Литературен форум  

Брой 2 (443), 16.01. - 22.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владимир Сабоурин

Египет и пустинята

Бойко Пенчев, “Слизане в Египет”, поредица “Поетики”, редактор и съставител на поредицата Георги Господинов, ИК “Жанет – 45”, Пловдив, 2000.1

Близо две години след излизането на критическия магнум опус Тъгите на краевековието (1998) и почти 10 години след даването за набор – както в ония времена все още пишеше по социалистическа традиция в служебния текст – на първата си книга Стихосбирка (1992), Бойко Пенчев издава пословичната втора стихосбирка. Слизане в Египет (2000) обаче само цифром спада към жалкия безутешен жанр на литературната приватност и кафенета, непознаващ бавното време и усилието на понятието. Единственият по рода си в българската литература на 90-те начин, по който Б. Пенчев работи със светлите твърди форми на времето и понятието, представлява тих категоричен ултиматум спрямо наглата пасмина, самоопределяща се в бруталността на медиите като “критици” и “поети”. Безумната девалвация на тези категории в модуса на две-три стихосбирки, бързи книжици надве-натри като трамплин към журналистиката и институциите прави от самотното удържане на поезията отвъд хорациевите девет години не само впечатляващ естетически факт, но и обвързващ политически акт. Въпреки фрустриращото и плашещо на моменти мълчание и отказване, структуроопределящо изведено в заглавието и поантата

тогава изведи ме от Египет
защото иначе оставам.
(с. 34)

или – в ключа на спасителната диалектика на меланхолията – тъкмо поради фрустриращото и плашещо мълчание и отричане, Слизане в Египет (СЕ) е политическа книга. И като всяка радикална и честна политика няма как да не опре до теологията или нейното отказване.

 

2

Първият литературен знак, който ме кара да последвам СЕ – въпреки разочарованията на мълчанието и отказването – дори в еднопосочните улици на непоносимата темерутщина и горчилката на реалнополитически компромиси, е мотото от Томас Ман. Докато под димната завеса на “постмодернизма” се правят тиражи или институционално се капитализира десетилетието на 90-те, Б. Пенчев знае и – което е по-важно – ясно казва, че голямата тежка дилема пред българската литература е между вездесъщия триумфиращ на всички нива пикаресков роман и мъчителните опити за един роман на възпитанието. Възникнал на границата, разделяща безпроблемното просветителство от осмислянето и екзистенциалното удържане на апориите на модерността, немският Bildungsroman моделира наличните в една дребнобуржоазна предмодерна ситуация, каквато е била немската във втората половина на ХVIII век и каквато вечно отново и отново е българската, възможности за изход. До този момент в най-новата българска литература има само един опит в този жанр – Тъгите на краевековието (ТК). Натрупаният в тази книга безценен опит позволява на стихосбирката да си гледа поезията и да не пробутва обичайната за 90-те евтина пара- и метатекстовост. Тандемът на ТК и СЕ безапелативно и дай боже безвъзвратно налага или поне посочва пътя на скъсването с отвратителния битпазар на българското литературно пиратство. Концептуалната и поетическа изчистеност на проекта вече работи поне от 98-а насам чрез семинарите и рубриката за оперативна критика “Книгата тук и сега”, преустановена, надявам се, само временно поради по-сериозни занимания на “Литературен вестник”. Обнадеждаващ пример за възникването на традиция в тази посока е рецензията на Надежда Радулова за Цв. Тодоров и стихотворението й “Плодова диета” (ЛВ, 36, 1998, с. 14), сред чиито импулси откриваме “Възраждане на езика”, текст, който преминава от Стихосбирка (С), където е предпоследен, в СЕ, където е трети по ред:

 

ВЪЗРАЖДАНЕ НА ЕЗИКА

Сладкото е нафора за слабоволни

[...]

също ябълката печена със захар

(с. 9)

 

 

ПЛОДОВА ДИЕТА

 

гладът е скучно цвете за глупачки

[...]

изпичам ябълката в мед до зачервяване

Алби, с. 18.

 

Доверявайки се на засводяващия входа в книгата роман на възпитанието, доказан в ТК, семинарите и оперативната критика, слизам в Египет.

