Литературен форум  

Брой 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Сухиванов

Употребата на тоталната илюзия

Десислава Неделчева, “Прози в края на века”. С., 1998Тоталната илюзия, разбира се, е поетическият език – както твърди Бодрияр от епиграфа на стихосбирката. “Прози в края на века” е стихосбирка. Поне “формално” изглежда да е. Нещо в тази книга настоява тези “сюжети” да бъдат четени като стихове, но как точно? Може би с инфантилна нагласа (наужким), или отзад напред (ако това има значение). Въпросът е, че тази книга е изначално усъмнена в т. нар. поетически език или поне в способността му да носи “познание” (по-точно да понася репресията на познанието). В книгата симулативно се разиграват митологемите на Края (на историята, на века). Митологията на Края е висока(та) словесност (говорът на Последната инстанция, Откровението, картините от щита на Ахила) – всичко това е загърбено (следпоставено) с метаболизма на езика, езикът, който поглъща, смила, излюпва смисъла “по пътя” си, в тоталната си осегашненост. Самата История (есхатология) е плод на език; а приказките за Апокалипсиса са бръщолевене на някой (никой), който е объркал визиите: вместо по посока на времето се взира “назад” (или, както твърди Тойнби, историографът е истинският пророк – защото в такъв случай, оказва се, Историята е една измамна оптика: споменът на циклопа преди Одисей, възпоменанията (припомнянето) на Омир, вехториите на Ной... С други думи Херодот и Платон са си литератори. Вече никой не носи отговорност за случилото се...

Ако перифразираме Фройд, думите в тези стихове са “езикови грешки” (никой вече не вярва в качеството им на имена на нещата)... Най-вече заглавието на стихосбирката, както и това на отделните “цикли” (“Бдението”, “Бдението II”,”Краят на Страшния съд”) са произволно нацелени. Това, което липсва в този разлят поток от думи, е стремежът към лапидарност (мълчанието е залято от пристъпи от думи); езикът тече и влече всички възможни битийни модуси, персоналности, менталност и дори сенките им. “Езиковото съзнание” е нормално състояние на “духа”, а не “Логопедично” познание за нещата; така хитроумно постмодернът се отървава от “втората употреба” на ейдосите, от комплекса за самобитност и пр. (тук мисля, че се спекулира с възможностите на езика да назовава “невидимото”, “неизразимото”; но не е вярно, че постмодернът се отказва от “картинката” на Хораций).

За разлика от гръмогласната модерност, търсеща радикалното “спасение” (например желанието да бъдеш светец без бог), постмодернът просто се промъква покрай (“спасение чрез разстояние”, ако използваме израз на Д. Неделчева).

Това, което още прави особено впечатление в “стихосбирката”, е липсата на “поанти” (сдъвкана мъдрост) при отделните модули “проза”; изглежда, за сметка на това авторката развихря паратекстуалното си въображение: заглавията обаче са фалшиви проекции, те не задават никакъв режим на прочит (или може би напротив – задават – този на произвола...). Тук авторката изпитва фундаментален срам, че все пак в книгата има някакъв “промисъл”, някакво движение по “екзистенциала” (но именно това различава (превръща) “прозите” в поезия, а иначе тези текстове биха си останали ялова епистемология...) – защото “човекът е нащрек за съдбата си, трябва да гарантира всеки поглед...”

Това, което тази книга не може да реши, е “що е време" (въпреки “обръщането на знака” и други подобни изкусности, които Бодрияр предлага...); безспорно априорното познание й тежи: “и ако може преди мен да гледам да видя да не се съмнявам че/ дори след моята бравурна смърт един-единствен край ще има” (“Поглъщане на Откровението”).

Разрушаването на илюзията за Края прокъсва основния метафизичен параван, превръща го в едно провиснало плашило, будещо присмех. Трябва да се задоволим подобно на жената, която стои на “този прозорец без перде” – и най-вече защото: “не става дума за мен, който и да е / трябва непрекъснато да вижда”. Така е с всеки от нас - потопени в езика без отдих (този “дом на битието”), трябва непрекъснато да воайорстваме (и това е поезията “една жена на перваза”) – до безкрай.

И книгата е една “безкрайна гравюра” и може да бъде обговаряна до безкрай – същественото е, че авторката ни е дала видимост (пролука) за това наше (свещено)действие – прµчита. Един от възможните.

Българската литература

© 2001 Литературен форум