Литературен форум  

Брой 1 (442), 09.01. - 15.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ирен Иванчева

Един възможен прочит
Магда Петканова (1900 - 1970)

Магда ПеткановаКъм поетическото творчество на Магда Петканова литературната критика е по-дистанцирана отколкото спрямо драматургията й - тя заговаря за поетесата Петканова едва след появата на втората й стихосбирка “Изгубен камък”, поддържайки един умерен интерес и по-нататък към създаваното от нея в областта на поетическото.

За първи път поетесата печата свои стихове във в. “Неделно утро” през 1923 г. и продължава редовно да сътрудничи на “Вестник на жената”, “Демократически преглед”, “Изкуство и критика”. През 1927 г. първата й стихосбирка “Македонски песни” налага името на Магда Минева (тук тя използва фамилията на първия си съпруг - писателя Мирослав Минев; Петканова става фамилното й име след брака й с Константин Петканов през 1932 г.) като обичана от интелигенцията поетеса. Две от стихотворенията дори се запяват като песни, стават част от устойчивия репертоар на градския фолклор: “Свещи ти запалих пред трона небесен” и “Ако зажалиш някой ден”. Музиката към тях написва композиторът Марин Големинов. От 1931 г. М.Петканова е член на Съюза на българските писатели и член на Клуба на жените писателки. Появяват се стихосбирките й “Изгубен камък”(1933) и “Кавали свирят” (1939) - върховете в поетическото й развитие. След 1939 г. някои от нейните публикации се спират. Такова е стихотворението от архива на писателката “Тиранинът”, забранено от цензурата през 1943 г.В този период е свалена от игра в Народния театър пиесата “Царица Теодора”. ”Оказа се неудобно да се припомни, че една еврейка е била съпруга на български цар”- тълкува това писателката.През 1958 и през 1970 г. нейни стихотворения и пиеси са издадени от “Български писател” в антологичните сборници “Стихотворения” и “Една от нас”.Тя завършва жизнения си път на 16 май 1970 г., без да дочака своя седемдесети юбилей.

При избора на заглавието “МАКЕДОНСКИ ПЕСНИ”(1927) - дебютната стихосбирка на поетесата, играят роля исторически, автобиографични и естетически моменти. За автобиографични моменти става дума и в едно изказване на Петканова: “Македония е била винаги у нас, в къщи - с обичаи и обреди и най-вече с песните си... Насетне, в София, личната ми съдба се свърза с някои македонски революционери. И македонските песни останаха в мен като най-силна представа за драматизъм. При нашенските, тракийски (поетесата е родена в с. Цар Аспарух, Старозагорско - б.м.,И.И.) песни се отморявам, съсредоточавам се за размисъл... А македонските песни ме държат винаги тревожна, че нечия голяма болка е останала нечута, че нечия съдба трябва да се реши през драматизма на много конфликти.” Художествената концепция на Петканова в сборника се опира именно на драматизма, изразяван чрез боравенето с фолклорен тип поетика. В поетиката на стихосбирката и особено при първия й цикъл “Гурбетчийски песни” няма да открием анализ на лирическата теза, а напротив - директно навлизане в същината на лирическия конфликт чрез сблъсъка на гледната точка на лирическата героиня с гледната точка на другите (любимия, света). Настроението на двадесетте “гурбетчийски песни” е силно, със специфично социално-патриотично интониране. Но тук то съсъществува редом с висока степен на обобщеност на лирическото събитие. Основна характеристика на първия цикъл представя многолико изграденият образ на лирическата героиня - майка, любима, дъщеря, обичана съпруга. Творбите тук са изцяло с фолклорна стилистика, докато в следващите си поетически прояви М. Петканова изоставя боравенето с поетиката на фолклора, макар отделни реминисценции да ни напомнят за нея. Очевидно в случая (имат се предвид “Гурбетчийски песни”) е влиянието, което авторката търпи от литературния и исторически контекст. Друг е обликът на втория цикъл на “Македонски песни” - “Край огнището”. Определящо за него е носталгично-романтичното темпериране, с отгласи от символистична образност. Атмосферата на целия цикъл проявява идеята, че нещата, които са отминали, няма да се повторят, а лирическата героиня, стъписана от настоящето, обръща поглед към детството, за да почерпи сили от спомена. Ако трябва да дадем “оценка“ на “Македонски песни” с нейните два ясно разграничени цикъла, можем да кажем, че първият има по-силна художествена емблематичност в сравнение с втория. Но бъдещото развитие на Петканова по отношение на тематика, настроение, образност има корени и в двата цикъла.

Критиците оценяват “ИЗГУБЕН КАМЪК” (1933) като намерената оригиналност на поетесата. Особеностите на поетиката на стихосбирката се открояват при съпоставка с “Македонски песни”, където на преден план са изведени драматичните конфликти и външният контур на действието, докато в “Изгубен камък” преобладават рефлексивността, дисекцията на действителността.Чрез този тип поетика М. Петканова преминава в някои творби към по-широко социално адресиране и реалистичен патос, за да постигне в “Кавали свирят”, “Сънят на момичето”, “Нови дни” видимо изчистен реалистичен рисунък. Поетиката на “Изгубен камък” е обяснима и в съпоставка с литературния контекст, в който се появява. През 1928 г. излизат “Стихотворения”, а през 1930 г. - “Париж” на Ат. Далчев. Две стихосбирки, в които предметността и деструкцията на действителността извеждат до неочаквани обобщения и прозрения за човека. В “Изгубен камък” на М. Петканова стихотворението “Самота” например се родее с Далчевото “Повест”. В 1932 г. се появява “Звезда на моряка” на Ел. Багряна, където основен герой става самосъзнаващата се жена, а налагаща се тема - отчуждението.

