Литературен форум  

Брой 17 (440), 19.12. - 25.12.2000 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любен Петков

Котаракът Бартлет

 

Едно

Всичката тази история се разигра на Лондонската стокова борса, на северната тераса с форма на сферична антена, където от години властваше фамилията на мистър Бартлет - чистокръвен балкански котарак от ловчански род. Изреждането на подвизите и титулуването на ловчанската фамилия може да изпълни цяла страница, но се въздържам, да не ми изтръпне ръката; само си помислете - от времето на хан Аспарух, от преславските царе и следовниците на св. Кирил и Методий до Апостола на свободата Васил Левски - и ще ви се замае главата. Те са навсякъде като помагачи, бранители и спътници в повратната ни съдба през вековете. Ето само един случай: когато пламва чумата и поваля половин Европа, европеецът сочи за виновен своя котарак и му устройва какви ли не капани и магии, докато нашенецът, обратно - опазва пътищата от всякаква пълзяща и прелитаща гад, която би могла да пренесе насам европейската зараза, за да цъфти животът на Балканите. Затова още едно изречение, преди да настъпим към сърцевината на разказа: ловчанският котарак не се е възгордял от славата си и тачи своята прамайка - дивата котка; и когато е трябвало, е влизал и излизал от гората с още по-наперен мустак.

- Не мъркай, мърморане, а слушай - наставляваше мисис Бартлет своя питомец, преди да отлети за Хийтроу.

Позната и почитана от първите възпитаници на ловешката езикова гимназия, мисис Бартлет стана позната и почитана от всички ни като актриса в собствената си роля на учителка по английски във филма “Вчера” на режисьора Иван Андонов. Видяхме как щедро раздава своя темперамент, култура и познания на учениците си, но тя искаше лондончани да научат повече за страната, с която се срасна и раздаде най-хубавото от живота си. Да ги смае като им покаже мистър Бартлет, с когото бе делила безкрайни мигове в самотата си.

 

Две

В лондонския дом на мисис не заварих ловчанеца; подир обичайна следобедна разходка по брега на Темза, разказа ми грижовната стопанка, докато пиехме чай, мистър Бартлет внезапно изчезнал; потънал в лондонските потайности. Опитвах се да вникна в недоумението на мисис от нелепото поведение на нашенеца и не бях изненадан, което още повече вгорчи настроението на англичанката; говореше за пословичната английска точност и почтеност, където думата на две не става. Щях ли обаче да подсладя деня й, ако й разкажех за легендарния котарак Фончо на поетесата Блага Димитрова, подир когото обикаляхме в хисарските нощи и подвиквахме: “Фончо! Фончо!” - и поетесата тровеше с вина душата си, докато Фончо търчеше заслепен по покривите и се облизваше.

- Не може тъй! - бунтуваше се мисис Бартлет.

В гласа й усещах бунта на неотстъпчивата учителка.

- Дойдохме с други намерения - гласно се изповядваше, - имахме златния шанс да покажем какво сме в шемета на тоталната глобализация - изсипа наведнъж мъката си. - А какво се получи?

- Вярвам ви - рекох.

- Не ми вярвайте - разкъсваше се мисис Барлет. - Образование, език му дадох, най-важното не успях - възпитание! Представяте ли си колко е нужен на лондончанина този недодялан и груб тип; мислех си, че върша добро за двете страни: да помогна на изтънелия лондончанин, както и обратното: да култивирам дивака. Ами сега? За какво се трудих? Ама щом с добро не става, с какво тогава? С бой, с лъжи, с бомби? Ами нали този бой и тези бомби, даже с обеднен уран, ще се изсипят и върху нашите глави - ние, господине, сме едно...

Мълчах край Темза; слушах мисис Бартлет и се оглеждах. И ми се стори, че по-нагоре, в светлината на кръстовището Чаринг Крос, в една котешка компания, зърнах нашенеца.

- Мистър Бартлет! - викнах вместо нея, защото тя се олюля в ръцете ми. - Имам да ви казвам нещо важно: почакайте! - викнах по-високо.

Компанията на мистър Бартлет, изглежда, предусети нещо нередно в моите подвиквания на непознатия език и се спусна по стълбището към метрото.

- Върни се: лондонската ламя ще те лапне, лапнишаран - съвземаше се мисис.

Мистър Бартлет ни прониза със святкащи очи, изопна тялото си, измяука и потъна в тъмнината с ослепително белите си чорапчета над петите.

- Dark Balkan fellow, тъмен балкански субект, върни се! - кървеше сърцето на мисис Бартлет.

И край: повече не го видяхме.

Затова пък след една неделна служба на мисис Бартлет отново й се стори, че разпозна своя едроглав щурчо; изпосталял, но със същата походка и настървено бягане и скачане по огради и дървета. Как искаше това да е истина, скъпата и благородна мисис Бартлет. А то бе самата истина.

Затова нека не умуваме повече, а да надникнем в лондонските потайности, както ни се ще. Да видим на какво е способен нашенецът, попаднал от Балкана в Лондон; по-културен ли е станал, по-умен или по-загубен? Лондончанин лесно не се става, ще чуете по-късно и от котарака Бартлет: Кой арабин, негър или абориген може да се похвали с такова нещо? Лондончанинът ще те настъпи и няма да те погледне, макар нашенецът да се прави, че не вижда и не усеща как го настъпват.

 

Три

Лондонската стокова борса е средище, в което се оглежда светът. Очите на всички са вперени в това творение на цивилизацията, но всички ли успяват да се възползват? Защото вдъхнеш ли веднъж от миризмата му, загубен си. На всеки новодошъл котарак на тържището главата се тресе и той пристъпва като сомнамбул. Малко е да си роден в Лондон, за да не се тресе главата ти; поколения, казват, са нужни да изтекат, за да не стъпваш покрай Лондонската стокова борса като сомнамбул.

Ето тук, на северната тераса на Лондонската стокова борса, дето има форма на сферична антена, в полунощ се понесе съзвучие от множество гласове, сякаш образът на света се понесе над града. Темза прошумя. Небесните светила се отдръпнаха и сториха път на множеството гласове в хармония от няколко партии - проникнаха нагоре и навътре; после прокапа тишина, тутакси последвана от мощно кадифено баси и умилкваща се в низините му девича ария.

Мисис Бартлет открехна прозореца си; заслуша се в познатото ловешко баси и сладостно се усмихна. Досети се също защо това белканто отеква едновременно от разни страни; и още по-широко отвори прозореца си, под който, без мисис да подозира, неведнъж притичва в късна доба признателният нашенец.

Едва ли ще изненадам някого в разгара на традиционните пролетни балове край Темза, че множеството гласове в хармония зад кадифеното баси, които усилиха светлината около Лондонската стокова борса, бяха от фамилията Бартлет. Певческите вдъхновения на мистър Бартлет бяха познати и очаквани от лондончани.

Бяха последните репетиции, но може да се каже и първото представление на Кантатата за кафето N. 211 на Йохан Себастиан Бах; облечени във фракове и цилиндри, поклонниците на високото изкуство сучеха мустаци, а пространството отвсякъде бе омирисано на отвъдокеански пури.

- Мълчете и не бъбрете! - разпореждаше се на сцената мистър Бартлет. - “Мълчете, не бъбрете” - така се казва и кантатата на маестро Бах, - направи съпричастни към спектакъла мистър Бартлет най-любознателните поклонници около терасата. - И каква е нашата задачка, Лизхен?

- Да пеем и да се веселим - отвърна пъргавелката Лизхен.

И повдигна муцунката си:

“Уважаеми татко, не бъдете лош.

Ако не ми позволите

да пия три пъти на ден

моята чашка кафе, ще се съсухря

като прегоряло печено.

О, татко” - изчурулика брилянтната си ария Лизхен, като се глезотеше с подскоци от единия край на терасата до другия.

Мистър Бартлет не се трогна от глезотиите на Лизхен, а се разсърди още повече. И с назидателен тон заклейми вредата от катраненочерното питие. Глезораната Лизхен пред очите му разкъса и захвърли широкия моден кринолин, захвърли и втъканата със сребърни нишки панделка на шапката си; и още по-сърцераздирателно измяука:

“Още днес ме омъжете,

мили татко” - като даде да разбере, че ще направи тайно споразумение женихът й да позволява да си вари кафе когато си поиска и колкото си поиска.

Вторачени госпожици, надвесени от балкони над северната тераса на Лондонската стокова борса, слушаха в захлас семейната свада и се забравяха - вдигаха муцунки като Лизхен и подхващаха опърничавата ария:

“о, татко, мили татко...”

Мистър Бартлет, видимо опитен в певческото изкуство, не се притесняваше от съпричастността на публиката, която след полунощ плътно ги обгради и все повече пригласяше в хармония на костюмираните артисти от сцената; с накъдрена Баховска перука мистър Бартлет бе неузнаваем, а мощното му баси сякаш се разстилаше от Олимп и разлюляваше цилиндрите на накачулените господа по первазите и покривите.

 

Четири

Минаваше полунощ; балът се разлистваше, разпростираше се, кънтеше, а се знае, че артистичната бохема на милионния град не спи нощем. Отвсякъде се стичаха; с очите си да видят, с ушите си да чуят мистър Бартлет, за чиито подвизи в подземния и в надземния лондонски свят се носеха легенди. И какво бе смайването и наградата, щом зърнеха облечения в тежка бащина тога и накъдрена перука мистър Бартлет, от чието гърло, като от вулкан фучеше арията на загрижения татко за съдбините на прелестната си дъщеря, увлечена от модата по черното питие. Възгласите и възхитата на артистичната публика вдъхнови актьорите на сцената поне за една седмица.

А ето, че в най-горещата си точка спряха.

Защо спря представлението, никой от феновете на фамилията Бартлет не разбра. Но кое представление няма да затаи дъх, ако изведнъж в светлината на рампата се появи актьор, стиснал между зъбите си от ония хрупкави създания, подир които всички котараци тичат откакто свят светува; а ако това стръвнопривличащо създание е от лейди Даяна? Защото всички чуха:

- Да, аз съм мис Даяна, на лейди Даяна съм, от Бургас - и показа зъбките си с ослепителна усмивка госпожицата, макар да бе в унизителна поза между зъбите на Питър - безпогрешен лондонски преследвач и екзекутор на гризачите от подземията на Лондонската стокова борса, когото интимно зовяха Питър Патаран.

- Питър Патаран - измяукаха братовчедите му от сцената в един глас.

- Най-хрупкавата мис, бях длъжен... - облиза се Патаран. - Бях длъжен да я изхрускам още в складовете, но се легитимира с вашето име, татко.

- Нищо лошо не съм сторила, Питър, за да ме наказвате. Дойдох от Глазгоу заради Боцмана на кораба, моя баща.

- Не бивало ние балканците да се похабяваме един друг, а да се пазим и да си помагаме; хитруша. Ама като спомена името Бартлет...

- Кой не е чувал за злодея Патаран, Ваше Величество - смело изрече мис Даяна, а изненаданият от смелостта й Питър отпусна долната си челюст и мис тупна в средата на сцената - беше невероятно грациозно същество; природата тук с векове бе майсторила, за да попадне накрая между зъбите на злодея: нелепо е, примижа за миг от секундата мистър Бартлет. Това пролича и от слюнките на господата наоколо, които потекоха по фраковете им.

Хубостта, където покълне, огрява долните ни страсти, да се засрамим. Татко Бартлет бе извървял трънливия път от ловешките люлякови храсти до лондонските потайности, но дали у него дремеше все още свян, както у онова ловешко котараче?

- Слушам ви, мис - свали перуката си мистър Бартлет.

- Майка ми, лейди Даяна, ме зачена на океанския риболовен кораб край Босфора, пренесе ме в утробата си през Гибралтар, роди ме в Глазгоу; там ме възпита с шотландчетата от пристанището и после замина с баща ми, Боцмана. Както виждате, пораснах.

- Лейди Яна-Даяна от Бургас. Тя дойде като мене с мисия за балканизация на Острова и на Европа, а стигна много по-далече; плодовете са налице! - поласка мистър Бартлет мишлето на чист български език.

- Като госпожица Яна-Даяна наставляваше да се представям и мама.

Мистър Бартлет не отлепяше очи от възхитителното същество, но се опомни:

- Дотук добре, мис Даяна, но когато загатвате за Боцмана, конецът ми се къса. Кой е този Боцман, с когото възнамерявате да отплавате?

- Баща ми, Ваша светлост, баща ми е Боцмана на кораба. Ама Питър Патаран ме награби, вижте как съм олигавена.

Мистър Бартлет благо се усмихна:

- И вие ли мислите, че този Боцман на кораба е вашият татко? Боцман, мило дете, има на всеки кораб.

- Знам, че има.

- С колкото кораба е плавала лейди Даяна, толкова Боцмани е познавала. Това ви казвам, за да нямате илюзии, че тук ще срещнете Боцмана, баща ви.

- Не ми отнемайте илюзията, мистър Бартлет.

- Неземно същество - почти се задави мистър Бартлет и преглътна, - не ти отнемам илюзията.

- Смилете се - докосна с кадифената си лапичка мустака му мис Даяна.

- Всички сме от бащи, божествено създание...

- И хрускаво - чу се глас извън сцената.

- ... божествено и хрускаво създание - поправи се мистър Бартлет. - Не ти отнемам илюзията. Аз също съм баща; погледнете - посочи той фамилията на сцената. - И какво си мислите, че на всичките баща съм аз?

- О, татко! - чу се отвред.

- Ласкае ме като чувам “татко” и извън сцената. На цял Лондон не мога да съм татко, съгласете се. И на него - посочи Патаран. - Не защото не съм се старал...

- Татко, татко!... - чуваше се отвсякъде.

- Майката е знакът. Бащата остава в сферата на загадката и поезията. Затова, същество, ти ми стана мило, като ми каза, че си тръгнало да търсиш нещо, което няма да намериш.

Още една думичка и мис Даяна щеше да се разплаче.

- Сега се наредете до дъщеря ми Лизхен, пък да видим на какво са ви научили майка ви, лейди Даяна и шотландците.

 

Пет

Не чака втора покана; леко се изпъчи, повдигна муцунката си: “Я кажи ми, облаче ле бяло,/От де идеш, де си ми летяло?/ Не видя ли бащини ми двори?/ И не чу ли майка да говори?... "От очите на мистър Бартлет прокапаха сълзи, които не можа да скрие. Бързо се овладя и така гръмогласно отвърна на предизвикателството с Бащината Бахова ария, че изтръска от кожухчето й лигите на Питър Патаран, а накачулените по первазите котараци едвам се задържаха. Мис Даяна огледа фамилията и се мушна под тогата му. И вкупом се понесоха през безкрайните пролетни балове край Темза.

Българската литература

© 2000 Литературен форум