Литературен форум  

Брой 1 (442), 09.01. - 15.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Цанков

Стратегията на лъжепророците

 

Петър Волгин: Медиен апокалипсисСигурно съм чудовищно старомоден, изостанал от времето си, но както и да оглеждам нещата, все ми се струва, че “играта на стъклени перли” днес или трябва да се играе в тесния кръг на “малцината посветени”, или се превръща в агресивно и разрушително спрямо ближните ни занимание, поощрявано от съвсем определени политически среди, които се стремят да дирижират хаоса. Особено силно почувствах това в една Коледна вечер, когато чух радиоводещият Петър Волгин да се глуми с вярата ни в Света Богородица. Всъщност той е само частица от този паракултурен комплекс, който бих нарекъл “шок” - по името на една печално известна вестникарска група, разпространяваща в откровено масов тираж идеите, които хора като Волгин прикриват зад “дълбокосмислени” постмодерни фрази. “Бог е мъртъв” - категорично заявява един друг от “издигналите се над тълпата” наши “освободени” автори, а изпълнителят на главната роля в неговата пиеса мастурбира в лицата на публиката от сцената на Народния театър “Иван Вазов”. Въвеждам мимоходом този епизод, непосредствено преди да представя самия герой от появилия се на книжния ни пазар с шумна премиера, медийно прехласване и почти нулев читателски интерес роман на Волгин “Медиен Апокалипсис”. Не бих се занимавал с него, ако не го виждах като отправна точка за размисъл, посветен на далеч по-значими и дори, бих казал, решаващи за обществото ни проблеми. Затова и ще си позволя да отделя малко повечко внимание на фигурата, поставена в центъра на това безпомощно от художествена гледна точка повествование. Става дума за известен радиожурналист, името му е (досетихте ли се?) Петър. Започнал преди пет години като “записвал тъпанарски обаждания на телефона на слушателя”, за да стигне до онази висота, след която “няма накъде”. Сега е обсебен от мечтата “да прави телевизионен продукт”. “Иска да направи нещо, което в България не е правено” (простете за досадните повторения, но, нали разбирате, трябва да цитирам точно!). “Да докаже, че закостенелостта и на политици, и на общество може да бъде разбита.”

Естествено, ясно ви е откъде - в теоретичен план - идват тези кроежи. В есето си “Реквием за медиите” любимият на нашите постмодернисти Жан Бодрияр стига до извода, че “остроумието, трансгресивният завой на дискурса, действа не върху някакъв друг код като такъв, а върху мигновеното разрушаване на господстващия дискурсивен код”, затова според него “стратегическо е само онова, което води господстващата форма до радикален провал” (тия теории ще намерим на с. 203 в издадената му на български книга “Към критика на политическата икономия на знака”, ИК “Критика и хуманизъм”, 1996). Мога да продължа с описанието на “героя” на Волгин, но просто не виждам по какво той се различава от автора. Та нали действията в Радиото на този Петър са досущ отражения на чути от слушателите реални обръщения към тях от другия, истинския Петър. Не се съмнявам в намерението му да “води господстващата форма до радикален провал”, съответно на цитираната по-горе негова сентенция за политиците и обществото. И така, кого, как и защо ще разбива самопровъзгласилият се за “достигнал върха” медиатор? Въобще, каква е стратегията на гвардията разбивачи на съвременна България?

Тук е мястото да направим едно отклонение и откровено да кажем, че не смятаме актьора Слави Трифонов за един от тях. Той просто умело изрича написаните от сценаристите си задявки - през устата на този “шаман на постмодерността” звучи арията на неговите духове-покровители. На равнището на въпросния Трифонов спокойно можем да поставим (липсата на талант съвсем не означава, че явленията трябва да бъдат търсени по други скІли, след като формулата им е обща!) бомбардирането на “медиатизираната” публика с четирите часа “Нощен магазин” (между другото, преди време Волгин беше любезен гост на това предаване) или с 24-часовия “фолк” (с други думи, чалгата), митилогизиращ “борчетата” и “хищните хиени”.