 

3

Египет е мястото на робството, което е предмет на етиката, политиката и теологията, а не на естетиката. “Египет” (Е) е етическата и политическа метафора, осигуряваща чуваемостта в low fi стратегията на книгата. Сама за себе си и в себе си метафората е тиха и несигурна, отказваща fidelity, сиреч вярност, преданост, лоялност, точност, правилност, вярност на възпроизвеждането. Като метафорична скоба, Е не нарича нещата с имената им, както бихме желали и очаквали от автора на ТК. Бързото възражение, че става дума за различни речеви жанрове, е слабо: когато си постигнал върховете в теорията и критиката и оттам си позволяваш да пишеш поезия, тя трябва категорично да отговаря на постигнатото в полето на теорията и критиката. Което ще рече, че имаме необходимите основания да поставяме въпроса за точността и яснотата и пред СЕ и на първо място пред ключовата му метафора Е. В най-абстрактен философско-теологически план Е е това, което е, на което ТК не дава никакъв шанс да се скрие зад безпрекословността на битието, преследва го до дупка и го изкарва от всевъзможните миши дупки на литературния бит под ослепителната светлина в публичното пространство на рефлексията. Дали пък самата поезия по същност, онтологически, не е убежището, мишата дупка на Е? Мисля, че този въпрос стои пред СЕ и книгата не го отбягва, мисли го, мъчи я. СЕ не се страхува да допусне, че поезията е Е. Тази свръхрефлектираност, разбира се, парализира, сковава лекокрилото хвъркане от типа на тлъстогърбия лирически субект от “Сън”

Пеперуда тлъстогърба
в гробището кръгом хвърка.
Хем си хвърка, хем си пее:
(с. 26),

вцепенява и фолклорния митологичен смях, в който обикновено преминава пеенето:

хем си хвърка, хем се смее,

за да накара хвъркането на лирическия герой да се превърне в страх и трепет:

Млад Стоян с глава зелена
в гробището кръгом хвърка,
хем си хвърка, хем трепери.
(с. 27).

Гробището от “Сън” напомня към края на книгата – ако евентуално сме се разсеяли от езиковото й, образно и речево-жанрово многообразие – че слизаме в ада, ходим по мъките, както предупреждава още мотото от Т. Ман, възклицавайки: “Нашето пътуване сега е през ада!” (с. 5). Адът и гробището е пеенето. Трепетът, с който завършва стихотворението – прозрението. Много трудната идея на този текст, спекулираща върху теологическо-психологическите, за да не кажем народопсихологически, народополитически предпоставки на безсмъртието на душата и произтичащата оттам духовност или неспособност за духовност, ми позволява само структурното извеждане на обръщането на пеенето в трепет. Откривам освен това някакво лукавство в пеенето и смеха на лирическия субект, сатанизма на бездуховността и неверието във възвишеното, изкарваща млад Стоян от гроба и от увереността, че душата му е високо “баш при Господ” (с. 26) – както сатанински-нашенски иронизира пеперуда тлъстогърба – за да види, че всички гробове са празни, но не за края на света и настъпването на Царството Божие дори на тази гробищна българска земя, а за тавтологично-миметичното съновидно кръгово хвъркане и трепет. Вцепеняващите прозрения на “Сън” ме помиряват с тихата метафорика на Е. Дали обаче не попадам така в кръговото движение, характерно не само за митологията и пеенето, но и за рефлексията? Къде са политиката и етиката, които прекъсват още в неспасения свят кръговите движения, префигурирайки идването на месията, префигуриран в Мойсей и Изхода от Египет?

 

4

Пустинята е мястото на свободата, много силното допускане, без което няма етика, политика и теология. По отношение на СЕ не можем да говорим за пустинята – за разлика от Е – като метафора поради простата причина, че думата “пустиня” не се явява в книгата, не присъства лексикално, за да задейства метафорични процеси. Думата “пустиня” е изключена от назоваването, както в еврейската теология името на този, който е бил, е и ще бъде. Дори и да не иска – което в никакъв случай не искам да изключвам – със самото изключване на корелативната на Е пустиня, СЕ отваря в езика, т.е. филологически очевидно, възможността за теология. Радикалността на втората поетическа книга на Б. Пенчев е в систематичното отбягване на валентно натрапващата се дума. Може би сега разбираме по-ясно стратегиите на мълчанието и отказването, които поне що се касае до думата “пустиня” са не гнусноватичък компромис, а страшна радикалност. Освен всичко друго, този отказ не е метаезиково маркиран, поради причините, които тезисно засегнахме по-горе (вж. 2), т.е. реално рискува да бъде просто подминат като смислопораждащ, да бъде незабелязан, най-страшното, откакто високата литература в края на 90-те изпреварващо клекна пред медиите. Хипертрофираната пара- и метатекстовост на “Естествен роман”, от която литературно наивно се възторгна критиката, без да проследи раждането й от духа на медията, е именно паническият страх от незабелязване пред вкамененото в ритуала на властта на всевиждането лице на медията. В стартиралата надпредвара да бъдеш видян, СЕ си позволява шеметния безумен лукс на незабележимото, отсъстващото. Бързото екзекутиране или мълчаливото изчакване на новите котировки на постмодернизма от страна на успешно преминалите с негова помощ в институциите, медиите и пазара може би парадоксално прави СЕ, ако обърнем бомбастичните брътвежи около “Естествен роман”, Единствената Постмодерна Книга в литературата след 89-а в смисъл на радикалното живеене на отсъствието, когато то вече не осигурява достъп до обетованата земя на институциите, медиите и пазара.

 

5

Социалната проблематичност на всяка негативна теология, в каквато, ако мерим с концептуално и езиково перфекционистките мащаби на ТК, отсъствието на думата “пустиня” волю-неволю превръща СЕ, ме кара да изтъкна и назованите възможности на етиката и политиката в поезията на Б. Пенчев. Например страхотното заглавие на второто стихотворение “Произход на времето от труда и частната собственост” (с. 7), цитиращо Фр. Енгелс през някакъв невиждан от Гео Милев насетне висок модернизъм и екзистенциалния опит-дамга на осуетеното за пореден път настоящно време (Jetztzeit). В двойка с йеремиадата на първото стихотворение “Стар дядо оплаква внучката си” имаме пред себе си програмното деклариране на Е като осуетеното – макар и пребиваващо вече в пустинята – сега плюс “изгризк[в]а[щото] / сетната частица на дните и делата ни” вчера. Другият пример е цитирането, ако не греша, на ап. Павел, политическия теолог, концептуализиращ немислимото за началото на I век от н.е. разрушаване на Римската империя:

Сега виждаме смътно, като през огледало, но... (с. 18).

Както Енгелс, така и ап. Павел са величини от аналогичен порядък, порядъка на назовимостта на политиката, заскобена от отсъстващата дума “пустиня”. Изключително симптоматично за “невидимата история” (вж. ЛВ, 39а, 2000) на 90-те и на поета Б. Пенчев е появата на табуираната в Слизане в Египет дума на два пъти в Стихосбирка, 10 години по-рано. Ще си позволя по-пространно цитиране от Стихосбирка, защото тя назовава това, което Слизане в Египет отказва като дума:

И не един, който се отвърна
от живота, всъщност се отвърна
само от сбирщината: защото не искаше
да сподели кладенец и пламък и овошка
със сбирщината.
И не един, който отиде в пустинята
и търпеше жажда с дивите зверове
искаше всъщност
само да не седи с мръсни камилари
край оазиса.
И не един, който дойде като
унищожител и като
градушка връхлетя всички посеви,
искаше всъщност само
да сложи ногата си в устата на
сбирщината
и така да затъкне нейната ненаситна паст.
(с. 6)

и кратичко втората поява на думата, на страницата отдясно на горното неистово стихотворение в най-добрите традиции на дискурса на социалната революция от старозаветните пророци (вж. Макс Вебер и Якоб Таубес) до комунистично-анархистичната ярост на Рейдж:

А сега сме в пустинята – (с. 7).

Десет години по-късно, Слизане в Египет ще започне със стихотворение, което, говорейки за пустинята, два пъти назовава “Египет”, без да употребява думата “пустиня”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум