За ангелите и други работи

“Ангел” - Яхим Топол
издателство Лабиринт, Прага, 2000
трето идание с цветните снимки на Михал Цихлар

Яхим Топол - роден през 1962 в Прага, поет, прозаик и автор на текстове на песни (участва с текстове в репертоара на популярната рок-група на брат си Филип Топол “Пси вояци” или “Кучетата-войни”). До 1989 публикува само в самиздат. Дотук на чешки език излизат:

“Обичам те до полуда” и “Във вторник –война”- сборници поезия

“Трънна девойка" - антология от истории на северноамериканските индианци

Безспорно явление в най-новата чешка литература по отношение на стила си, вариращ свободно в широките параметри между високите и ниските жанрове, между книжовно/книжно-поетичното и сленга, първият в чешки контекст позволил си изцяло сленга в писмен текст /а не само в авторските абзаци/, Топол привлича активно вниманието на европейския книжен пазар. Само “Ангел” за краткото си съществуване претърпява пет превода и три чешки издания, последното - на Лабиринт. За популярността на текста спомага и премиерата на едноименния филм “Ангел- exit”, по мотиви от романа. В написването на сценария съ-участва и самият автор. “Смиховската балада” или “чешкият Трейнспотинг” се разиграва в околността на една от станциите на пражкото метро, чието име носи. Фантасмагоричен сюжет с реални конотати. Разказ за съ-съществуването на два свята - света на нормалното, на светлината и любовта и ъндърграунда, подземния свят, дрогата и лудостта. Героят със значещото име Ятек (в асоциации с jatky=кланица или заигравка с инициалите на автора, един вид–автобиографизъм) в лутане между двата свята, или размисли за възможното съществуване на изход.

Над сградите имаше светлина. Беше високо в отдалеченото небе, падаше на парцали, после като цялостен пласт, тази невероятно здрава бяла завеса се врязваше в града, падаше като щори над витрината на магазин.

После небето се оцвети в червено, слънцето хвърляше светлина, а тя падаше между къщите, светлината вече осветяваше и вътрешните сгради, проникваше в мазетата, просветна по дворовете, провираше се през капандурите, беше навсякъде.

Беше зима, зимата на тази година, в която живееха всички, истинските и онези, тъкмо раждащи се в болната фантазия на задъхващия се разказвач, който тъкмо предъвкваше историята, хората и годините на чашка в “Нонстопа”.

Беше зима, наближаваше Коледа, а това се случи оная света нощ, на Бъдни вечер...

Ятек израсна в библиотеката. Доста вероятно е именно поради това по-късният му реален живот да му изглеждаше донякъде тежък.

Копнееше по независимост, ако можем така да кажем - както строителен кран, протягащ се към есенното небе копнее по неизвестното. Крановете обаче, освен оная неясна ципа, която им закрива гуреливите очи, имат още и крила, и генетично заложени траектории на полета. А Ятек стоеше в неразбираемото с леко иронична усмивка и със скръстени ръце.

Забрави детството си, младостта си пропиля в инстинктивно бягство от полицаите, ранната си младост някак си вече беше изживял и заменил за това, което беше сега. Различните работи, на които се беше хващал, се сливаха в размазано петно от отегчение, бъхтене и принудителен контакт с хора, които не го интересуваха или му досаждаха. Доколкото беше възможно - не работеше, спираше живота, мотаеше се по кьошетата...

Това се случи една есенна утрин. От фигурата, крещяща бясно в телефонната кабина се отдели плаха сянка. Ятек ругаеше по телефона, а неговото момиче си тръгваше. Това беше последната. След няколко месеца дори нямаше да си спомня името й.

Остана сам в телефонната кабина. “Ами така”- каза си тогава. Опря се в стъклото, пое си въздух. Трябваше тепърва да се сблъска със собствената си самота, с объркания дух, с истинската жестокост, трябваше да усети дъха на смъртта. Чакаше го битка с вярата, трябваше да срещне надеждата. Всичко това го очакваше, а той не знаеше за това. Но нещо усещаше. Нещо висеше във въздуха.