За да започна да отговарям на натрупалите се въпроси, трябва да се върна десетина години назад и да потърся генезиса на започващото да се очертава тук явление. Изчезна България на чудовищните опашки за книги, когато всеки се редеше от сутринта, без да пита какво заглавие ще донесат, и към обяд (ако имаше щастие!) стискаше поредната добре съкратена от цензорите “разрешена” глътка духовен въздух. Изчезна и граденият в единствената идеологическа централа телевизионен образ, водещ до внушаваното по всевъзможни начини зловещо послание: “Ние сме на всеки километър!”. Частното книгоиздаване отпуши шишето и ни върна всички половин век забранявани удоволствия на словото, включително еротиката, черния хумор, политическото многогласие... Само че представената тук идилия е в рамките на желателното мислене. Тя по-скоро може да се отнесе към друго време, един век по-рано, когато измъкналата се от лапите на “петвековния поробител” страна се оказва готова за количествен и качествен скок, за да се извиси и икономически, и духовно до едно от водещите места в Европа. Просто тогава, в епохата на Строителите не съществува и следа от безумно намерение на интелигенцията да “доведе господстващата форма до радикален провал”. Напротив, формата се гради чрез поредица от далекобойно замислени ходове, като например изпращане на хиляди млади хора във водещи световни университети, за да се върнат необходими на обществото; издигане ролята и мисията на писателя-общественик - спомнете си само юбилеите на Вазов, конкурсите за директор на Народния театър и т.н.

Днес Волгин иска да ни убеди, че сме “закостенели”, защото не приемаме неговите “комплекси”, той просто се изживява като българския Хауърд Стърн. Кой всъщност е Стърн? Борецът с “управляващите ББС чиновничета”, непримиримият враг на клана Кенеди, човекът, който се радва, че на д-р Спок е зададен въпросът: “Кое наказание е по-добро за децата - напляскването или клизмата?”. Както и да го гледаме, този “бунтар без кауза”, този продукт на “играта на стъклени перли”, на обществото, което вече може да си разреши забавление заради самото забавление, той не може по никакъв начин да бъде пренесен механично в южния край на Балканите. Освен ако не става дума да му се подражава в роман на Волгин. И сега нека малолетните читатели си запушат ушите, защото ще приведа встъпителния диалог от “Медиен Апокалипсис”, опит да ни се внуши, че работещите в радиото общуват помежду си по следния начин:

“- Как може да си такава путка заспала! - крещи Борис. - Всичко ти бях уредил. Само трябваше да си завлечеш дебелия гъз до офиса му!

- Я се разкарай, педал нещастен! - флегматично контрира Мара.

- Тъпанарка!

- Урод!”

А знаете ли защо Петър ще прави цяло предаване за оралната любов - “не толкова от любов към скандала, колкото по лични причини.” Представете си, неговата Маги категорично “му забранява да свършва в устата й.” Веднага бързам да добавя онова, което особено ме потресе. Авторът е посветил тази книга на майка си. Представяте ли си Хенри Милър да посвети знаменития “Сексус” на своята майка? Истински освободеният гений не се докосва до перото, за да се изпразва от комплексите си. Мастурбацията - била тя словесна или реална - е компенсаторен акт. До пораждащите я причини за миг се докоснахме, когато установихме, че “алтер егото” на Волгин е самотен, неразбран, не може да реализира великите си телевизионни проекти в страната на посредствеността и продажността... Но ако наистина слушателите му са “тъпанари”, колегите му - посредствени и мислещи само за “чукане”, кому тогава предлага водещият шоуто си? Той, говорещият за толерантност, за разбиране на другостта, защитава чрез медиасредство за хиляди левове единствено собствената си прекалено специална другост. Защото във време, когато милион и триста хиляди клетници трябва да получат помощ за парно (т.е. живеят под прага на бедността) да занимаваш аудиторията със сексуалните си претенции към някаква жена (да не говорим, че дори според феминистичните възгледи това е дивашки сексизъм и “мачизъм”) е, меко казано, безумие.

Но, пак повтарям, нещата не са толкова прости и не бих си позволил да обсъждам надълго и нашироко един подобен нелитературен казус, ако не ставаше дума за далеч по-значими и опасни за всички ни последствия. Затворените в професията си интелектуалци най-после могат да поглъщат каквото си щат - от Бодрияр и Бурдийо, та до Фуко и Дерида; тесничък е този кръг наистина, но не това е същественото. Как и доколко усвоеното ще се отрази на обществените отношения, ми се струва далеч по-важно за всички нас. Дали е случайно, че една от най-значимите философски книги от 90-те години на ХХ век - “Краят на една илюзия” от Франсоа Фюре - продължава да е непозната за българския читател, докато десетки леви мислители непрекъснато го съветват как се живее и да “отхвърли агресията на консерватизма”? Ни най-малко, Фюре категорично доказа, че различните теоретици на левицата са солидарно виновни за зловещото настъпление на комунизма над половината свят. Ученикът на маестрото, Стефан Куртоа, продължи усилията му и създаде “Черната книга на комунизма”, която се премълчава от гузните, но носи прозрение за всички, желаещи да разберат историческата истина.

Именно в тази книга е цялата работа, колкото и парадоксално да звучи - в нея е скрита разликата между явленията Хауърд Стърн - Петър Волгин. Казано най-грубо, когато едно общество си е надвило на кяровете, когато членовете му не познават чудовищната ласка на насилието, те могат да си позволят дори и далеч по-големи дози черен хумор. Докато самият Волгин не е толкова интересен, но той е част от стратегията за “медиен апокалипсис”, която е толкова характерна за посткомунистическа България.

И така, идеята за демокрация и свобода беше превърнала митингуващите, завзели цялото пространство на “Цариградско шосе”, в един невероятен организъм, в едно изпълнено с положителна енергия митическо същество, което нямаше как да не изплаши стратезите на “промяната”, т.е. онези, които организираха своите говорители (петкосимеоновци и гайтанджиевци) и подготвяха структурите на онази политическа организация, дето трябваше да помогне за триумфалното приватизиране на “златото на Партията”. Смея да твърдя, че тази емблематична книга на Игор Бунич (която за мнозина “чистофайници” вероятно е паралитература) излезе в тираж, за който всички останали автори и текстове след 1990 г. могат само да мечтаят. Колективното пожелало демокрация същество искаше да научи и истината за миналото, за заблудите и за престъпленията. Самодовелата се до “радикален провал” господстваща форма на тоталитарното зверство трябваше да бъде заменена с нещо градивно. И тук се намеси къде сценарият, къде късогледството на самопровъзгласилата се за тартор на вкуса част от интелигенцията (вж. например поредицата от имена, посочени в трагикомичната рубрика на вестник “Култура”, посветена на текстовете, които никога нямало да бъдат отпечатани в този уж защитаващ толерантността и другостта вестник), къде комплексарството на индивиди, които усетиха какво могат да ловят в мътната вода. Най-важното беше обаче програмата за създаване на “нови” медии, за насищане на пространството с допускана от определен идеологически център информация. Че този център съществуваше, се доказва и от една много характерна липса: той не позволи да се създаде реална демократична медийна стратегия. По една или друга причина всички преговори с дясно мислещи медийни групировки се провалиха, а демократите останаха без издателство, с почти маргинална преса и с мижаво телевизионно присъствие.

