Литературен форум  

Брой 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кристин Юрукова

В рамката на огледалото

Продължение от брой 2

- И друг път съм казвал - ние, които търгувахме с Англия и Франция, бяхме аристокрацията на търговците.

Чичо Георги е тежък и достолепен като бюфета с кристалните витрини на хола, с тревожни сиви очи, с вечната тревога на предприемчивия човек, един инициативен самотник, който се бори не с конкуренти, а с липса на дейност, с преградите, които падат наоколо му като решетки и постепенно го затварят.

Той ни напусна на 6 май, тъкмо след отпразнуването на именния му ден (празникът бе държан в тайна - светиите бяха вече под запрета). Тръгна за София да получи някакви документи за вече сключената сделка с англичаните:

- Сключих най-изгодната сделка в живота си. Но се страхувам, че държавата ни вече ни сделки, ни изгода гледа, сякаш вече не съществува.

Край на музиката, край на гостите, “Розата на ветровете” е деградирала до “Къщата на прокажения”, един след друг приятелите ни си “плюят на петите”, както хулигански се изразява баба ми. Майчиното чувство на мама се насочва към упорито желаещата старите си игри и стария си живот, сякаш нищо не се е случило, Краси и към майка й, майчината сестра, готова е да ги скрие под сърцето си и да ги износва като свой плод, за да ги роди наново, но без усещането, че животът боли. Способността й да обича се увеличава от нещастията стократно.

Прозорецът на улицата е замърсен постоянно от лицето ми, което притискам о него, преравяйки улицата и видимия хоризонт в търсене на чичо. Вместо него се вмъкват вкъщи никому неизвестни съседки с глупостите им:

- Как ще изчезне човек днешно време, хич не може, нали има паспорт, има милиция.

Лицето на леля ми пребледнява с всеки час и тя заприличва на стълб бяла пепел от неизгасена цигара. Всичко в нея е стегнато и прибрано, роклята й с висока яка е закопчана догоре, косата й е сресана над челото нагоре и от три страни е захваната с гребен, сълзите й са издули торбичките под очите й, блестят в ъгълчетата на очите й, но не потичат. Идва ми да я обхвана с две ръце и да я стръскам като кукла, която при накланяне казва “Мамо”, дано потекат сълзите й.

Докато чакам чичо на прозореца, се отчитам пред леля кой минава, кой какво прави. На перваза стои кремава дебела къса кутийка кибрит, която сама се пъха между пръстите ми. Кибритените клечки са нискокачествени, трябва да щракам няколко пъти, за да се покаже кроткото синьо езиче, ако въобще реши да се появи. Паля клечка след клечка, приближавайки синкавото цвете на пламъка все по-близо и по-близо до меката вътрешност на дланта ми, докато болката се врязва в мозъка ми и поне за миг измества другата болка от катастрофата на семейния кораб.

Когато идват за обиск, леля ми е все така като побита на кол, стои права и не мърда:

- Защо го търсите тук, той излезе на шести към седем и половина вечерта и още не се е върнал, смешно е да го търсите под леглото му.

Едва когато си тръгват, леля ми се разбързва:

- Чакайте, ето, вземете бижутата ми. Дано те помогнат.

Набутва им в ръцете едрите насекоми на пръстени и медалиони. Дали наистина си мислеше, че ще ги разнежи със златото дотолкова, че да й го върнат? Едва ли, но това бе жест пред паметта на изчезналия - за него ще дам всичко, за да го върна от небитието, ако от там може да се излиза.

Възкресявам дните на процеса без всякакво усилие, удивена съм от това първо тържество на паметта ми, съхранила дори цвета на емпримето (лилаво-розово) на лелината рокля, извивките на бронзовите топки на вратите на Съдебната палата. Няма нужда да поставям на фокус спомена и да чакам избистрянето му, процесът срещу чичо Георги е врязан в паметта ми сякаш е оставил материални следи в нея със склуптурна обемност. В дълбините на детството ми той е изправен като античен, леко помпозен фриз, само че без голи гърди и нозе в сандали, а със строги костюми и добре сресани коси.

С тракащите токчета на леля навлизаме в прохладните пространства на Съдебната палата, която ме успокоява със зеленикавия си мрамор (“карарски” - баща ми се държи на делото като гид.) Тюркоазените жилки на чуждоземния мрамор трептят, а върху голата ръка на леля се спусна малък хеликоптер - водно конче, лято е, водните кончета объркват гората със съдилищата. Аз съм тук заради Краси, да я обуздавам във вечното й желание за смях и игра, дори и при тези обстоятелства, а Краси трябва да е на процеса, защото според леля неин дълг е да е до баща си в такъв момент, нищо че моментът не е за малки деца. Никакво шумолене на множество възбудени езици, тишината-памук обвива античния фриз с официални костюми и с портрети на вождове по стените. Цялата Съдебна палата е опразнена, прогонени са набързо чевръстите съдии с купищата папки пред тях, отзивчивите свидетели, истинските престъпници днес имат свободен ден, никой друг няма да бъде съден, честта е само за чичо ми. Делото за шпионаж се гледа при затворени врати.

