Литературен форум  

Брой 18 (441), 26.12. - 08.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Рада Александрова

 

Гласът

Гласът бe сипкав, морен, неочакван,
овалът - леко разрушен и хрипове
надраскаха ефира, той беше стреснатото
продължение на духа, не на думата,
но стана невъзможно да извика себе си,
а другите, а другите, и стигаше да второто
небе и после секваше и тупна върху зелена 
костенурка, гласът не беше мой, той се изтръгва
от някакво неясно някъде, не го и знаех,
докато с мислите се пасваха, а само слушах
тишината подир последната гласна, и трам-та-там! -
подхваната мелодия от есен, ослепяваща листата,
гласът на тези багри тъй симетричен с пътя,
и винаги секундичка напред,
дори когато се стаи или изглежда отлетял,
пак го долавяме, както опипваме незнайното
с незнайни устни и в цялата разтворена вселена
летим отдавна без да се помръднем.



А защо не

Нещата вън, отвътре в мен говорят,
земята се опитва да ме разруши,
но не, не още, нощта се откроява - бяла кана
с изящна дръжка и гърло,
внимателно се лее в сънищата,
измива ги, за да трептят,
да бъдем леки, докато ходим из бездната,
поне това,
избухва денем слепотата на света
и гледаш как се смилат, газят и колко
болни са, и окарината е потрошена,
сутрин винаги Ръката се издига -
несекващ благослов, но само розите,
децата го долавят, и се усмихват
някому, и казват здрасти, така останах
ученица на небето,
а защо не



Раздели

Вече
разделите не ме изпълват
с отчаяние,
приготвям си умората
(понякога бе сладка),
усмивките, улиците,
новите листа, искрите по водата,
разделите потъват някъде,
щраква ключът, изгубва се,
няма го сърцето,
кога си 
отшумял, съвсем избледняла
раздяла, затрупана книжарница,
жълти книги, скъпи атласи
и толкова прах, че тегля гръб
на великолепната купчина,
раздяла с твойта недостатъчност
и недокоснатост, и с нейната,
бабичко, мамичко,
попилени мисли, гъстота на слюнката
и твоя секс задъхан, едър
и този вкус на целия живот - 
изгнила ряпа, калашници,
обезглавени зрелища - най-сетне
с тях раздяла!, раз - ненамерена хармония,
следобедите като камъчета
по гърба се сипят, недрото гълта,
светът - разкошен извор на раздели
къде 
са мачтите на лятото,
измислени ли бяха, нарисувани
от мен и мойте братя,
не съм се разделила,
но сбогом, сбогом! -
“Сбогом и кърпичка” -
раздяла с разделите -
сълзи, какви сълзи?,
любов, каква любов?,
не гледаме ли цял живот света
през струйното решето на разделите,
като напъпилите зъбчета на нара,
поникналата с раждането смърт,
вече
никого и нищо не задържам,
разделите са брънките на времето,
веригата се пръсва и по тревата
звънтящите отблясъци угасват,
не се вкопчвам вече
(почти в нищо)
под срутващите се луни
и все пак



Да мине време

Да мине време, 
да поставя душата в кроткото й езеро
и цветята поомачкани в своята вода,
земя или на гроба им,
да се вдигна подир погледа
към онова отваряне - Троянския балкан -
там далечността върви
след неочакваните гърбици, овални стъпала,
сякаш раят
спуща стълба от листа златисти, лъч,
червено и кристал
и е такава тишина, че в нея се удавя
всичко тукашно,
мина време
и Ждрелото се отдалечи, както адът
блъскаше и приближава,
но тъй останах на ръба на Дяволската дупка
с очи затворени и в късното замайване
викам езерото, викам
и там полагам остарелите цветя,
за да възкръснат



Още малко

Още малко
и топи се слънцето, и не остана,
и всички сбъднати мечти прашасват,
а грубостта не те засяга,
и закъде са се забързали
листата, клетките, ръцете,
съвсем, съвсем да се притиснем
и още малко, и ни няма.
И тихо ще се възхитя
и ще въздишам още малко,
додето гърчавият страх се умори
да ни преследва,
и сякаш нищо не остана
от твоята любовна болка,
за мъничко - да уловиш
това, което беше вчера...

Но ти накрая ще прогледнеш -
сега, след миг
и още малко



Той:

За миг - и остарях, усмивката ми
се покри със струпеи, а как пристигнах -
ведър, закачлив, почуках на сърцата
на своите приятели, не ме познаха,
преграда - пред зениците, ненавист - в 
ретината,
бях виждал ореолите им цветни някога,
сега се вихреха подобно черни дупки
и се отдръпнах, да не ме погълнат, сменях
автобусите, маршрутките, сезоните,
и градовете сменях, и езиците, но все едно
студът превзема всички членове, аурата,
и устните на моите Пазители и докато полюсът
се срива, зелени айсберги у мене се полюшват,
там, в подножието на готическата катедрала,
на процеп от безсмъртието
все питах, питах:
Какво ще правим,
когато се озовем отвъд

Българската литература

© 2000 Литературен форум