В романа си Волгин говори за “отряди на смъртта” и същевременно цитира великолепната мисъл на любимия си Бодрияр, че “културата трябва да положи всички усилия, за да наложи граници на инстинкта за агресивност”. Готов съм да се подпиша под нея, но не мога да я извадя от контекста на действителността. Сред нас се разхождат хора, които доскоро са инквизирали ближните си по лагери и подземия, нещо повече - хора, заради които ние днес мизерстваме (а те разполагат с “благини” за десет поколения след тях!). Чий е тогава инстинктът за агресивност? Дали на недокоснатите от Темида крадци “в особено големи размери” (стотици милиони долари), на възпитаните от тях мафиоти (“страховата завеса”) или на нормалните индивиди, които искат да знаят истината? Вместо това някой си крещи, че едва ли не е репресиран, защото му правили забележка, когато използвал студиото на националното радио, за да пропагандира легализирането на дрогата и дори маниакално да цитира Ботев, че нямало “сила, която да спре главата, решила сама да се отдели от плещите си”. Простете, Волгин, но поне засега не съм чул някой да дава и пукната стотинка за главата ви, докато сили, рязали на поразия глави в нашата нова история дал господ, сещате ли се само колко глави са паднали в дните около 9.9.1944 година?

Докога това изкопаемо ще ни занимава с тия си изтъркани от употреба исторически паралели, сигурно си мислите вече вие, модерните “медиатори”. Големият враг, потисникът на коментатора, е Медийният съвет. “Петър” картинно ни представя героичното си сражение: “Моите отношения с органа (разбирате двусмислицата на назоваването на съвета, нали? - бел. моя Г. Ц.) са обагрени със садо-мазохистична окраска. Аз ги наказвам с думи, а те ме наказват административно. И двете страни ги боли, но въпреки това продължават играта.” Дълго се смях над това изливане върху листа на самочувствие. То ми заприлича на тирадите на Слави Трифонов срещу правителството. Всичко се прави така, че някой зорлем да се натика в кохортата на “инакомислещите”. Въпросът обаче е какво го заплашва днес? А застаналите зад гърбовете на “избраниците” си медии тръбят за възраждане на политическата полиция, за подслушване на партии и лидери, за корупция и т.н.... Не са опасни онези, които обсъждат с милионната аудитория дали се празнят в устите на любовниците си или не, а хората, които смятат, че на днешна България, както на онези след османците, е необходима оздравителна, образователна, бих казал възрожденска програма, преди да се навлезе в дебрите на нагоните и комплексите.

Наскоро завърших превода на една прекрасна книга на Мирча Елиаде за шаманите и там открих, че накъдето и да поведат душите на починалите, където и да търсят лек за болестите на близките си, знахарите, магьосниците и чародеите от древността задължително преди това са преминавали през посвещенски акт на пречистването. Усамотявали са се, отдавали са се на пост и медитация, дори парна баня са вземали, за да освободят телата си от токсините. Как е възможно да се вмъкваме в свещената територия на духовността преди да сме получили посвещение - мръсни, интоксикирани от отровите на трупаните пет десетилетия заблуди и принуди? Може би - за да бъдат убедени хората в лъжливостта на провъзгласявания “медиен Апокалипсис” - те просто трябва да си представят с помощта на някой действително талантлив и неподкупен “медиатор”, че само за един ден се е върнало времето на очуканите москвичи, на вмирисаната сланина, на километричните опашки за хляб, на рабфаковците и на чевръстите чекисти... Целият този кошмар в управляваното от препралите капиталите си болшевики вестникарско, телевизионно и радиопространство е заменен с водевилната приказка за пороците на хората, заели се да ни върнат полагащото ни се място - там, където дедите с труда и духовността си са успели за десетина години да ни подредят. Накрая ще призная, че страшно обичам гениалния роман на Херман Хесе, с чието споменаване започнах тези размисли, но от програмирани и бълнувани “апокалипсиси”, от страст да се противопоставям на булото на забравата, разпростирано над главите на децата ни от марионетките на икономическите владетели на изстрадалата ни земя, все не ми остава време да се върна отново към тази духовна Аркадия, в която обаче - въпреки стерилитета на някои от коментаторите й - диша “целият красив и ужасен, очароващ и отчайващ, картинен хоровод на живота с неговите палещи наслади и палещи болки”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум