СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Цвета Трифонова

Сянката на Златорога

Продължение от брой 1

Вероятно пътищата му са се пресекли с тези на Вл. Василев по време на гостуването в Ловеч - в “Златорог” негови стихове няма и не би могло да има, тъй като са далеч под нивото и стандарта на списанието. Учител по професия и сръчен версификатор, този човек е автор на четири стихосбирки, излезли от 1922 до 1941 г. Повече за неговата личност и биография може да се научи от собствената му поема “Писма от заточеника” (1941 г.), в чиято хронологична композиция се проследяват всички по-важни събития от живота му и особено най-впечатляващото от тях - емигрантството в САЩ, Аржентина и Бразилия. След скиталчества и страдания по патагонските пампаси, този “скръбен пилигрим” и “блуден син” се завръща при “щедрите майчини пазви” на родината. Какво му се случва обаче и дали няма да съжалява, че не е останал в Ню Йорк или Буенос Айрес, предстои да се види. Че провинциалният учител Вишневин е нестандартна личност с литературни амбиции и гражданско честолюбие говори фактът, че през 1941 г. основава годишна литературна награда, която носи неговото име. Солидната по онова време сума от 50 000 лв. е предназначена за автори на “най-добрата поема в стихове, все едно дали е епическа или лирическа”, както е записано в протокола на СБП. Първата награда за 1941 г. е връчена на мастития, не по-малко своенравен Кирил Христов за драматичната му балада “Свети Седмочисленици”, печатана в сп. “Българска сбирка”, което вече е чест не само за ловешкия поет, но и за манталитета на епохата - от днешна гледна точка звучи парадоксално, че посредственият стихоплет награждава признатия талант. За благородния жест на провинциалния учител се появяват съобщения в пресата²⁷. От запазената в архивния фонд кореспонденция между Вишневин и Вл. Василев се разбира, че в продължение на три години ловчанският учител затрупва стария критик с ръкописи на романите си “Тираните” и “Сафина” (посветен на живота на родопските помаци) с молба да ги редактира. Това вероятно е тежък ангажимент за Вл. Василев, щом иронично коментира ситуацията така: “Когато раздавачът ми донесе пакета 3 кг - има си хас, рекох си, да е ръкопис. Разбира се - какво друго!”²⁸ Но въпреки това в продължение на две години свършва тази непосилна работа и редактира изцяло романа, като го съкращава с една трета. Произведението не вижда бял свят, но ако някога се открие в някой частен архив, ще е ценен документ за литературната история, защото върху него е работила вещата ръка на най-опитния и талантлив български редактор. Вярвам, че той е успял да направи приемлива творба дори от един слаб текст. А защо “Сафина” не получава шанс да се превърне в книга, се разбира пак от секретните архиви. Авторът Вишневин е невъздържан в личната си кореспонденция, позволява си остроти и иронизми спрямо “социалистическия рай”, спрямо “народа, който играе, весели се и блаженства, както преди да се роди Хр. Ботев”, спрямо “сегашните писатели, които са продали сляпата си и бедна душица на политически злобен хищник”²⁹ и пр. И на ум не му идва, че кореспонденцията на Вл. Василев се прихваща редовно от Държавна сигурност в рамките на мероприятие No.9. По този път на 25.VI. 1958 г. там пристига и една стихосбирка с “вражеско съдържание” със заглавие “Кервани” - пак от неукротимия Вишневин. Още на следващия ден е направена служебна докладна записка³⁰, от която е видно, че този човек наистина е като бяла врана в социалистическия контекст на тоталитарното време, белязано с масово следене, мълчание и страх. От документите на ДС става ясно, че преди 9.IX.1944 г. Вишневин активно е подпомагал комунистическото движение³¹, след тази дата е бил учител, директор на училище и просветен инспектор, член на БКП. Братът на жена му Борис Баев - виден функционер на БКП, е бил убит през 1925 г. и след преврата един квартал в Ловеч носи неговото име. Въпреки това обаче поетът-комунист, преминал в опозиция на властта, бил изключен от партията, през 1955 г. е осъден на една година затвор заради притежаване на вражеска литература и оръжие. Тази идейна метаморфоза е симптоматична за разочарованието на лявата интелигенция от изкористяването на “идеалите”, оказали се параван за тотално заробване на човека и похищаване на свободата. В своята гражданска доблест и предизвикателност спрямо властта В.Вишневин не е сам - стотици и хиляди честни интелектуалци пълнят по онова време комунистическите концлагери и затвори. Той попада в полезрението на тази статия поради това, че пребиваването му в орбитата на Владимир Василев внася в нея политически напрежения и брожения, а това неминуемо води до пробиви и “къси съединения” в тънката и невидима бариера между наблюдавания обект и секретните механизми на политическата полиция. Ръкописът на “Кервани”, в който продължавал да хули народната власт, става повод за секретен арест, обиск и следствие, утвърдено с подписа на ген. Мирчо Спасов на 11.VII.1958 г. На 14 юли³² е обискиран и домът на Владимир Василев като са иззети 12 писма на Вишневин, 5 стихотворения на Тодор Еврев, а също и други стихосбирки, “изпратени му от разни писателстващи за мнение.” Владимир Василев също е арестуван и разпитван в качеството на свидетел за контактите му с Вишневин и останалите стихописци. Така дружбата с този противоречив идеалист и своенравен авантюрист от Ловеч донася на Вл. Василев нови изпитания и притеснения, а органите на сигурността вземат спешни мерки за следене на “вражеските елементи”, съотнасяни в контекста на унгарското въстание от 1956 г.

На 24.IV.1958 г. е пуснат в ход “План-мероприятие по ОНД - Владимир Василев”, а на 8.VII с.г. е издадено “Постановление за откриване на ЛАР (лична активна разработка) на Владимир Василев Матеев под псевдоним “Естет”. Примката около “Естета” се затяга така плътно, че в нея попадат имената на всички, които общуват с него по какъвто и да е начин - чрез кореспонденция и по телефона, като съседи или приятели или пък го посещават по професионални причини. В досието се намират бланки за прихванати писма от Димитър Лепавцов (адвокат и писател от Ловеч), д-р Тодор Еврев, Иван Ленков (артист, брат на Цв. Ленкова) Йоана Ландау (Израел), Гералд Дорсет (Лондон). За всички тях са направени рапорти с проучвания, също и за пианистката Жени Марчинкова и Никола Пълов - адвокат (понеже тъща му е унгарка), за Иван В. Шопов - съквартирант на Вл. Василев, бивш бранник, а жена му била от рода Поборников (реакционери) и архитект Н. Дагоров - най-близък приятел на Вл. Василев, за Мария Михайлова Рам от Стара Загора (богато дворянско семейство, избягали от Русия след Октомвр. революция, има син в Зап. Германия), чиято кореспонденция до Вл. Василев от 16 писма също е прихваната по мероприятие 9.

Потоци от творческа енергия, флуиди на възхищение и преклонение, младежка виталност и поетически блянове се фокусират непрестанно около личността на Владимир Василев, както от столицата, така и от провинцията. Те са онова поле на положителни заряди и лъчения, което контролира и неутрализира негативните атаки на предателството, злопаметството и омразата.

Но всеки, който се сближи със златорожкия редактор, попада без да иска в капана, в който Вл. Василев е доживотно впримчена жертва. А той е “молепсан” от бдителното око на тайните служби - все едно е прокажен. Всеки става опасен или поне съмнителен и особено през 1958 г., когато ситуацията се усложнява. Тогава около обекта “Естет” се появяват нови лица - и те “естети”, но от най-младото поколение писатели и критици, уж рожби на новото време, а всъщност “деца на страшните години” по израза на проф. Здр. Петров. След унгарските събития през ноември 1956 г. органите са в паника и отново кипи трескава работа за опазване на сигурността от интелектуалците, доколкото ги има в България. Старите златорожци остават на заден план, оказва се, че тревогите на “системата” са били напразни - никакъв заговор не излиза от тази интрига. Но това не значи, че трябва да се закрият бдителността и шпионажа и сума верни копои да останат без работа и подхранващи “хонорари”; напротив, ентусиазмът им пак набира бързи обороти. Вербуват се нови агенти, изготвят се списъци на всички живущи в кооперацията на ул. “Борис I” 80, направен е план на жилището на Вл. Василев (да проникват вътре). Пуснато е в действие пощенското мероприятие 9, както и телефонното “Янтра” - следи се всяка стъпка на обекта и се донася всяка реплика и разговор, в които се чува неговото име. Сега този харизматичен човек привлича около себе си млади литератори, надежди на соцреализма - Симеон Султанов, Николай Янков, Здравко Петров, Любен Георгиев, Блага Димитрова. И като кръжат и се сближават с недоубития враг, златорожката сянка ги омагьосва, започват да се отклоняват в творенията си от правилната партийна линия. Както отбелязва агентът “Драгомир”, “Известният у нас буржоазен критик и редактор на някогашното списание “Златорог” и сега се ползва сред някои писателски среди, особено сред младите критици с голямо обаяние и авторитет. Той все още влияе на техните убеждения и литературни възгледи”. Същите сведения постъпват и от агент “Мирослав”, който донася, че “Вл. Василев е посещаван от млади талантливи писатели, които постоянно го търсят за съвет и помощ”. Неспирната хайка срещу големия интелектуалец постига обратен ефект - духовното му битие навлиза в нова модификация. Лишен от достъп до страниците на официозните издания, той просвещава със слово жадните си почитатели в непосредствен контакт с тях. Неусетно и въпреки усилията на властта, а може би и поради тях Владимир Василев се възкачва на пиедестала на Учителя-сподвижник, връщайки възрожденската семантика на това понятие - такава, каквато ни е позната от Васил-Друмевия образ в повестта “Ученик и благодетели”.

