Литературен форум  

Брой 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кирил Кадийски 

Нови сонети

Разнищен спомен — 2

Бодли и бурени... Оглозган конски череп на плета стърчи унило:
разсъхната гъдулка, на която и да върже струни летният порой,
пак няма да изплаче мъката... Чия ли мъка?... Зной.
И спънат кон — да не избяга с него времето ли? Сън. Мъртвило.

Мълчи животът — най-усърдният помощник на смъртта, уви!
И чучело наднича през плета; или е циганинът, в палещото пладне
решил косата на смъртта най-после да открадне...
Защо? Смъртта хиляда начина си има да ни умъртви.

Безлюдие. Безверие. Безвремие. Белее се селце —
кокошки, ровещи лениво пред вратата
на Бога, с клюмнали от жегата ръждиви гребени...

Пустее гробището; сенките на кръстовете — селянки, разперили ръце —
безмълвно са се вкопчили в земята:
единствени, които жалят тук за своите погребани.



Аркадия — 1

Изригва слънцето и в пролетния ден
се стича по небето синя лава,
залива всичко и след себе си оставя
жарава минзухарена и злак бакърно-окислен.

И — розов феникс — разцъфтялото дърво
сред вятъра размахва засвистели клони,
но пак не литва... и пера в тревата рони...
Къде е хукнало така? И за какво?

Кое е времето сега? Епоха цяла или само час измина?
На капки се разпада струята на стубела;
а времето — нали и то тече, невидимо макар...

Разпердушинен сняг белее в близката долчина.
И питаш се: лисица ли поредната си плячка тук е скубала,
или отново паднал е — за кой ли път? — Икар...



Аркадия — 2

Спокойни вирове. И в сенчестия здрач над тях — глави на биволи:
антични амфори, с които робите в Елада
навярно вино по богатите трапези са разливали,
а пълни с пясък, днес не могат да дарят дори на рибите прохлада.

Сред лабиринтите на тия спечени баирища
къде си тръгнал пак — не виждаш ли, че ручеят на Ариадна
тънее, ще се скъса всеки миг... Но за душата жадна
вода бълбукаща е маранята и тръстиката е флейта свиреща.

Защо се взираме назад? И времето с кого ли ни
обърква все? Не е ли и самата вечност като този весел миг —
прашинка от прахта след колесницата на най-великата победа:

жени на бързея се плискат сладостно-разголени
и само изнуреният от зноя селски бик,
единствен минотавър тук, от храстите с отсъстващ взор ги гледа...



Аркадия — 3

Скали и сипеи... Оглозган конски череп на плета стърчи унило:
пробита бяла амфора, в която може би самият Зевс
държал е еликсира на живота... Ала днес,
днес всичко е изтекло. Жега. Сън. Мъртвило.

Терасите по хълма водят към върха. А стъпалата
от мараня къде — при боговете ли? — деня ще отведат?...
И днешният — пореден! — ден обречен е... Видът
на залеза съсирен не говори ли за кървава разплата?

Епохи цели или само часове са минали,
щом този свят — защо! — е все така опърпан, бос и хилав? 
Защо? Мълчим. Мълчанието злато ли е още? Златна мина ли?

Покой. Тревожен пурпур. И лозята — дрипави актьори в хор Есхилов
като останали на сухо риби са раззинали усти...
И тишината цялата жестока истина крещи!



Почти сонет

Ha Hиkoлaй Пaнaйoтoв

Спокоен, тих следобед. Ни ветрец, ни птича глъч.
Спи сенчестият вир. Пpоникнал през листата,
трепти — до скъсване опънат — слънчев лъч:
рибар невидим сякаш от бездънното небе в рeката

ce мъчи дa извaди pибaтa нa тишинaтa.
Тя ще му каже всичко, може би...
От не един въпрос, oт не еднa дoгaдкa
щe гo cпacи... Вeтpeц бpaзди виpa и eтo я, тя cвяткa,

пoкaзвa ce... Нo къca ce лъчът — cтoуcтитe въpби 
ca гo пpeгpизaли със cитнитe cи щучи зъби. И нeщaтa
oтнoвo — виp, лиcтa, cлeдoбeд — ca cи пo мecтaтa.

Спокоен, тих следобед. Ни цвъpтеж, ни повей плax...
Kaтo в япoнcкo xaйку. И в нeщaтa —
нeщa, кoитo нямaт имe, нo ги имa тяx!



Мостът над Лета

Кoй c кaмeнния мocт — oпънaт лък — o, кoй! —
слeд миг cтpeлaтa нa пoтoкa щe зaпpaти
cpeщy caмoтo вpeмe. Ятото от дни кpилaти
към cвoя poдeн кpaй ли бъpзa? И къдe e тoй?

Каква утеха е, че в този свят пpoпукaл ce нa двe
по твоя гръб минaва времето... Нaд Лeтa
вce oщe нямa мocт. И в Eлиceйcкитe пoлeтa
нe тъpcят бpoд към дpуги брегове.

О, мост, иззидан с хоросaн от птичи сенки, накъде ме
отвеждаш ти?... И мен, и бързащото време?
Пак там нaвяpнo, там — отвъд преходността.

Където всичките ще спрем, сpед миговe навеки спрели...
Или ще продължим над новa безднa — за къде ли? —
по мост, павиран с прелетни ята...



Геена — 1

Смрачава се. И мракът като страх расте.
Сред хълмите се гърчи и блещука люспестата магистрала —
като че Господ, в залисията, изпуснал е метала
от своята леярна и не може вече да го спре. Или не ще...

Ще тресне гръм: небето с громол пак ще разтовари —
и потроши — бутилки с гас... Ще се посипе стъклената жар...
И ще горят дърветата по стръмните чукари:
абсурден дяволски олтар.

Човек не знае вече пред какво да коленичи!
Безверието вяра е, иконите са ничии
и утрешният ужас започва още днес.

Предчувствие — разяждащ дим! — витае. Смрад от лава.
И ето го: отвсякъде пожарът приближава —
окървавен бърнамски лес.



Геена — 2

Преваля пладнето. И сенките на зъберите голи —
ята от скакалци — полето почват да пасат
и се превръщат в пепел... Но това кого ли
ще стресне? Другаде пищи сред пламъци светът.

Светулките през юни само — морзът на жетваря —
разнасят своята взривоопасна вест;
но никой тоя прост език не знае днес,
човек с човека все по-трудно разговаря.

И пада нощ. И сякаш над света самата вечност пада.
Ще хрясне мълния — навярно някой ще разпори
завесата сред храма, пълен с мрак и смут жесток:

да видим как отвъд, в пламтящите простори
умира сам, разпънат върху портите на ада —
разпънат от Христос — самият Господ-бог!

Париж, октомври-декември 2000

Из сложената под печат книга “Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета” — библиофилско издание в 123 екземпляра с оригинална рисунка на Николай Панайотов.

Българската литература

© 2001 Литературен форум