Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елена Михайловска

Митът Париж
Врабчето от кея Волтер...

Продължение от брой 16

Пак сме в Париж, само че този път с Атанас Далчев. И вече сме докоснали 30-те години. Движим се из града (по-точно в 1929 г. и после в 1937 г.) и наблюдаваме неговия живот, улици, паметници. Води ни обаче по-младият поетичен събрат, но и неочаквано толкова ревностен опонент на Николай Лилиев...

Как ли впрочем биха се чувствали и двамата, ако знаеха, че във възприятията ни от 2000 г. например те населяват почти единно българско поетично пространство? В него ги усещаме по-скоро близки по дух и отношениe към света, отколкото рязко разделени в своите търсения и изразни средства, както на самите тях понякога им се е струвало.

Налага се все пак да доуточня малко тази своя позиция. Наистина тя произтича донякъде от основния ми интерес в момента: поетическия поглед при разходките в (и около) Париж, както в стиховете-спомени за тях. С оглед на това, да чуем по-добре някои размишления на самия Атанас Далчев: “Младите поети тръгнаха от поезията на Лилиев, но не за да я продължат, а за да я разрушат. От гледище на формата поезията ни след войната би могла да се определи, колкото и парадоксално да звучи това, като разрушаване на оная поетика, която у Лилиев доби пълното си въплъщение...” 

И още: самото обновяване на тази поетика предполага скъсване с всички възможни реминисценции от символистите (включително френските, без това да се уточнява специално); то означава задължителен отказ от звучната мелодичност на римувания съвършен Лилиевски стих, с който вече, според Далчев, няма накъде да се върви по-нататък. Новият желан от него поетичен език (а за нас - и поглед) предполага още да се напусне химическата лаборатория, където Лилиев го е пречиствал, и да се допуснат думи (и гледки), носещи отпечатъка на катадневната употреба, както се изразява още поетът.

Ето как се озоваваме по кейовете на мечтания град, където: 

“...Тя е все тази скръбна есен
и тук, в Париж, на Ке Волтер.
Картината е все една:
вида й тъжен не изменят
ни плаващите върху Сена
широки маслени петна,
ни мостовете, чийто свод е
опушван вечно от дима
на толкоз много параходи...”

Няма я мощната сянка на онзи баща и убиец, който ни съблазнява и подчинява едновременно. Съзерцаваме твърде обичайно, даже банално всекидневие: слънцето изгубва сили; под бързите автомобили/изхвръкват птички и листа... Реката също си тече, подобно на самото време; ...с нея ще отплуват/ стената, зданията, Лувър,/момчето, сивото врабче...

Така се срещаме и с онзи добряк с лице широко/ и малки, но усмихнати очи. Това е съседът на поета, от когото го дели само един пустинен тесен двор. Делничното настроение се подсилва и от самия характер на човека, наблюдаван в отсрещния прозорец: Той е работник; носи/ широки кадифени панталони,/ пристегнати във глезените; връзва червена кърпа на врата си...Чете понякога още “L’ami du peuple”... И само изписаното на френски име на вестника ни напомня къде всъщност се случва видяното. Същото засяга и адреса-заглавие: 44, Avenue de Maine, където отново се редят обичайни картини-описания на почти анонимното градско съществувание. Например:

 

Като угаснало огнище
наблизо гарата дими
и гледа без да види нищо,
прозорецът ми цели дни.

Ето и друга вариация: 

Все този двор и осем реда
прозорци от трите страни
и никога не ще съгледаш
на тях деца или жени.

И все пак този град, който (на заминаване) събужда дори въпроса: Зарад какво да жаля? Нямах/любовница, нито познат;вървях и свалях шапка само/на ветровете в този град, оставя своите толкова ярки следи в съзнанието на поета. Изпълва го завинаги дори с почти Лилиевско раздвоение, макар и по стихотворна форма изглеждащо напълно различно. Защото всички гари започват да раждат копнеж по дома; при самото завръщане там обаче, вече започва носталгията по света с неговите градове, улици, кейове (но мене там сега ме няма вече). Става все по-скъп и онзи Париж, бил той само на сивото врабче или на вечерния час, в който затварят Люксембургската градина. Тогава и самият зададен по-рано въпрос се променя: Защо не можем наведнъж да бъдем/ и тук, и там...