Сборникът “Изгубен камък” е изграден структурно от два цикъла - “Ветрове” и “Моят път”, в него са включени поемата “Земя” и две балади: “Царица Теодора” и “Балада”. Индивидуалистичното начало определя облика на цикъла “Ветрове”. Докато в “Моят път” чрез съдбата на лирическата героиня поетесата постига силно социално звучене и висока степен на обобщеност, тук преобладава психологическата задълбоченост. Интересна е честотата, с която се появява образът на вятъра, дал наименование на цикъла. Поанта на този цикъл е стихотворението “Самота”. Остранената гледна точка на героинята е първият опорен пункт при развитието на мотива за екзистенциалната самота: ”Градът е стар, изглежда запустял/дохожда само поща в неделя./Години гледам през прозорец бял/как жителите гинат от безделие. ”Лирическият субект гледа “отстрани” не само на външния за него свят, но и на себе си. Показателна е употребата на нечленувани, неопределени форми - “прозорец бял”, “дългочакан кораб”, както и преминаването от сегашно време към минало неопределено, когато лирическият говорител започва разказа за себе си: “Изпратила съм само мъртъвци/ и в тази стая със стените сини/сънувала съм сватбени венци,/минавали са покрай годините.” В последния си куплет обаче творбата отново се връща в режима на сегашно време, което означава тук, сега, завинаги и затваря стихотворението без изход. Изход от самотата не може да бъде посочен. Очевидно е, че във втората стихосбирка на Петканова се сменя типът лирически герой. Лирически герой става градският човек с произтичащата от това сложност на изживяванията, провокираща темите за отчуждението, за социалното неравенство. На първата се подчинява цикълът “Ветрове”, а на втората - “Моят път”, като не бива да изключваме - особено при втория цикъл - преплитането им. Поетесата конкретизира образа на града в стихотворението “Улица”, изправяйки ни пред преживяванията на уличното момиче: ”...един ще ме гнети с очи,поел след мене,/друг някой ще ме срещне със насмешка,/момичетата ще ме отминават със презрение.”

В сборника “Изгубен камък” поетесата прави опит и в лироепическия жанр. Това е поемата “Земя”. Избраната тема фокусира страданието на майката за загиналия син, една пиета. Силната въздейственост и обобщителност на образа на страдащата майка Петканова постига чрез паралелното предаване на две човешки драми - на майката на убития и на майката на убиеца. Обобщаващ план в поемата набавя и рамкиращият творбата образ на земята, представена като раждащото начало, но и като бременна със смърт - ”...земята за всичко прощава,/ потъпкана всеки миг дава/и взема живот.”

Сборникът “КАВАЛИ СВИРЯТ”(1939) остава последната поетическа книга на Петканова преди 1944 г. В контекста на поезията от края на 30-те години ориентацията на “Кавали свирят” към по-реалистичната и опростена поетика е очевидна. Стихосбирката е изградена от три цикъла - “Кавали свирят”, “Море”, “Сенки”. Три са и тематичните групи в сборника. Първата обхваща стихотворения, които пресъздават драмата на откъснатата от корена си лирическа героиня, копнежа й по родното, изконното, първичното. В тази група са и стиховете, в които експресията е породена от ненавистта към града - носител на отчуждение и затвор за душата-скитница. Втората тематична група изграждат стихотворенията с “философска” проблематика, а последната - стихотворения с пейзажни мотиви. Най-ярко се вписва в първата тематична група “завръщане към корена” стихотворението, дало име на сборника - “Кавали свирят”. То има структура на диптих, чрез която съпоставя две настроения. В “Кавали свирят I” душата, затворена в пространството на града, си спомня за миналото, лирическата героиня се преобразява от родната мелодия, дочута по радиото: “кръвта ми родствен зов дочува”. В “Кавали свирят II” е изразен гражданският протест на поетесата срещу войната с образност, близка до тази на септемврийските поети:

Няма ги, няма ги вече
стадата,
няма и медни кавали.
Днес се бунтува злокобният
вятър,
вей, разрушава и пали.

Това е сякаш най-”мащабната” визия , създадена в поезията на Петканова. Изненадващ е оптимистичният финал, защото нейната лирическа нагласа е скептична. Всъщност противоречието е мнимо, защото тук се изявява не личният, а общественият оптимизъм на поетесата: ”Тежките дни са тежко олово/падат, но болката свети./И ще засвирят кавали отново,/в песни на нови поети.”

“СЪНЯТ НА МОМИЧЕТО” се създава от Петканова в периода 1939-1945 г., но остава неиздадена. Представа за тази стихосбирка получаваме от сб. “Стихотворения” от 1958 г. Стихосбирката е плод на ново поетическо виждане. Поетесата търси себе си чрез отношението към родината - стихотворенията “Нашата земя”, “Българската книга”, “Завръщане”. Създаващата се в “Сънят на момичето” гражданска чувствителност се осъществява в цикъла “Нови дни” (1944-1945). Изключително емоционални са посланията на стихотворенията “Писмо до Десанка Максимович”, бичуващо братоубийствената война, и стихотворението “Майка”. По вазовски реквиемно звучи “Войната свърши”, в което поетесата се обръща към майките, към живите, изнесли войната, но и към мъртвите, останали по бойните полета: “Спокойно спете вече, лека нощ”.

Към цялостния характер на поетическото творчество на Петканова, а и спрямо мястото й сред другите български поетеси много точно се отнасят думите на Кръстина Михалчева (сп. Философски преглед, 1937, кн.4): ”...българската поетеса, в която има най-много мисъл, при това дълбока и интересна, засягаща въпроси на човешкото всекидневие”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум