Цвета Трифонова - Сянката на Златорога

План-мероприятие по ОНД
Владимир Василев

I. Агенти, работили по делото

1. Да се проучи какво е поведението на бившия агент “Плуг”, живущ в кооперацията на обекта и се възстанови връска с него и ако има възможност да му се разработи задача по Вл. Василев.

2. Да се насочи агент “Драгомир” към Здравко Петров и Любен Георгиев и посредством тях да се узнае кои от младите критици и писатели посещават Владимир Василев с цел издирване подходяща връска на обекта за вербовка.

Срок 10 май т.г.

Отговорници Вутов и Маринов

3. Да продължат срещите на агент “Мирослав” с обекта и се уставнови кои от младите писатели и поети посещават Вл. Василев и какво влияние оказва той на тяхното творчество.

4. Да се установят бившите сътрудници Валентин, Критик и Септември, работили по Вл. Василев на връска ли са при някого понастоящем и какви са им възможностите да работят сега по Вл. Василев.

II. По вербовка на нова агентура

1. Да се проучат Иван Ленков - брат на Цвета Ленкова, Иван Шопов - съквартирант в жилището, Параскева Йонова Стефанова - съседка на Вл. Василев, бивша служителка на МВР - с цел вербуване за работа по Вл. Василев.

III. Други мероприятия.

1. Ще се установят всички живущи на адреса на обекта - “Борис I” N 80 с цел оперативно използване.

отг. П. Маринов

2. Ще се установи и проучи зета на Вл. Василев, живущ на ул. “Борис I” N 80 с цел оперативно ползване.

Отг. П. Маринов

3. Ще се установи вражеския контингент в “Български писател” и списанията “Септември” и “Пламък” с цел насочване на подходящи обекти за използване и по Вл. Василев.

Отг. Алексиев и Маринов

4. Ще се установи и проучи и архитект Н. Дагаров, близък приятел на Вл. Василев, с когото често общуват.

5. Ще прлодължи мероприятие 9.

6. Задачи за агент “Красин” по обекта Владимир Василев

С кои лица от кооперацията и квартирата е в близки отношения Вл. Василев.

Кои лица го посещават;

Кои лица той посещава;

Кои други лица освен него живеят в апартамента и какво представляват те;

Къде работи Вл. Василев и как прекарва времето си;

Кой изпълнява домакинските му работи;

София, 24 април 1958 г.

Архив на МВР, фонд 3, опис 2, арх. единица 633, лист 19-20.

