Литературен форум  

Брой 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

“Детска радост” беше “Златорог” за деца
Сп. “Детска радост” в спомените на Георги Мишев и Вадим Лазаркевич-син

Ран БосилекСписание “Детска радост” (1910-1947) навърши 90 години. В началото то започва като двуседмична библиотека за илюстровани приказки за деца и юноши. Неин уредник е Христо Тодоров, който става редактор след четвъртата годишнина под името Христо Т. Хаджиев - по-сетнешният редактор-стопанин на издателство “Хемус”. Постепенно изданието се превръща в месечно списание. Негов девиз е: “Чрез хубавото и приятното - към доброто и полезното”. Промяната в списването настъпва, когато през 1923 г. негов редактор става Ран Босилек. Голямата заслуга на Ран Босилек е, че приобщава много от утвърдените български писатели към детската литература. Нещо повече - именно на страниците на “Детска радост” много от тях се изграждат като детски писатели: Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Дора Габе, Веса Паспалеева, Йордан Стубел, Асен Разцветников. Постоянен сътрудник на списанието е художникът Вадим Лазаркевич. Тук са и Илия Бешков, Александър Божинов, Георги Атанасов, Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов, Никола Тузсузов, Райко Алексиев. Художествените качества на тази неразделима симбиоза на текст и картина превърнаха “Детска радост” в класика, ненадмината и до днес, в най-представителното българско детско списание за всички времена.

Вестник “Литературен форум” покани на разговор писателя Георги Мишев, художника Борис Димовски и Вадим Лазаркевич - син на големия художник - по повод 90 години от началото на сп. “Детска радост”. За съжаление Борис Димовски не можа да участва в разговора.

Росица Чернокожева: Какво беше за вас в детството ви сп. “Детска радост”?

сп. Детска радост, 1923-1924Георги Мишев: Аз съм читател на “Детска радост” от 1942 г. Това е годината, когато постъпих в първо отделение. Още първия учебен час нашият учител дойде в клас, като носеше няколко детски списания и вестничета. Ние - още първолачета - не знаем буквите, не знаем да четем, но той казва: “Ето сега ще ви раздам тия книжки, занесете ги вкъщи, покажете ги на родителите си; те ще ви ги четат, докато вие не можете още. Които искат да се абонират, ще станат редовни читатели. Моят късмет беше “Детска радост”, падна ми се случайно. Освен “Детска радост” имаше “Детски живот”, “Детски свят”, имаше “Въздържателче”, “Поточе” и още някои заглавия, които сега не си спомням. “Весела дружина” на Лъчезар Станчев и В. Разцветников излизаше. И, забележете, намираме се във военно време - през 1939 г. беше почнала войната, това е военно време, тежки времена, бедни, сиромашки. И въпреки това продължаваха да излизат детските издания. Те бяха нещо повече от буквара, който е задължителното четиво в първо отделение. За мен “Детска радост” беше истинският буквар, защото аз вече знаех буквите, макар че не бях ходил на училище - бях ги учил самостоятелно. Но списанието започна да разкрива пред мен нещо много по-богато, по-интересно, по-живо от буквара. И така, селско дете - нямах библиотека, вкъщи нямаше нито една книга. Родителите ми не бяха от четящите хора, селяни. Баща ми - занаятчия - нито има време, нито образование някакво, дори необходимост не е имал от четиво и у нас в първо отделение не заварих нито една книга. Истинското ми четиво беше списанието, чаках го с такова нетърпение всеки месец. А то излизаше така редовно, знаех просто деня, когато трябваше да дойде.

Р.Ч.: Това ми напомня моето детство, когато на дядовия таван тайно разглеждах и четях тези съкровища - макар и на стар правопис...

Г.М.: И оттам се зароди в мен желание да чета. Това, което някои наричат страст към четенето, за мен беше истинска необходимост и дълги години това списание вървеше с мен. Някъде до 1947 г., когато, за съжаление, дойде национализацията, обърнаха се нещата в цялата държава и спряха и тия издания. Вече почнаха да излизат идеологическите издания за деца, съобразени с партийността.

Р.Ч.: “Славейче”, “Дружинка”...

сп. Детска радост, 1924-1925Г.М.: “Чавдарче”, “Септемврийче”. Постепенно се изгуби това, което “Детска радост” изграждаше - едно полифонично, всестранно възпитание и преди всичко естетическо - чрез четивата и картинките. “Детска радост” за мен беше списание “Златорог” за деца. Това, което някога “Златорог” на Владимир Василев е било, на по-ниско възрастово равнище същата роля вършеше и “Детска радост”. Познавам и всички други детски издания от онова време, но нито едно няма такива сериозни естетически качества като “Детска радост”. Заслугата е на Ран Босилек и на цял един рояк млади писатели по онова време, които той всъщност е стимулирал да станат писатели. Той ги е принуждавал да пишат за деца. Такъв е случаят с Ангел Каралийчев, който започва като поет и белетрист за възрастни. Той ми го е казвал това, а и го е писал - не е имал никакво намерение да става детски писател. Ран Босилек го среща и му казва: “До една седмица ще ми дадеш едно разказче”. И така той започва да пише. Същият е по-късно случаят и с Константин Константинов; така го е “принуждавал” - благородна принуда - да пише. Така е привлякъл и Йордан Стубел, Дора Габе, Елисавета Багряна, Светослав Минков, Георги Караславов (той има един цикъл в това списание), Илия Волен - вече от по-младото поколение. Да не говорим за Асен Разцветников, който му е бил постоянен и много близък сътрудник. Това е приносът на Ран Босилек към литературата. Втората голяма негова заслуга е откриването на художника Вадим Лазаркевич. Лазаркевич, както бихме се изразили със сегашните термини, е един блестящ дизайнер на списанието. Той дава облика му с оригинални и изящни илюстрации, с чудесни заглавки на всички литературни материали, с оригинални колонцифри за всяка страница.

