Инге Бел - Преследване докрай. Книга на Джуди Вермут в Германия

Преследване докрай
Книга на Джуди Вермут в Германия

Джуди Вермут-Аткинсон е родена в София през 1954 г. и възпитана свободно от всякакви системи и идеологии от майка българка, която е художник, и баща евреин от немски произход, намерил в България убежище от нацизма.

Като германист, литератор и преводач тя не намира подходяща работа в комунистическа България. Двуезичната писателка рано е зачеркната от списъка на публикуващите автори, защото нейните литературни творби са считани за аполитични и социално неангажирани.

Днес Джуди Вермут живее в Америка.

Писала е искрено, от душа. Всичко, което я вълнува, всичко, което я движи напред, всичко, което я подтиква да се махне от България зад желязната завеса. Затова и подзаглавието на книгата на Джуди Вермут трябва да гласи и “Холограма” - защото ще бъде еднакво основателно както за конкретния старогръцки точен текст на “пълно описание на всичко”, също така и за нашето модерно понятие за триизмерна, сякаш уловима картина.

Джуди Вермут. По-близо до далечината. Холограма на едно пътуване
Munchen: Sudostdeutsches kulturwerk 1999/ Reihe A: Kunst und Literatur. Bd. 63 Deutsche Erzahler aus Sudosteuropa 2/124 s. ISBN 3-88356-147-9

“По-близо до далечината” има три основни пласта: първият съдържа разказа за живота, увлекателно и затрогващо описани лични преживявания: бягството на авторката от комунистическа България в късните 80-те години на Запад. Заедно с малкия си син - по-големият остава доброволно в полза на малкия си брат - Джуди Вермут “отпътува” за Югославия, където в мелниците на машинарията за бежанци на UNO хладнокръвно е отхвърлена като икономически беглец. Бяго по-нататък в Италия, където еврейската общност й помага да отпътува за Израел. Джуди Вермут е половин еврейка, но също и половин германка, при това германистка. Затова оазисът Израел може да бъде само една временна междинна станция, макар и много успокояваща за малкия член на половината фамилия. Накрая, пристигайки в Германия, любимият Мюнхен става най-сетне средище на живота й. Новото щастие на Дж. Вермут - да има спокоен живот на свобода и изцяло запълваща я работа в университета - е пълно, когато и другата половина на семейството успява да избяга на Запад.

Вторият пласт: на която и станция от своето пътешествие да се намира, авторката точно анализира ежедневието и поведението на хората на духовно и прагматично ниво (за да заобиколя щекотливата дума манталитет). Дали става въпрос за нейните младежки години, носещи отпечатъка на култура (музикална и антропософска), която не се котира в комунистическа България или за изключителното значение да имаш добри връзки, дали описва подозренията от страна на своите български или израелски съграждани, бездушното обслужване в бежанския лагер в Белград, жертвоготовното съзидателно поведение в Израел или унизителните познания в Германия - винаги на читателя се предава едно силно рефлектиращо и едновременно избистрено, и все пак невероятно удивително, виждане на нещата, като че ли авторката едва дълго след нейното бягство на Запад прозира, схваща и подрежда това, което тогава в съответната ситуация се е струпало върху нея като наивен, пасивен събирач на наблюдения.

В този аспект на удивително проникновен поглед назад трябва да се разглежда и третата фасета на “Холограма на едно пътуване”: вътрешното пътуване на авторката - от невинността - от нейната културна и семейна закрила, от нейния младежки наивитет - в един свят на политическа перфидност, на недоверие между хората, на съсипващи подозрения и разследвания - точно в този свят, който хората на Югоизточна Европа твърде добре познават. Джуди Вермут разглежда политическата система “комунизъм” и нейната чудовищна систематика по начин дистанцирано-обективен, стоически. И точно това въвлича читателя в блатато на деформираните взаимоотношения между хората под комунистическа власт.

В една сцена например стражата на пост пред българското вътрешно министерство се чувства задължен да разпитва младата Джуди Вермут, не само да разпитва, а направо да разследва защо изобщо тя иска да отиде в паспортния отдел на министерството. Тя, която иска да изпълни молбата на чичо си в Израел, да го посети на смъртното му легло, отговаря смирено на всички въпроси, за да си каже накрая: “Аха, значи щяла съм да наследя всичко!” След престоя в Израел за съседи и познати тя става подозрителна, като предполагаема ционистка, отдръпват се с недоверие, а тайните служби предприемат план да получат своята дан - един подробен доклад за пътуването. От подозрителността на своите български съграждани авторката не може да се освободи и в привидно безопасния Израел. И тук шпиони от българска страна (тайните служби?), подозрителни клюки в кръга на познатите, както и съмнение за потенциален заговор за убийство. Нищо чудно, в чужбина се отбягват собствените сънародници и човек сам изпада в една, често ирационална, идея фикс за преследване. Така се случва също и с авторката, която междувременно живее в безопасност на Запад, когато при едно пътуване с влак към Италия, тя е скрила своя паспорт на сигурно в слипа си. Приятелката й е трябвало да я смъмри, че най-сетне трябва да забрави комунистическите си травми.

Но гонения, подозрения, несигурност - тези подправки в рецептата на комунистическия коктейл продължават да действат все още и днес болезнено на Балканите. Да се оправдаваме, не допринася нищо; да искаме да обясним - значи има нещо да се крие; да бъдем миролюбиви и любезни - означава слабост. Тук най-ужасното е - и то е силно изразено в книгата на Джуди Вермут, - че този модел не е бил възпрян нито в пространствените граници, нито в границите на времето на комунизма, защото той е все още забит дълбоко в душевно деформирания човек.