Та сивите герои, без име и раса, като не могат да надскочат собствения си ръст, скачат против недоубитата “златорожщина” и против този, кайто я олицетворява. Те могат да намерят покой и ще придобият самочувствие на богопомазани литературни велможи, само когато успеят да изтрият от литературния живот и от паметта на обществото сянката на “Златорога”. Затова няма пощада за все още живата сянка на предишния “пълководец на официална литературна България” (Т. Жечев) - той сам да отрече и да поругае делото на своя живот, да се разкае и признае, че е вършил престъпления против културата, а не обратно. Не са достатъчни мизерията и изолацията, изтръгването на перото от треперещата му ръка - трябва да бъдат смазани и пречупени докрай духът и достойнството на този човек-реликва, носещ контрастите и мерките на миналото. Интересно е, че подобно на Достоевски големият интелектуалец е разпознал българските бесове много отдавна, още в първите им прояви и ги характеризира в статията си “Хулиганството в литературата ни” където абсолютно точно назовава явлението така: “Ако всяко време може да посочи едва десетина имена, останалите са готова армия срещу тях... Вместо благородно творческо съревнование, саморевността разгаря злоба и завист към останалите. Те стават истинско вдъхновение за ония, които са лишени от други вдъхновения. Никога хулиганството не изхожда от идейни мотиви”... И още: “Хулиганът може да бъде победен, хулиганството - не. Непрекъснато дири нови въплощения.”²² Когато е писал тези редове, едва ли е подозирал обаче, че ще доживее черни дни и години и ще се превърне в постоянна и беззащитна мишена на неизтребимото хулиганско съсловие - в продължение на две десетилетия то ще изобретява все нови и нови унижения, за да вгорчава живота на стария мъдрец. Вътрешно дистанциран и неуязвим морално, Владимир Василев е изморен и отчаян от непрестанното преследване. Затова се старае, макар на жестоко равнище, да угоди на враговете си, за да го оставят най-сетне на мира. Силно разтревожен от заканите на В. Червенков, пише му официално писмо²³. В него, както и в дознанието, критикът се опитва да се защити аргументирано и достойно, подведен от мисълта, че има пред себе си нормален човек и ако се говори с езика на логиката и правдата може да предизвика разбиране и разумно отношение: “Досега аз съм теглил само от моята прямота и не съм могъл да науча изкуството на хитрината и подлостта. Малко вероятно е да го науча на 70 годишна възраст.” - заяви той, след като с умерен, искрен тон е афиширал своите аргументи: неутралните политически позиции на списанието, което е било нападано, а не поддържано от буржоазните правителства, примерите на лична доблест и обективност спрямо изявени писатели-комунисти (“Аз бях, който определих наградата за Караславов за романа му “Снаха”, и то през 1942 г.”), сътрудниците на “Златорог”, сред които са имената на всички значителни български учени и писатели, сред тях посочва повече от 20 днешни комунисти. Декларира своята лоялност към новите порядки като меко и деликатно намеква, че е добре да се познава малко и човека, “и да не се счита, че всички, които не са били комунисти, са реакционери и че няма между тях чисти и умни хора, които добре виждат нещата и знаят да приемат историческите необходимости.” Трогателно е изразена болката му на творец, че след речта на Червенков вратите на редакциите са се притворили пред него и той отново се е оказал никому непотребен. Изказва догадките си (понеже не подозира за подлите доноси), че конкретен повод за бедите му е рецензията в сп. “Септември”²⁴ за романите на Г. Белев “Случки из живота на Минко Минин”, която наистина е уникална в историята на критическите жанрове и заслужава специално проучване в контекста на Владимир-Василевото творчество. Тази рецензия е красноречив пример за мъките на критика, разпънат между стремежа да се нагоди към новите критерии и невъзможността да измени на професионалната си съвест. Въпреки желанието си не успява да потисне характерната си фина ирония и да изопачи смисъла на естетическите си оценки, колкото и виртуозно да жонглира по тънкото острие между истината, остроумието и фалша. Уж положителният текст е изпълнен с хапливи фрази като например следната: ”Гьончо Белев не мобилизира читателя, но читателят сам се мобилизира - без повиквателно.” Те обаче се превръщат в завоалирани критически лайтмотиви, разкриващи художествената несъстоятелност на тритомната соцреалистическа репродукция. Накрая на прочувственото си изложение до диктатора изрича благородни думи, които потомството би трябвало да запомни: “Не очаквам и не искам нищо от живота. Исках само да участвам и аз в новото ни творчество, да дам силите си, които са ми останали, за българската литература, която съм обичал и за която съм дал всичко и работата, която е била единствен смисъл на живота ми.”

Вл. Василев е талантлив литературовед, но не и социопсихолог на новото време - ако е бил такъв, е щял да знае, че вроденото достойнство и благородните помисли са антагонистични на характерологията на комуниста, който може да прости всяка подлост, мерзост и злодеяние, защото ще види в престъпника свой побратим, жертва на класовата неправда, но не може да понесе изисканата елитарност у човешкия индивид, ненавижда до смърт аристократизма на духа, рицарската доблест и честта. Затова Вл. Василев не постига нищо с това писмо; напротив, Червенков става още по-недоволен и настоява за публична самокритика. Явно е изпитвал перверзно удоволствие публично да унижава достойнството на талантливите личности на страната, както става и с Димитър Талев и Александър Жендов. Като не може нито да излезе от тази ситуация, нито да понесе напрежението й, Вл. Василев търси изход как да задоволи претенциите на властника. Тогава се обръща към Веселин Андреев - секретар на СБП - и иска указания как точно да постъпи и какво да напише, за да изглежда не като принуждение, а като размисъл и самопреценка, та да се хареса на В. Червенков.

