухтене и ето благозвучните им псевдоними, навързани в сивата броеница на последните 20-ина години от живота на критика - от 1944 до 1960: Ангелов, Плуг, Красин (съкооператори от ул. “Цар Борис I” N 80), всички останали са от писателското съсловие: Фадеев, Харалан, Критик, Септември, Белмекен, Валентин, Красимир, Алексеев, Драгомир, Мирослав, Ясен, Чобанов. Натъквам се тук на интересно явление от сферата на психичната декомпенсация, а именно как омърсените съвести се прикриват зад красиви чужди имена. Може би това е израз на гузно съзнаване на грозотата на собственото деяние, стремеж за балансиране между раздвоените ценностни представи на личността за самата себе си. Размиването на идентичността поражда компенсаторна контрареакция - освен че е служебен шифър, евфемистичната езикова форма трябва да набавя доза естетичност и така да балансира жалката роля на доносника поне на лингвистично равнище. Например псевдонимът “Фадеев”, асоцииращ с представата за героизма на младогвардейците от романа на официозния руски писател, в случая приема ролята на идеологически щит, скриващ не само самоличността на човека, но и неговата морална уязвимост.

Този, който се е нарекъл “Септември”, стоварва гузната си съвест върху институцията, където работи - редакцията на сп. “Септември”, и така се прикрива двойно, поставяйки още едно заграждение между истинската си самоличност и низостта на тайната служба. Още по-комплициран е проблемът с бройката на писателите-доносници в съотношение към нарочения “обект” - 15 към 1. Картината е отчайваща, ако върху общата бройка членове на СБП - над 300 - се изчисли аритметично това съотношение. Излиза, че следените “обекти” са 25, а слухтящите доносници и по съвместителство писатели - 275. Дори ако уравнението се приеме само теоретично и ако допуснем, че е вярно само наполовина и освен това се мени във времето, то изводите пак не са утешителни. При това, както се вижда от фермана на агента “Чобанов”, всеки от доносниците докладва за всичко и за всички, а не само за един специален “обект”; получава се сложно преплетена мрежа на всеобща подозрителност, тотално шпиониране и взаимно “топене” на писателите пред секретните политически служби. Какви енергии е генерирал и какви сигнали е излъчвал към обществото този “Съюз”, освен морално разложение, интригантство и цинизъм? В името на какво са се “съюзили” и защо 50 години са харчили народни пари по луксозните си пленуми, международни срещи, коктейли, “десанти” и почивни станции? За да си разчистват сметките с малцината талантливи хора, а и помежду си, съчинявайки доноси и прибягвайки като конспиратори в “явочни квартири”? Какво е могъл да очаква българинът от това сборище, което вместо да защитава свободата на съвестта, на словото, да бъде морален и духовен стожер на обществото, напротив, доброволно се самопредлага за слуга на полицейщината и се превръща в инструмент на тоталитарното мракобесие? Но историята ехидно си отмъщава - тъй наречените “български писатели” замлъкнаха и изчезнаха след разпадането на системата, а прописаха техните надзиратели - оперативните служители от Държавна сигурност - и издадоха сума мемоари и кримисъчинения - и те нещо са понаучили от подопечните си агенти, та да могат да ги отменят в неудобната ситуация. В куриозната размяна и в смешението на ролите между политическа полиция и писатели се оглежда гротесковият образ на българската квазиреалност.

Като разсъждавам за числеността на тайната агентура, аз напълно споделям мнението на г-н Михаил Неделчев, че досиетата са само един от ъглите на бермудския триъгълник “Държавна сигурност”, и то последният по значение. Аз също имам надежда, че някога ще се разкрият размерите и същината на тази зловеща верижна конспирация, защото подозирам, че тя има структурата на масонска ложа и пипалата й са много по-дълги, отколкото се досещаме. Но означава ли това, че трябва да се откажем от малкото, макар и дозирана информация, която ЗЗДДАБДС, изработен и гласуван от последното демократично парламентарно мнозинство, ни разрешава? Ако от списъка с 30-те искани от мен досиета на репресирани български интелектуалци, след целогодишни танталови мъки успях да се добера само до 13, то трябва ли да се откажа и от тях, дори след като съм наясно, че са щателно прочистени? Напротив, не ни остава нищо друго освен да се опитаме да слепваме натрошените парченца на мозайката. Все ще се провиди поне приблизително силуетът на коварната система за репресии над българската интелигенция.

Ако към всеки от маскираните доносници се прибавят явните имена на 2-3-ма ДС-офицери, при които са се водели на отчет и на оперативно ръководство, то се получава страховито войнство, черна хайка на шпионажа, която бди и охранява диктатурата от заплахата на мастития редактор на “Златорог”, сякаш той не е сантиментален и деликатен стар човек, а митичен змей, който ще им открадне златната ябълка. А от какво точно се страхува властта и с какво Вл. Василев я заплашва е записано в служебните рапорти, където се формулират и обвиненията спрямо него. Освен че е квалифициран като “водач на литературния фашистки фронт” в горецитирания рапорт, в секретни документи от различни години са записани и другите му вини: “възхвалявал царската политика и водил идейна борба против всичко прогресивно. И след тази дата (9.IX.1944 г.) Василев си остава враг на народната власт.”11; “Той е най-ярък изразител на реакционното, буржоазното, естетическо-формалистично изкуство”12. Второто главно обвинение се състои в следното: “Той събираше около себе си всички реакционни писатели. Вл. Василев се стремеше да привлече към сътрудничество в списанието некои прогресивни писатели, които се откъсват от влиянието на нашата партия и да ги спечели за буржоазната литература.”13 Най-опасно обаче се оказа, че “Вл. Василев и сега се ползва сред някои писателски среди, особено сред младите критици, с голямо обаяние и авторитет.”

В многобройните доноси от 50-те и 60-те години се изброяват имената на бившите златорожци, които се срещат с него или посещават дома му, както и младите му литературни почитатели. За групата на златорожците, които не изоставят своя редактор, следят агентите в началото на 50-те години - от донесенията на “Фадеев” (30.VI.1949 г.) и “Валентин” (7.II.1950 г.) се очертава компанията около Вл. Василев - Св. Минков, Сп. Казанджиев, Н. Фурнаджиев, П. Динеков, Павел Спасов, К. Константинов, Ат. Далчев, Ефрем Каранфилов, Дим. Симидов, Н. Марангозов. Те обикновено са се събирали в една кръчма на ъгъла на ул. “Граф Игнатиев” и “6 септември” или в дома на Св. Минков. От бившия златорожки кръг са вербувани и част от активните агенти и доносници, за които стана дума по-горе. Има и такива, чието поведение и отношение жестоко огорчава и обижда предишния им покровител. Това е тема на едно от донесенията. Пред свой съкооператор (и наблюдател-провокатор) “Ангелов” Вл. Василев споделя: “Слага се като безспорно, че дребните души се боят да се разкрият, че някога дори са получавали добрини и заслуги. А те са тъй многобройни и тъй разновидни, че ако бях запазил ласкателните им и умолителни писма, бих могъл да направя цели томове. Старая се да преценя правилно обстановката и неудобствата на мъжете-писатели, които днес предпочитат с мълчание да отминат миналите им връзки с мене, които всъщност според мене не съдържат нищо компрометиращо. Никога обаче не мога да запазя спокойствие, когато трябва да си спомня и да говоря за жените писателки, които всъщност навремето упорито се въртяха около личността ми, изискващи хиляди услуги - Дора Габе, Елисавета Багряна, Анна Каменова, Магда Минева и др. в изпревара искаха и получаваха ту благоволението на двореца, ту задгранична командировка - ПЕН-клуб, ту похвални рецензии и шум около творчеството им. Това, разбира се, съм вършил в името на високи интереси на родната литература, но ми е досадно и тягостно тяхното по-късно отношение към моята личност, дело и заслуги. Понеже подобни разговори всякога заплащам с нервно изтощително страдание, сега позволи да минем на други теми.”14 Ласкателните и благодарствени писма впрочем са запазени в огромния архив на Вл. Василев, но той и не помисля да ги използва при никакви обстоятелства, както подобава на един истински гранд на етичността в страната на пигмеите.

От рапортите през тези години ясно се очертава и една обратна връзка между хората и времената - авторитетни застъпници на Вл. Василев се оказват високопоставените, но и талантливи поети-комунисти Никола Фурнаджиев и Христо Радевски, заемащи отговорни постове в управителния съвет на СБП. Благодарение на тяхното ходатайство Вл. Василев отново е приет в писателския съюз, а след това го назначават и като коректор в съюзното издателство, за да може да преживява благодарение на мизерните хонорари заедно с болната си съпруга. Наистина човек трябва да е благодарен за всеки жест на помощ и съпричастие, но се питам дали в избора на тази длъжност не се крие сардонически присмех и издевателство над този, който в миналото не е благоволявал да хвърли дори поглед върху бездарните писания, а сега е принуден да им оправя правописа като наказан стар ученик. Сега парвенютата са официозните писатели, книгите им излизат една след друга, а той, естетът, обслужва конюнктурната им кариера, изчитайки с изхабени стари очи хиляди коректурни страници.

Следва


11. Архив на МВР, ф. №5, оп. 2, а.е. 633, л.2. [горе]

12. Пак там, л.8, 7.II. 1950 г. Донася разузнавач "Валентин". [горе]

13. Пак там. [горе]

14. Архив на МВР, ф. №5, а.е. 633, л.125-126. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум