СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Цвета Трифонова

Сянката на Златорога

Продължение от брой 2

Ако между времето на “Златарог”, преврата от 9.IX.1944 г. и поколението на 60-те години липсваше присъствието и обаянието на хора като Вл. Василев, Симеон Радев и Константин Константинов, то би било равносилно на духовен вакуум и фатално би разрушило континюитета на националната културна верига. Това е истинската причина, а не “личното обаяние”, което кара ДС да засили обръча около “Естета”. Самият Здр. Петров твърди, че Вл. Василев “нямаше салонна аура”, но и без аура резултатите от общуването му с литературната младеж са налице - вместо да пише “ярки партийни стихове”, както дотогава, Блага Димитрова преминава към любовната тема, Любен Георгиев си позволявал да говори за липсата на свобода за творчество (каква низходяща еволюция изживява впоследствие обаче!), а Здравко Петров наистина е преминал на ревизионистични позиции, щом става апологет на Георг Лукач - унгарския “контрареволюционен” философ и критик - и чете заклеймените буржоазни философи Шопенхауер и Кант, както свидетелства агентът “Драгомир”. Интересен факт е, че младият критик, подобно на неизвестния Вишневин, е от “прогресивно” комунистическо семейство, но непрекъснато влиза в спорове и противоречия с партийни мандарини като Г. Караславов, и то по времето, когато работи в редакцията на сп. “Септември”. Без да се съобразява с официалната линия по отношение на “златорожщината” като “зловредно фашистко наследство”, Здр. Петров отстоява убеждението си, че д-р Кръстев, Боян Пенев и Владимир Василев ще останат в българската класика, за което Караславов остро го предупреждава: “Не ми правиш добро впечатление. Ако избухне война, ще бъдем на различни фронтове.”³⁴ Пак войни и фронтове с традицията и културното наследство, с различността и свободата на мнение, но не и възможност за диалог и никаква помисъл за приемственост поне в областта на културата.

Разбира се, свежият полъх от антидогматични настроения и разкрепостени творчески прояви на младите в литературата на 60-те години не се дължи на идейни отрицания, на дисидентска опозиция или на естетически несъгласия с принципите на соцреализма, а на резонансите на историческия XX конгрес на КПСС, възприет от младата интелигенция, поне в началото, като панацеята, която ще “очовечи” социализма и ще освободи творчеството от опеката на партийните директиви. Илюзията им, разбира се, е краткотрайна, но най-способните от тях ще успеят, в рамките на възможното, да разчупят догматичните стереотипи, отваряйки пролуки за едно по-модерно, философски и естетически обогатено, художествено и критическо светозрение.

Новаторският пробив в българската критика, проза и поезия за пореден път се реализира не във формата на еволюция, а отново чрез скок, по-точно “прескок”. Младата творческа генерация, в усилие да намери своя идентитет и търсейки брод към европейската цивилизация и култура, трябва да прескочи мрачното революционно поколение и неговите сковани от догматика постулати. В порива си към разкрепостяване на духовните хоризонти тя се завръща при осветената в изпитания традиция, към нормалната мисловност и вечните художествени стойности. За да се утвърди и реализира своя творчески потенциал, жизнено й е необходим свободният дух и естетическият идеал на Владимир Василев, а не свирепото настроение на Крум Кюлявков или философските безсмислици на терориста Тодор Павлов. По логиката на този размисъл победеният в класовата битка се оказва победител в духовната перспектива на битието.

Действащата агентура внимателно наблюдава пагубното според нея влияние на Вл. Василев върху младите литературни надежди и, както се вижда от секретните план-разработки, чрез Здр. Петров и Л. Георгиев прониква в близкия кръг и в дома на Вл. Василев, за да контролира подривната му роля. В крайна сметка Л. Георгиев е уволнен от редакцията на сп. “Септември" заради симпатии и дружба с Вл. Василев, а Здр. Петров е изпратен на специализация в Москва. Професорът мислеше, че това е станало поради застъпничеството на високопоставен партиен деятел - Рубен Аврамов - но според мен отдалечаването му е по-скоро мероприятие на ДС. В Москва му избират за научен ръководител главния редактор на “Литературная газета” Борис Рюриков, лично приближен на Жданов и Сталин. Вероятно бившият ждановист и главен цензор на съветската литература е трябвало да неутрализира влиянието на Владимир Василев и като компенсира нанесените идеологически травми, да вкара в правия път многообещаващия български литератор. Не ми беше ясно защо не е успял нито той, нито двегодишното пребиваване в руската столица да си изпълнят задачата, докато не изчетох кореспонденцията на Здр. Петров до Вл. Василев от 1961-62 г. В същата архивна единица са запазени и някои от черновите на Вл.-Василевите ответни писма до кореспондента от Москва, така че картината е що-годе ясна. Това е епистоларно общуване на единомишленици, които искрено се уважават и доверяват един другиму. На почтителността от страна на Здр. Петров старият критик отвръща с бащинска топлота и вяра в неговия талант, с ценни насоки за бъдещата му реализация. “Аз съм те забелязал още от първите ти работи, които съм чел, и ето сега последната ти статия за Левчев и Башев потвърждава, че си там, при артистично-емоционалния начин на писане.”³⁵ - пише му Вл. Василев и го съветва никога да не изневерява на себе си. От кореспонденцията личи, че двамата обсъждат състоянието, тенденциите и имената в литературния живот както в София, така и в Москва. В това направление се проявяват еретичният дух, многостранната ерудиция и мирогледната широта на бъдещия литературовед. И писмата му са есеистични по форма импресии на неговия енциклопедичен интелект - в тях сгъстено се предават впечатления от постановки на московски театри и гостуващи чуждестранни имена, размисли за прочетени философски книги на руски и европейски дореволюционни автори, наблюдения върху негативните процеси в съвременната руска литература. Епистоларните послания от Москва са пропити с носталгия по изчезналата пушкинска атмосфера на предишния Петербург и по голямата руска култура от миналото.

“Впечатлението ми е, че се прави едно областно изкуство. Евтушенко не може да замести дълбоката липса на Пушкин, Лермонтов, Есенин и Блок”³⁶ - споделя Здр. Петров или пък разказва за скитанията си из московските антиквариати, където търси книгите на Ръскин, Карлайл и Колдуел и среща стари руски аристократи.

Най-интересното за мен бе да открия в тия писма творческите планове на двамата литератори от две различни поколения. Здр. Петров споделя първо с Владимир Василев замисъла на еретичната за своето време статия за поезията на Александър Вутимски - “последният от прокълнатите” (Здр. Петров). Вл. Василев на свой ред изказва пред него желанието да събере в книга своето критическо творчество, дело на 50-60 годишна работа, но с болка споделя тревогата си, че това е “мъчна работа”, че “полемиките ми не могат да влязат, а без тях не съм съвсем аз”. Тази книга така и не се появява докато е жив, а и след смъртта му през 1964 г., а едва 25 години след това - през 1989, и то в непълен вид - там са почти само полемиките.

Тази кратка литературна история някак естествено завършва с един парадокс - дали не трябва да сме благодарни на анонимите, стоящи зад хубавите имена “Красин”, “Драгомир”, “Мирослав” и прочие, задето са документирали така подробно литературните връзки и взаимоотношения на Владимир Василев през 50-те години. Иначе откъде щяхме да разберем, че нито за миг не е преставала къртичната работа на интелекта на този възрожденски културен строител и учител на таланти, оплодил със своите усилия литературата не само между двете световни войни, но и за дълго след това. Как бихме узнали, че и в най-тежките си часове е продължавал да търси и намира съмишленици, за да ги покръсти в своето дело и те да подготвят вместо него почвата, в която ще прораснат свежите кълнове на новата критика, поезия и проза, готови да приемат кръста на мисията и на изстрадването й, но не и на компромиса, както това става с прекрасните творби на Цветан Стоянов “Геният и неговият наставник” и “Броселиандовата гора”, с “Българският Великден” и “Митът за Одисей” на Тончо Жечев, със стиховете на Константин Павлов и Николай Кънчев и пр. Срещу работата на духа репресивната машина се оказва безсилна. Така както е болен, самотен, беден и угнетен, този човек непрестанно предизвиква напрежение и тревога в органите на сигурността, защото има власт не само над богатствата на миналото, но и над бъдещето на литературата. Вместо с годините да затихва, яростта и ненавистта спрямо всичко, свързано с неговото име и дело, се засилва. Достатъчно е да се прочете най-мерзкия, но и най-любопитния от доносите, и то не само в това досие - този на агента “Чобанов”. Целта на неговото донесение е да докаже пред господарите си от ДС и пред ЦК на всемогъщата БКП, че Вл. Василев държи контрол и влияе негативно на развитието на съвременната социалистическа литература, че всички нему се кланят действително като на “папа”. Сред 30-те членове на Президиума на СБП агентът настървено сочи значимите от тях като Фурнаджиев, Багряна, Г. Цанев, П. Динеков, Ефрем Каранфилов, Анг. Каралийчев, та дори и Борис Делчев и Вл. Башев, като пионки на “акулата” Вл. Василев. Естествено разкрива и позицията, от която напада “златорожката фаланга” - от името на “поетите и белетристите от ляво, от народа или от средите, свързани с народа”, чийто брой бил незначителен, защото срещали яростна съпротива от “поставленците” Вл.-Василеви.

Следва

34. Цитатът е по устен спомен на проф. Здр. Петров от 16.IX.1999 г. [горе]

35. ДИА, ф. 373, оп. 1, а.е. 84. Писмо на Вл. Василев до Здр. Петров. София, 22.VII.1961 г. [горе]

36. Писмо на Здр. Петров до Вл. Василев. Москва, 5.V.1961 г. [горе]