Така, от една страна, почти безстрастно регистриращият взор на поета разстила видените детайли, а от друга - пак той ги превръща неизменно в свое и наше преживяване на съответния град (но и свят), както дори на тъгата по тях, избликваща в мига на напущането им. А вниквайки днес в тази много своеобразна поетическа логика, в мен нахлува неочаквано усещане: за пронизващите ме реални зеници през очилата на възрастния вече Атанас Далчев. Не мога да не го наместя точно тук, с всички рискове да прозвучи като досадно отклонение.

Било е навярно в началото на 70-те години. Някъде по уличките около площад “Славейков”, както се е случвало и друг път, срещам случайно възрастния поет. (Никога не съм могла и в себе си да го нарека бай Атанас, както мнозина други, при това изпитващи безкрайна обич и почит към него.) Трябва да кажа още, че за мене достатъчно дълго той остава преди всичко бащата на моята приятелка и състудентка Мария. Та вървя си в ранния следобед тогава, ако не се лъжа, бутайки количката на моето момченце, когато той се спира пред нас. Вниманието му естествено се насочва най-напред към детето. После, някак между другото, ми казва, че е прочел моя наскоро публикувана статия. Отнася се до кинематографичните уроци в прозата на Блага Димитрова. В първия момент се учудвам наистина, че въобще я е забелязал и й обръща такова внимание. Казвам му как поначало взаимодействията кино - литература са ми скъпа тема, готвя се да работя по нея, но в случая особено се гордея, че съм успяла да публикувам текста заради друго - никой точно по него време не иска да напечата каквото и да било, свързано с поетесата...

Острият и малко присмехулен поглед на Далчев все по-съсредоточено ме пронизва зад дебелите очила: “А знаете ли, че всъщност аз съм първият у нас, който използва подобна техника?” Не помня интонацията или някави други детайли около изречения от него въпрос. По-скоро прилича на бащинско-приятелско уточнение, нали темата ще продължи да ме занимава. И ето че сега, след толкова много години, репликата му си идва на мястото. А с нея и реалният Далчевски поглед зад очилата се съсредоточва в мен, за да ми проправи път из разсъжденията за спецификата на поетичния му взор. (Нужно ли е да добавям, че тогава аз просто не съм познавала достатъчно добре някои негови стихове, в това число тези, с които се запечатва завинаги и неговият Париж в българското културно пространство.)

Наистина уточняващият му някогашен въпрос ми помага сега. Защото в онези далечни вече години, когато поетът следи сивото врабче по кея Волтер или благославящата ръка, протегната от Ангелът на Шартър, самият Париж живее с по-различни художествени вълнения. Все още не е изтекъл славният час на сюрреализма с неговите избухващи поетични халюцинации и чувства. Сетивата на Атанас Далчев обаче се оказват синхронни с друга, съвсем бавно настъпваща тогава предвоенна художествена чувствителност: тази, с която (след Мерло-Понти и Жан-Пол Сартр) ще се търси и обосновава цялостната и принципно нова естетика на погледа. Фактът, че тя има най-вече своите философски и прозаични превъплъщения във френската култура, по принцип не променя с нищо самата изпреварваща визия на българския поет.

И понеже споменах “Ангелът на Шартър” (1937 г.), нека добавя още едно свое усещане. Има като че особена симетрия между пространствено-скулптурно проследената му десница и онази тишина на Ньойи, изпълваща духа на Лилиев, за която вече стана дума. И в двата случая сме все много близо до самия Париж и заедно с това се допълват и смесват детайли от неговото сякаш разширяващо се общо присъствие в българското поетическо въображение. При това посоките за размисъл и изживяване са едновременно пак: към себе си, но и към света:

Не зная твоя чин, ни име
на ангелите във реда,
но знам, че ти в нощта откри ми
отново пътя към света.

Българската литература

© 2000 Литературен форум