Литературен форум  

Брой 2 (443), 16.01. - 22.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димка Гичева-Гочева

Бележки за Киркегоровото разбиране за иронията 
във “Върху понятието за ирония”

Сьорен КиркегорИзвестно е, че “Върху понятието за ирония” е ранна, при това дисертационна работа на Сьорен Киркегор, с която той на 28 години е придобил магистърска степен от Копенхагенския университет.

Защо това академично съчинение, което е доста нечетивно и абстрактно в сравнение с останалите му (над 30 тома приживе издадени) прочути философско-художествени творби, може да ни занимава и днес? Какво е то за тази “литература в литературата”, както сам Киркегор определя собственото си творчество? Георг Брандес обяснява избора на Киркегор психологически: “Иронията обаче обединява двата елемента, залегнали толкова близо един до друг в основата на неговия характер – преструвката и остроумието”1. Ако потърсим някакви по-общи историко-философски обяснения на този избор, какви биха могли да бъдат те?

Преводът на Стефан Начев на Киркегоровата дисертация “Върху понятието за ирония”, издаден в библиотека “Класическо наследство” на УИ “Св. Климент Охридски” през 1993 г., се превърна в ценен и навременен дар за нашата хуманитарна литература. Благодарение на него в нашия език най-после бе въведена тази гледна точка на разбирането, която разработва Киркегор. Тя показва изворите на всички теоретични крайности, до които достигат онези, които не свързват феномена на иронията с историческото Сократово философстване: от една страна - патетиката на Ксенофонт и Хегел, от друга страна – екзалтираното отрицание на Ницше или суровата преценка на съвременни изследователи като Фр. Шаму. Киркегор се опитва да разбере Сократовата ирония като основно проявление на неговата екзистенция2 и същевременно я използва, за да промисли съвременния нему философско-литературен дебат за това “Какво все пак е иронията?”. Поради това и пълното заглавие на неговата магистърска теза е “Върху понятието за ирония, с постоянно позоваване на Сократ”. В споровете, разгорели се в Германия и Дания, Киркегор се включва по един впечатляващ начин. Той съумява да се превърне в безпристрастен арбитър на най-крайните противопоставяния и като виртуоз да снеме няколко мъртви дилеми, като ги превръща в живи противоречия3. Ако се оставим на влиянието на Пол Рикьор и неговото схващане за историята на философията и единството на истинското, развито в “История и истина”, би трябвало да оценим Киркегор в тази историко-философска перспектива тъкмо като мислител, който съумява да хвърли мост над два бряга, над всеки един от които стои предупреждение, че оттук нататък няма брод. Киркегоровата херменевтика на разбирането успява да превърне поне две дискусии, задушени в крайната антитетичност на двете изострено спорещи страни, в жив разговор, от който всяка една от полемизиращите страни излиза проветрена и освежена, освобождаваща по този начин пространство за неговото силно философско дихание.

Антитезите за иронията и Киркегоровият синтез

Като емблема на романтическото разбиране за иронията може да се вземе един от критическите фрагменти на Фр. Шлегел: “Сократовата ирония е единствената напълно неволна и при все това напълно съзнателна преструвка. Еднакво невъзможно е да я постигнеш изкуствено, както и да я издадеш. Който не я притежава, за него тя остава и след най-откритото признание загадка... Иронията произтича от единението между усета за изкуството да живееш и научния дух, от съгласуването на съвършената философия на природата със съвършената философия на изкуството...4

Известна е и Хегеловата концепция за иронията, разгърната в лекциите по естетика и по история на философията. Хегел критикува романтиците за това, че привиждат своята ирония като непосредствено подражание на Сократовата, докато всъщност, смята Хегел, вдъхновител на романтизма и архетип на немския романтизъм е философията на Фихте, която установява “за абсолютен принцип на всяко знание, на всеки разум и познание “аза”. В основата на романтическото немско понятие за ирония е не Сократовият исторически пример, а иманентно романтическата визия за гения с неговата тяга към виртуозността на един иронично художествен живот. Хегел пише: “И така тази виртуозност на един иронично художествен живот схваща себе си като божествена гениалност, за която всичко е само създание без същност, с което не се обвързва свободният творец, който се чувства свободен от всичко, тъй като може както да го създаде, така и да го унищожи. Който стои на такова становище на божествената гениалност, гледа високомерно на всички останали хора, които обявява за ограничени и плоски, доколкото правото, нравствеността и т. н. още важат пред тях като твърдо установени, задължителни и съществени... най-близката форма на тази отрицателност на иронията е суетата на всичко предметно, нравствено и съдържателно в себе си, нищожността на всичко обективно и валидно само по себе си”5.

Във Въведението към своята магистърска теза Киркегор заявява, че за него анализът на понятието за ирония трябва да бъде предшестван от “стабилно и автентично схващане за историко-достоверното и феноменологично съществуване на Сократ”. “В днешно време всекиму е известно, че традицията свързва думата ирония с живота на Сократ, но от това не следва, че всеки знае, що е ирония... Той не е бил като някой философ, който излага своите схващания, при което именно самото изложение не представлява настоящето на идеята, а по-скоро това, което Сократ е казвал, е означавало нещо друго. Външното изобщо не е било в хармонично единство с вътрешното, дори по-скоро е било негова противоположност и именно под този ъгъл на пречупване трябва да бъде разбиран той...” (с. 32). Да обърнем специално внимание на това противополагане на външното и вътрешното, което ще постави Киркегоровото разбиране за иронията в ракурс, доста различен от резултиращото от немските дилеми. Наистина Киркегор се доближава до романтиците с настояването си за това, че разбирането на Сократовото философстване е най-добрият подстъп за осмислянето на понятието за ирония. За разлика от тях обаче, Киркегор още на първите уводни страници на своята работа въвежда друго значение на думата ирония, друга парадигма за нейното склонение. Първото и основно значение според романтиците на думата ирония е онова, което Фр. Шлегел нарича “съзнателна преструвка”, играта на гения-художник на своя живот, която той непрекъснато играе със своето обкръжение от простосмъртни и техните тривиални представи за добро и зло, за красиво и грозно. Киркегор дефинира своето приоритетно значение на думата ирония не с термините, оправдаващи субективния произвол на Гения, а в духа на обективната и на отрицателната диалектика. Задължително е да се отбележи, че те не са монопол само на Хегел (както обикновено се мисли), а са утвърдени в европейското мислене от Хераклит и Зенон от Елея, от Платон в “Парменид” и “Софистът”, от Аристотел и Прокъл. “Ако сега кажем, че иронията е съставлявала субстанциалното в неговото битие (това, разбира се, е едно противоречие, но така и трябва да бъде) и ако постулираме по-нататък, че иронията е едно отрицателно понятие, то лесно ще се види колко трудно и дори невъзможно е да се изгради неговият образ или поне точно толкова трудно, колкото да се изобрази един горски дух с шапката, която го прави невидим.” Ако се задържим още малко и при Киркегоровото фиксиране върху противоположността между вътрешното и външното, сиреч между онова, което се мисли и онова, което се изразява от думите, ще видим още по-отчетливо Киркегоровата парадигма за скланяне на думата ирония. В нея иронията е не само “съзнателна преструвка” (каквато е за романтиците) и не просто “безкрайна абсолютна отрицателност” и “момент в спекулативната идея” (както я мисли Хегел). Киркегор изтъква противоположността между вътрешното, мисленото и външното, говореното и изразяваното, като по този начин очертава своето разбиране за Сократовата ирония като интелектуално притворство. (Тук може да се вметне и това, че притворство, лукавство и лицемерие са думи, които по-плътно се доближават до етимологията на думата eirоneia, отколкото преструвка). Интелектуалното притворство на Сократ и противопоставянето на вътрешното, мисленото и външното, изразяваното от езика е една от възможните форми на поставянето на вечното философско питане: Как думите означават мислите? Да повторим казаното от Киркегор: “ това, което Сократ е казвал, е означавало нещо друго”. Това е според Киркегор най-общата формула за дешифрирането на Сократовата ирония и не случайно в тази връзка той заговорва и за необходимостта от “ново интегрално смятане” за схващането на Сократовото битие и изразяване. Това е и най-съзвучното от Киркегоровата интерпретация с модерните логоцентрични и семиотически опити върху история на философията. (Да си припомним призива на Умберто Еко за възраждане на интереса към отминалата философия чрез пренаписването на нейната история като история на теориите за знаците и семиотиката)6. Освен като безспорен синтез на отминалите антитетични немски дебати, Киркегоровото разбиране за Сократовата ирония може да бъде схванато и като философска прогностика, като взиране и в нашите съвременни търсения. То поставя изобщо проблема за иронията в полето на семиотичните търсения: Какво означават думите, когато са знаци не на мислите, а на нещо друго? Кое е това друго? Какво е то? Друго на мислите, които мислим, или друго на думите, с които бихме изразили непресторено и неиронично мислите, които мислим?

Следва


1. Вж. Георг Брандес, Сьорен Киркегор. В: Литературата на XIX век. С., 1980, “Наука и изкуство”, с. 79. [горе]

2. Вж. С. 133 и сл. Екзистенцията на Сократ е ирония. (курсив на Киркегор). [горе]

3 Вж. Пол Рикьор, История и истина. С., 1993, изд. “Аргес”, С. 36 и сл. [горе]

4. Фридрих Шлегел, фр. 108 от Критически фрагменти, 1797 - В: Естетика на немския романтизъм. Вакенродер. Ф. Шлегел. Новалис. А. В. Шлегел. Изд. “Наука и изкуство”, С., 1984. [горе]

5. Хегел, “Естетика”, С., 1967, изд. На БКП, с. 110, 112, 113. [горе]

6. Вж. Умберто Еко, Семиотика и философия на езика. С., 1993, “Наука и изкуство”; с. 12 и сл. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум