Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Сянката на Златорога

Продължение от брой 17

През този период - 1946 до 1954 г. - старият критик успява да публикува в някои литературни издания - най-често във в. “Изгрев”, в “Литературен фронт” и в сп. “Септември” - свои текстове: текущи рецензии, портрети на български класици, спомени и теоретични статии. Някои от тях - блестящи образци на критическите жанрове като “С най-пламенните песни - Ботевите” (1953)15 и “За композицията на лирическото стихотворение, но не само за това” (1963)16 - се превръщат в събитие за литературните ценители по онова време, а не са загубили нищо от стойността си и днес. Но дори и това се зловиди на многобройните му врагове - дразни ги талантът на проникновението, оригиналната метафорика, сочната и съдържателна фраза, открояваща се на фона на баналните и кухи клишета на соцдогматичната критика. Малобройните му текстове съживяват спомена за високата естетическа мярка на българската литература отпреди войната и в тях като в кристално огледало се оглежда скованата от догмите мисловност, сухият и скучен стил на соцреалистическите критически сурогати. Затова атаките не закъсняват. Започва се с най-невинна случка - кавгата на посредствения писател Панчо Михайлов (но касиер на Съюза) с Вл. Василев. За това събитие един през друг донасят агентите “Септември” и “Валентин”.

“Панчо Михайлов казал на Василев, че му е минало времето, когато чрез своето списание е провеждал културната политика на фашизъма, а именно формализъма. На тези изказвания на П. Михайлов Вл. Василев се разсърдил много и дигнал бастуна си да го удари като казал: Аз и сега провеждам своята политика в “Литературен фронт” чрез моите добри приятели от ръководството на Съюза на писателите”. Знае се, че добри приятели на Вл. Василев са Христо Радевски, председател на Съюза, и Никола Фурнаджиев (комунист), един от секретарите на съюза, Светослав Минков (комунист), Атанас Далчев и др.” - гласи донесението на “Валентин”17. Интригата е готова, още повече, че се прибавя и сведение на агент “Септември”18 за подобна разправия и сходни реплики между Веселин Йосифов19 и Вл. Василев, съобщено от Божидар Божилов на партийно събрание, който бил свидетел. Така тръгва и се разраства лъжата, че СБП се командва не от Партията и не от комунистите, а от Вл. Василев и неговите възпитаници - златорожците. Веднага се вземат мерки и през м. януари партийната организация натоварва писателя Ламар да провери кои се събират в дома на Вл. Василев и какви мисли разменят за българската литература.

“След дълго разтакаване преди няколко дни Ламар по въпроса казал, че няма нищо подобно. Оказало се, че той не е погледнал сериозно на задачата и е проявил типично за него нехайство, незаинтересованост и липса на съзнание и дисциплина към партийните въпроси” - докладва в поредния си донос пред службите на 22.IV.1950 г. агент “Валентин”.

Ламар е нехаен, но други не са; напротив, с преголяма ревност захапват стръвта. Започва поредната кампания за преследване и остракизъм над стария критик, сякаш в своето битие той трябва да повтори житейската участ на погубените си приятели Пенчо Славейков и Пейо Яворов, като тях обруган и унизен сред равнодушието на едно вегетиращо общество.

Множат се доносите на агентурата на ДС, Вл. Василев си остава “прикрит враг на властта” (“Харалан” и “Белмекен” през 1951 г.). В Съюза на писателите се образува солидна група от борци против “златорожщината” начело с Крум Кюлявков и Кръстьо Белев. Към тях се присъединяват членовете на СБП Здравко Сребров, Иван Рудников, Иван Мартинов, Иван Бурин и др. Какви са били подбудите на тези хора не е нужно да се разсъждава - обяснява ги фактът, че едва ли някой може да си спомни заглавието на поне една тяхна творба или книга. Това пълчище на амбициозното бездарие издига за своя хоругва “комунистическата партийност в литературата”. Полемиката започва и на страниците на съюзния вестник “Литературен фронт”. Персонално акцията се насочва срещу Никола Фурнаджиев и Христо Радевски. Обвиненията към Фурнаджиев са, че е “троянски кон”, “прикрит враг”, “разпространител на златорогщината”. Хр. Радевски пък се занимавал с лакировка на действителността и заблуждавал ЦК на БКП, пренебрегвал и гонел писателите комунисти, а вкарвал троянски коне в литературата, като поддържал бившите златарожци. В целия Съюз “веел златорожски дух”.

“Иван Рудников безогледно заявява, че златорожците заемали ключови позиции в ръководните звена на съюза и образували здрав фронт срещу писателите комунисти” - този, както и останалите цитати, са от речта на вожда Вълко Червенков пред общото събрание на СБП на 28.XII. 1955 г.20 Цялата шумотевица се оказва удобен повод, за да излезе отново на сцената главният кукловод - “зоркият и опитен кормчия” - и както при случая с романа “Тютюн”, да въведе ред сред разединеното и боричкащо се писателско братство. Това е неговият любим метод за налагане на личен и партиен диктат над българската култура. И тази негова реч е демонстрация на двулична и коварна политика, уж загрижена за ценностите в литературата. Върховният жрец на партийната линия взема под крилото си Радевски и Фурнаджиев, мъмри и порицава, дори заплашва недоволните партийни другарчета, като ги приканва да свият бойните си знамена и да не се правят “по католици и от папата”, защото “въпросите на писателския съюз трябва да разглежда и решава единствено и само ЦК на Партията”. Едничкият потърпевш от баталиите на голямата говорилня се оказва Вл. Василев, единствено само към него диктаторът размахва заканително пръст: “Аз съм решителен противник също така на златорожщината и на всякакви буржоазни идеи и влияния. В Съюза тази борба е явно недостатъчна. Докато такива като Владимир Василев не излязат с публична самокритика за пакостното дело, което в течение на десетилетия са вършили в нашата литература, не могат да имат нашето доверие”. Това е цитат от официално публикувания текст на речта на В. Червенков, а добре знаем, че публикуваните съображения доста се различават от устно изречените “бисери”. Затова вярвам на проф. Здравко Петров, който цитира изказването на Червенков за Вл. Василев според думите на Д. Б. Митов, присъствал на това знаменателно партийно събрание, така: “Един господин се разхожда по страниците на “Литературен фронт” и “Септември”. Знаем кой е той - това е Владимир Василев, палачът на българската прогресивна литература.” Известно е от историята на литературните полемики, а и от статията на Вл. Василев “Хулиганството в литературата ни”, че Д. Б. Митов и неговият в. “Литературен глас” са били в постоянна конкуренция и конфронтация със “Златорог” и неговия гл. редактор. Бивш съперник и новопокръстен ревностен комунист, Д. Б. Митов няма основания да смекчи или да притури нещо към интонацията и думите на управляващото светило. А интонацията и профанната формулировка изтеглят пряка линия между изказването на вожда и махленските злорадства на Панчо Михайлов. Разлика никаква, едно и също равнище на манталитета - равнището на овластения санкюлот. Високомерно-заканителни и обвинителни, Червенковите фрази не са нищо друго, освен санкция за нови репресии против “палача от “Златорог”, който се оказва виновен за троянските коне, за гнилото обкръжение на Радевски, за озлобените съперничества и боричкания в “боевия отряд на нашата партия”. Така яростната словесна канонада се оказва поредната прелюдия към коварния замисъл на тоталитарната диктатура за унищожаване на независимата българска интелигенция и пълното подчиняване на художественото творчество на партийни, идеологически и властови цели. Изкуствено съчинените конфликти и спекулациите около Владимир Василев са пореден акт от бруталната разправа с големите имена на националната духовност - Димитър Талев, Димитър Димов, Борис Денев, Константин Щъркелов, Бенчо Обрешков, Александър Жендов и пр.

“Златорог” отдавна го няма, неговият създател е сломен от събитията и от живота и най-вече от загубата на своята непрежалима любима Цвета Ленкова (1952г.), живее в унизителна мизерия, но натискът върху него се засилва. Речта на Червенков е сигнал за забрана на неговите текстове и никое списание и вестник в следващите 5-6 години не поема риска да ги публикува. От какво се боят инквизиторите - явно не от болния, самотен и беззащитен човек. Нещо друго ги терзае - притиска ги сянката на “Златорога”, надвиснала тежко над тях с дихания и багри, с образи и сюжети на класическа българска проза и поезия, с незабравими имена и любими заглавия, с ценностите и хуманизма на европейската и световна култура, запечатани в хилядите страници на списанието. Запълнило четвърт век от живота на обществото с градивни идеи, с творчески търсения и блестящи постижения на изящество и красота, то е същински златен фонд на духа, който лесно няма да бъде изтрит и забравен от паметта на няколко поколения, заради простия факт, че представя духа и идеалите на цяла една епоха. Тази плътна, златоносна сянка на културата и духовността тревожи и вбесява соцдогматичното войнство. Членовете му добре разбират, че нейното незаличимо присъствие контрастно отразява техните шутовски, напомпани с изкуствен патос и лакейна сервилност съчиненийца. Можеш да си умреш от срам и от смях, когато, ровейки се в “Литературен фронт” и в списанията “Септември” и “Пламък” от 50-те години, си помислиш, че блудкавите словоизлияния, публикувани в тях са били смятани за литература. Изкушавам се да цитирам само един стих от любимеца на Тодор Павлов - бъдещия академик (за срам на БАН) Венко Марковски, публикувани в ония години:

“Низ нашите жили вековите горат,

От нашите очи излегуват бури.

О, ние сме сиви, без име герои!

Ни стравой, ни ужас, ни куршум ни цепи,

Милионите сърца победата шепнат,

о, ние сме маса, без раса, без брой!”21

Следва


15. Вл. Василев. С най-пламенните песни - Ботевите. в.”Литературен фронт”, бр. 14, 2.VI.1953 г. [горе]

16. Сп. “Пламък”, 1963 г., кн. 3. [горе]

17. Архив на МВР, ф. N 5, а.е. 633, л. 8. 7II.1950 г. [горе]

18. Пак там, л. 10. [горе]

19. В. Йосифов - бивш легионер, а след 9.IX.1944 г. изявен партиен функционер и сътрудник на ДС, гл. редактор на изданията на МВР “Антени”. [горе]

20. Реч на В. Червенков пред събранието на писателите, членове на БКП, произнесена на 28.XII. 1955. Публ. В "Лит. фронт", бр. 2, 1956 г. [горе]

21. В. Марковски. Веруеме твръдо. Из поемата "Сталин". "Лит. фронт", бр. 7, 9.XI. 1944 г. [горе]

Българската литература

© 2000 Литературен форум