Сред имената на посетителите в дома на Василев агентурните доноси засичат многократно името на професор Здравко Петров. Най-често го споменава неговият “приятел” - “Драгомир”. Фактите от досието обективно го извеждат като водеща фигура на новото литературно поколение, търсещо контакти с Вл. Василев в ролята на представител на довоенната генерация. Активната му роля в сюжетната рамка на Вл.-Василевото досие го вписва и в състава на настоящия документален материал като ключова личност - референт на подмолните тенденции и течения в литературния процес на 60-те години.

След като му прочетох досието, професорът може би разпозна своя душеприказчик - прозрачно синият поглед посивя от размисъл и дълбока тъга, но така и отнесе тайната си болка в гроба. Неговият аристократичен дух, отвратен от дребнавостите и мизериите в реалността, обитаващ идеалните светове на литературата, унесен в непрестанно общение с културните митове на света, си замина в отвъдното, без да дочака този материал, към който прояви специален интерес заради името на любимия учител на своето поколение.

За съжаление, архиварската работа е неблагодарна - откриваш всякакви неща за хората, за събитията и времената - не само любовни писма и възвишени послания, уви. Но за мен е интересно, а, надявам се, и за други, да видя как тоталитарният режим непрестанно плете и разширява паяжината на шпионирането и терора, как в нея попадат като слепи мушици наивните интелигентски души. Интересно ми е да разбера дали репресивната месомелачка е успяла на всички да пречупи крилата. Не, не винаги е успявала. Когато се добера до пример за напразните усилия на оруеловското “министерство на любовта”, изпитвам радост от човешката сила и устойчивост. То може да зачерни битието, физически да смаже човека, да му отнеме поминъка и здравето, залъка от устата или цветето от гроба, но духът - ако го има - винаги му убягва. От 1955 до 1963 г. на Вл. Василев е забранено да публикува, но какво става тогава - редактирал е основно романа “Сафина” на Вишневин и поемите “Шопен” и “Касандра” на Димитър Лепавцов, а сигурно и много други ръкописи, изпращани му от цялата страна. Бил е толкова добросъвестен и прецизен в отношенията си към литературния текст, а също и към архива като културна ценност, че запазва чернови от писмата и бележките си към тези второстепенни художествени произведения. Ако дойде време литературните дейци да се поровят наистина в неговото “дело” и в книжовното му наследство, ще се натъкнат на изключителни “уроци по творчество” и на уникални концепции за художествеността. Така например той не само обсъжда всеки стих от “Шопен” на Лепавцов, но му посочва конкретно как да хармонизира ритмичните стъпки с музикалните темпа на Шопеновата музика, която явно му е добре позната. Дава му насоки и за следващия литературен проект, озаглавен “Ловчанският панаир”³³. Какво могат да сторят паяжината и пипалата срещу саморегенериращата се културна еманципация! Този изтерзан и низвергнат от системата човек докрай намира начин да раздава духовните си притежания на всеки, който жадува да ги има. Наистина е фигура с неизчерпаем заряд, щом устоява на сполетелите го нещастия и успява да предаде полъха на свободната мисъл и своя верен художествен усет на талантливото критическо поколение на 60-те години - Здравко Петров, Цветан Стоянов, Атанас Славов, Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев, Атанас Свиленов и др. Всъщност Вл. Василев не позволява да се скъса веригата на съкровеното отношение към словесността като към светиня, той е възелът, в който здраво се завързват традицията на “Златорог” и освободеният порив на днешната литература.

Следва

27. сп. “Просветно единство”, 1941, бр. 11, с. 10. Народен учител основава награда при СБП; в.”Заря”, бр.6532, 1941. Той даде много, защото даде всичко. [горе]

28. ДИА, ф. 373, оп. 1, а.е. 42. Кореспонденция на Вл.Василев и В. Вишневин между 1955 и 1957 г. [горе]

29. Архив на МВР, ф. 5, а.е. 633, л. 84. Докладна записка. 26.VI.1958 г. [горе]

30. Пак там. [горе]

31. Сведения за близостта на Вишневин с прокомунистическите литератори дава Хр. Радевски в книгата “Христо Радевски. Анкета” от Й. Василев. С., 1998. [горе]

32. Архив на МВР, ф. N 5, а.е. 633, л. 90. [горе]

33. ДИА, ф. 373, оп. 1, а.е. 116. Кореспонденция между Вл. Василев и Дим. Лепавцов. [горе]