Р.Ч.: Стил, който не може да бъде сбъркан с ничий друг.

Г.М.: Това се е усъвършенствало и с времето. Той въвежда за пръв път папки за събиране на книжките през цялата година, въвежда календарчето. По едно време имаше цветни приложения на дълбок печат на класически картини от световни художници като безплатни притурки, поощрения. В същото време Лазаркевич оформя към издателство “Хемус” и цяла библиотека “Детска радост”, също под редакцията на Ран Босилек. Там излизаха блестящи книжки, всички с твърди подвързии, с целофан. Всичко това става през 30-те години.

Ще ви кажа на какво се дължи този бум в детската литература. Дължи се на един министър от правителството на Александър Стамболийски - Стоян Омарчевски. Той успява да прокара в Народното събрание Закон за насърчение на детската литература. Законът е само от една страничка. Благодарение на него датската книга е освободена от данъци, насърчава се родното изкуство.

Р.Ч.: В Закона за детската литература от 13 ноември 1920 г. Министерството на народното просвещение е натоварено да “издава в изящна външност отбрани произведения от по-добрите български автори, които раздава като подаръци всяка година на отличили се ученици от всички училища”. Това са били библиофилски издания, не са се пускали за продан.

Вадим Лазаркевич-син: И то по времето на голямата криза.

сп. Детска радост, 1933Г.М.: По време на световната криза и покрусата на страната ни след войните. Точно тогава се раждат големите български детски писатели. И възходът на детската ни литература през 30-те години е резултат на този закон. Омарчевски прави още четири закона - дори закон за киното от 1920 г.; когато в България все още няма кино, той предвижда, че ще има и тука, щом го има по света вече. Та възходът на българската литература се дължи на това. Има ли пазар, създава се необходимост и от литература, от книги, създават се читатели. За съжаление всичко това се сгромолясва през 1947 г.

В.Л.: Дълго време всички материали, които се поместват в българските детски списания, са от чужд произход. “Детска радост” не прави изключение. Кориците например са репродукции на европейски майстори. Едва в началото на 20-те години, след поемането на “Детска радост” от Ран Босилек, започват да се появяват първите български списания, илюстрирани от български художници. Тук вече бяха споменати имената на Георги Атанасов и Вадим Лазаркевич, които в самото начало дадоха българския облик на тези издания. Това според мен е много важен момент. Става дума не само за “Детска радост”, това се отнася и за всички списания, които продължиха да съществуват до принудителния край на частното книгоиздаване. Например издания на добро ниво са “Детски живот” на Евгени Кювлиев, “Светулка” на Александър Спасов, което е и по-старо от “Детска радост”, “Картинна галерия”.

Р.Ч.: Ран Босилек работи и в “Светулка”. Хубаво е и, че отношенията между тях не са конкурентни в негативния смисъл.

В.Л.: Да, има конкуренция, но тя води до по-добри резултати; истинската конкуренция, а не бруталната. Защото и сега има конкуренция - като не харесвам някого, да отида да му сложа бомба в колата. Конкуренцията е това: независимо на какво ниво е неговото, да ме стимулира аз да направя нещо по-добро.

Г.М.: Бих искал да се намеся тука - да не го забравя. Нещо много важно, което се случи в цялата ни педагогика през последните 50 години. Какво стана? Обръщане на ценностите, тотално обръщане на ценностите. Едно ориентиране към количественото, към неемоционалното. Образованието изпревари, загърби възпитанието. Колко по-правилна е линията на Ран Босилек - емоционално да трогнеш детето, да го разплачеш понякога, както “Майчина сълза” на Ангел Каралийчев - за лястовичката. А сегашният подход ще ти представи купища данни за лястовицата. Напълно излишно е ти да говориш какви видове лястовици има, къде живеят - напълно безсмислени неща. Нашите педагози така се плъзнаха по тази външна страна на нещата, в представяне на света количествено, че ние сега подготвяме хора само да решават кръстословици. Знанието се издига в култ, а емоционалното възпитание, преживяването, пластовете на човешката душа - всичко това направо се отрече. Навремето съм работил известно време във в.”Септемврийче”. Това бяха постоянните ми спорове с тогавашните редактори. Те правеха малкия “Работническо дело”. Което, разбира се, не въздействаше върху децата. Или въздействаше в обратен смисъл И сегашните поколения са естетически боси, емоционално боси.

В.Л.: Може би корените на това, което преживяваме, са някъде в онова време и сега се виждат резултатите.

Р.Ч.: Никой не може да надхитри природата, за всичко се плаща.

Г.М.: Разбира се. За всичко се плаща. И днес най-слабото място на нацията, ако не прозвучи помпозно, е възпитанието. Всичките ни беди идват от възпитанието. Егоизмът е взел такива гигантски размери - като някакво раково образувание, във всички сфери - че той ще ни съсипе. Ако не намерим противоотрова. А изкуството е противоотровата.

сп. Детска радост, 1994 сп. Детска радост, 1995 сп. Детска радост, 1998

Българската литература

© 2001 Литературен форум