Писмото на В. Андреев е нагледен документ по темата за политическите и психическите репресии над българския писател след 9.IX.1944 г. Като го чете човек, наистина започва да се чувства ужасен и виновен - не за вледененото от мълчание погребение, за липсата на речи и некролози, а за живота и ежедневието на Вл. Василев през 50-те години, за срамния морален тормоз над един възрастен човек, отдал сили и живот за доброто на българската нация и култура. Той трескаво обмисля съдържанието на текста и поведението си, които биха удовлетворили диктатора. Иска указания и среща с Радевски - председател на СБП, но последният го избягва, бил много зает. С трепереща от вълнение душа се моли на Вес. Андреев да му помогне в критичната ситуация. Защото, както сам споделя, “ужасява ме мисълта за една нова кампания срещу мене, която някои хора биха намерили особена охота да предприемат. Нямам вече сили - на моята възраст и при сегашното ми здравно състояние - да я издържа.”²⁵ Черновата на това писмо е датирана на 4.II.1956 г. За да прекрати разправата, Вл. Василев е готов на публично покаяние, но такова все пак не е документирано, такава публикация в пресата няма. Може би това е и причината, поради която скандалът около “златорожщината” не заглъхва, а се усилва и продължава до самата смърт на критика. Интересно е да се отбележи, че материали, свързани с отношенията между Червенков и Вл. Василев в секретното досие няма. Явно името на партийния и държавен вожд и разправиите около него са табуирана тема и постъпват в свръхсекретен фонд или пък са били прочистени при многобройните акции на замитане в практиката на ДС. Данните за този епизод са запазени обаче в огромния личен архив на Вл.Василев в ДИА - досега слабо проучен и почти непознат за литературната общност, въпреки съкровищата скрити в него. В досието обаче се натъквам на друга житейска и творческа тема, която е съвсем неизвестна - връзките и взаимоотношенията на Владимир Василев с ловчанската литературна група през периода от 1952 до 1958 г. В кореспонденцията му с писателите от Ловеч се мяркат малко известни и непознати днес имена на участници в провинциалния кръжец, за които се надявам да науча повече от ловчанските историци и краеведи след тази публикация - Васил Вишневин, Димитър Лепавцов, д-р Тодор Еврев, С. Младенов, Ив. Цанков, Т. Енева, М. Цветолюбов, Сл. Огнев и др. Първите трима от тази група поддържат активни контакти - писмени и лични, с Вл. Василев. Доказателства за това са прихванатите и фотографирани писма в ДС-досието, както и отчасти запазените в личния му архив. От 1952 до 1957 г. тези хора образуват, макар и задочен, топъл приятелски и творчески кръг около самотника. Вероятно връзките помежду им се задълбочават след едно гостуване на Вл. Василев в Ловеч през 1953 г. Дълбоката почит на творците от Ловеч към “най-големия български критик” така силно са затрогнали стария редактор, че той се съгласява да оказва творческа помощ в литературната им дейност. Нищо чудно, че малко по-късно, през 1954 г., силно притеснен от продуктивността и ентусиазма им, ще възкликне: “Какъв е тоя поетически юруш - поеми, писма, спомени....”²⁶ Но и те запълват с човечност и трогателни грижи емоционалната празнота, която го обгражда в София. В писмата на Вишневин и Лепавцов до него има сведения за прояви на сърдечност и внимание - Вишневин му изпраща парични записи (впрочем връщат му ги, без да са достигнали до адресата), дори му купува въглища като материален израз на благодарност за редакторския труд над неговите ръкописи, Лепавцов трогателно му се отплаща с килограм мед заради безценните съвети и трикратното редактиране на поемите “Шопен” и “Касандра”.

Васил Димитров Начев-Вишневин от гр. Ловеч е екзотична фигура в политическия и литературен живот в периода на 40-50-те години. Сведенията за него са оскъдни, тъй като са от чуждо досие - не бе в моя списък от автори и не знам дали ще имам друга възможност да се добера до неговото ОНД в архива на ДС.

22 В: Вл. Василев, Студии, статии, полемики. С., 1992 г., с.357-401. [горе]

23 Вл. Василев. Отведнъж всичко рухна. Публ. Запазена чернова в архива на Вл. Василев с бележки от Ал. Йорданов. Сп. Отечество, 1989, кн. 3, с. 18-22. [горе]

24 Вл. Василев. Обликът на една епоха в романа на Гьончо Белев “Случки из живота на Минко Минин. Сп. Септември, 1954, кн. 5. [горе]

25 ДИА, ф. 373, оп. 1,а.е. 22, Две чернови на писмото до Вес. Андреев. [горе]

26 ДИА, ф. 373, а.е. 11 6 л., Писмо до Лепавцов. 29.I.1954 г. [горе]