Литературен форум  

Брой 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Павлина Никифорова: Пишещите станаха прекалено много

Че голяма част от поетите и писателите са убедени, че техните книги са най-добрите, а публиката не е съумяла /по ред причини/ да ги оцени – е едно на ръка. Интересно е да се погледне в противниковия лагер – този на разпространителите и издателите на българска литература, защото това са хората, които не си правят илюзии по отношение на действителността и великите творби. Едновременно с това точно те са хора, които могат да оценят по достойнство всяка качествена книга. И да й се радват.

Едва ли е нужно Павлина Никифорова да бъде представяна. Нейното име се е превърнало в еталон сред разпространителите и издателите на българска литература /въпреки че тя самата не е много съгласна с това определение/. Така или иначе трудно може да достигне до читателите си една книга без нейната помощ. Обикновено търговците на книги казват, че се страхуват да взимат произведения от български автори. /”Освен класици, и то – умрели”/. И все пак вратите се разтварят, когато се чуе името на Павлина Никифорова. “Това било друга работа” – пак според търговците. Ето за тази “друга работа” става въпрос.

Оля Стоянова: Променили ли са се нещата за българската книга през последните години? По-лесно ли достигат книгите до читателите си?

П.Никифорова: Нещата се променяха много пъти. Промениха се веднъж, когато писателите останаха на самоиздръжка. След това имаше един благоприятен период, когато се запълваше вакуум и онези хора, които не бяха минали през цедката на държавните комисии, имаха прекрасната възможност да издадат книга и тази книга да стигне до публиката. И читателите приемаха новите неща, защото виждаха нещо по-различно. Сега положението е друго. Пишещият си пише. Но публиката сякаш започва да му обръща гръб. Публиката просто започна да действа много избирателно. Една от причините е, че пишещите прекалиха. Станаха прекалено много. И най-странното е, че потокът от графоманите заля и като че ли – затрупа и прикри това, което трябва действително да стигне до читателите. И читателят се обърка в тая многотия. От значение е, че няма оперативна критика, няма издание, на което човек да има доверие. И когато го разгръща човек – да знае – това са новите книги от седмицата, това си струва, това – не си струва. И ако си струва защо, или пък защо не заслужава внимание. Строго литературният печат дава други оценки, те са прекалено литературоведски. И тези оценки не са за масовия читател, той трудно може да се ориентира по тях. Освен това стагнацията на пазара е явна. Вече десет години се занимавам с разпространение и зная, че хората в България продължават да искат да купуват книги. Но нямат пари.

О.С.: Фактът, че хората могат да си плащат, за да публикуват книги, в правилната посока ли наклони везните?

П.Н.: Потокът графомани в действителност е страшно голям.

О.С.: Колко струва удоволствието от издаването на една книга?

П.Н.: Всичко зависи от предпечата, обема, тиража, оформлението на корицата и т.н. Ако нещата се разглеждат хипотетично – предпечатът може да излезе в рамките на 200 лева.

За една стихосбирка от 70-80 страници цялата сума може да бъде около 600 лв. Нещата вече са съвсем различни, когато става въпрос за роман. В зависимост от това колко страници е книгата – цените могат да бъдат от 1000 лева и нагоре.

О.С.: А нещо хубаво за книгата? През изминалите години не се ли промениха някои неща за добро?

П.Н.: Едно от тези неща е, че дойде времето на книжарниците. Вече не може да се избира книга на улицата. Може да се купува, разбира се, но само бестселъри – минаваш, виждаш новото и го купуваш. Но когато трябва да избираш за вкуса си, за потребностите си – вече трябва да влезеш в книжарниците. Книжарниците все са малко, но в тях има качествена литература. Само на територията на София има над десет частни книжарници /разбира се, говоря за такива, в които има книги, а не канцеларски материали, например/. В по-големите градове също има хубави книжарници – в Стара Загора, в Бургас, във Велико Търново, в Пловдив, в Добрич.

О.С.: Как изглеждат нещата от другата страна? Защото за голяма част от пишещите хора проблемите свършват до издаването на книгата…

П.Н.: Първо този вариант, при който авторът сам обикаля книжарниците и предлага книгите си, не е нормален за една държава, в която има стройна система за разпространение. Що се отнася за мен – аз имам доброто желание да помагам на пишещите, въобще на добрата българска книга. Моите усилия се изразяват в това да оценя и приема книгата, а след това – да убедя търговците на дребно – тези, които имат сергии, книжарници, че трябва да вземат дадена книга. Въпросът е, че търговецът, който предлага на читателя книги на дребно, действа изборно. Той просто се бори за печалба. Както и аз се боря за печалба. Защото ние от това живеем. Аз живея от петте си процента комисиона и от разпространението на дадена книга. За да мога да си позволя да приема тези двайсет или трийсет заглавия, от които знам, че мога да продам най-много десетина екземпляра, аз трябва да си осигуря и от другите заглавия, които се продават по-бързо.

О.С.:Вина за това, че не се купуват български книги, само в читателя ли може да се търси?

П. Н.:Това, което съм научила от всички семинари, на които съм била, е, че за да има успех една книга, трябва да се отделят много средства за реклама. Поне 20% от общата сума трябва да отидат за реклама. Това са предварителни анкети за нагласите на читателската аудитория. Така първо се информирам дали изобщо има смисъл да я пускам тази книга на пазара. Информирам се за тиража. Освен това е нужно да се направи добро представяне на книгата. Книгата трябва да достигне до различни медии. В повечето случаи това струва пари. Тогава и самите търговци проявяват по-голям интерес, когато дадено име нашуми. Така както се получи с “Естествен роман” на Георги Господинов, например. Затова пишещите хора трябва да помагат на издатели, разпространители. Писателите сами трябва да си продават книгата като изяви. Трябва да си много велик, за да дадеш книгата да се продава и да си седиш тихо и кротко в кабинета. Просто усилията трябва да са взаимни. Автор, издател и книгоразпространител са част от една верига, в която всички трябва да са единни и да си помагат един на друг. Иначе не става. Иначе не можеш да си захвърлиш книгата на разпространителя и после да се чудиш защо не се продава, защо никой не проявява интерес.

О.С.: В началото на новата година се правят много равносметки за книгите, които се появиха през 2000г. Как изглежда тази равносметка от другата страна? Кои книги бяха забелязани не от литературните критици, а от читателя?

П.Н.: “Естествен роман” на Жоро Господинов, за който стана вече въпрос, на Коста Радев “Когато Господ ходеше по земята”, по-младите – “Бисквитите” на Марин Бодаков, на Елин Рахнев – “Октомври”, “Искам го мъртъв” на Мария Станкова, “Мулето на Педро” на Петър Чухов и много други… Аз съм убедена, че добрите неща може много бавно, много мъчително, но успяват да намерят своята публика. Намират своите хора.

О.С.: Вие имате собствено издателство. Рискувате ли да издавате неща, които харесвате, но които не сте сигурна как ще се приемат от публиката?

П.Н.: Има го риска, разбира се. Освен това идеята е да се наложат имена, които не са много известни. Правим библиотека “Единици”, например – в нея са включени вече Мария Станкова, Палми Ранчев, Борис Роканов и сега новият роман на Атанас Гулов.

О.С.: Кога може да си позволи едно издателство да рискува?

П.Н.: Когато участва в издателски конкурси, например. Рискът продължава да си бъде изцяло мой, но така има повече сигурност – издателят може да си върне поне част от вложените средства. А книгата ще види бял свят.

Българската литература

© 2001 Литературен форум