Сред тишината - железен тропот, изкарващ на преден план плътно притиснати един зад друг милиционери. Спрели са твърде близко до мене, та изпълват хоризонта. Сред равния цвят на униформите им има пролуки и аз използвам възможността да гледам през тях към мрамора, да топя очи в прясната му зеленина, в нежното му трептене като повърхност на планинска река. Зад гърбовете на милиционерите бе и чичо ми, но аз не търся него, чувствам се изоставена от неговия образ - за месеците му отсъствие не мога вече да си го спомня.

Зеещата врата отсреща пропуска униформените хора с чичо ми, аз се оглеждам с чувството на неудобство в залата, че участвам в някакво представление, куклен театър (още не бях ходила в театър за възрастни). Някак не с разума си, а с топката в стомаха си осъзнавам, че сме докарани като публика на представление с парцалена кукла - чичо ми, напълнена с памук или със слама, която ще се прави на съвсем истинска. Според правилата на театралната игра чичо се е превърнал в някой друг и не ни поглежда, сякаш не ни познава. Краси ме щипе, не иска да остане нито минута на стола си, нито минута под един покрив с тази кукла, заплашва ме, че ще пищи. Обикалям с оцъклени от напрежение очи висналата дрипа на станалото гнуснаво като спукан балон тяло на чичо ми, изскочилите буци на врата му (години по-късно чух обяснението - възпалени жлези от глад), огромните му морави клепачи - разперени прилепи над едно изронено, издълбано сякаш от природни катаклизми лице. “Това е човек от друг свят” - един глух звук като от пукот на клони в есенна гора дойде откъм страна на леля ми. Нейната фраза подрежда нещата, премахва загадките - ние сме невидими за него, затова не се втурва към нас, не ни целува. Между него и нас имаше вече ров, бездънен ров, който и родната му майка не можеше да преодолее.

Пауза в говоренето, съдът се оттегля. “В стаята за мислене ли?” - любознателна е Краси. Внезапно се свестявам от забити в ръката ми нокти - леля ми ме дърпа навън: “Бързо, да купим нещо за ядене, разрешиха ни.” Върху вестника се пльосват мазните гърбове на банички, бюреци, сиренки, продавачът до Съдебната палата ще обърне почти количката с баничките, когато получава голямата банкнота от леля и не трябва да връща ресто: “Това е за здраве на мъжа ми, съдят го.” “И най-големият убиец да е, за такава сума да бъде здрав сто години.” - идиотски ломоти продавачът с лъснатата като загрята тенджера червена глава.

След минути чичо ми вече е залегнал над бюрека с цялата си торба кокали и го разкъсва на крачка от празния съдийски стол. Буците на врата му се наливат в синьо, а клепачите му за миг не се повдигат да ни потърсят. Когато го издърпват за ръкава да стане при влизането на съда, той целият е посипан с трохи и бърше пръсти в панталона си.

Докато четат смъртната му присъда, погледът му е залепен о неизядения къшей. Сграбчването на мазния бюрек, впиването на венците му в него (зъбите му изненадващо ги няма, устата му е стогодишна), ивицата кръв, която остава в тестената маса от венците му, е повече от онова, което той може да ни разкаже с думи за преживяното в ареста. Напускайки ни окончателно с току-що произнесената смъртна присъда, за миг се отскубва от водачите си и с две ръце прегръща вестника с остатъците от бюрека.

През цялото си детство маниакално се вглеждах в кристалното огледало в коридора. То бе истински хроникьор на събитията в дома ни. В неговата рамка се появяваха хора сякаш отникъде и също така абсурдно отиваха наникъде, излизаха от огледалния свят и преставаха да съществуват за него. Често ми се привиждаше уголемяващата се, най-сетне заемащата цялостната му повърхност фигура на чичо Георги, винаги приведена под тежестта на раирания дюшек. (Наш съсед бе почукал на прозореца на къщата си след пет години лагер и жена му до ден днешен не престава да недоумява: “Откъде го е взел този дюшек и защо го е носел дотук, и защо го е носил изобщо - така и не смея да го попитам.”)

Бях сигурна, че чичо ми е някъде наблизо, но че нашият свят е като огледалото вкъщи - в рамката си той хваща само образите на хората, застанали пред него, тези встрани са вече несъществуващи и невидими. След десетина години, когато дойде съобщението за реабилитацията, ми се струваше, че от своето тъмно кътче той надничаше над рамото на леля ми, четеше тъй сериозния и официален документ и питаше, заливайки се от смях: Отменена ли е присъдата? А смъртта ми? Да вляза ли отново в рамката на огледалото?

Българската литература

© 2001 Литературен форум