Литературен форум  

Брой 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Станислава Григорова

За Чехия

Въпросът за вътрешната стуктура на нещата в света, за тяхната вътрепоставеност едно спрямо друго, си е бил за мен винаги проблем - и в двата смисъла на думата. Съвсем нормално, всъщност, за човек със склонност да изживява света както фотограф снимката си - през обектива, без да се стреми към познаване отвътре състава на онова, на което се наслаждава. За да запази свежестта на погледа си. За да може да чувства света достатъчно познат, но и достатъчно чуден и непознаваем. Приказен. Сякаш го вижда за пръв и последен път - както казваше някаква си източна мъдрост.

Чехия в мен... Аз в Чехия... Важно ли е въобще да чоплим по посока на вътрепоставеността, когато значещите субстанции тъй или иначе сме “аз” и ”Чехия”- в разни комбинации и контексти. И когато за да видя Чехия в себе си, се налага да проектирам себе си в нея.

Направих го, разбира се, по типичен за себе си начин - виждайки физическата страна на нещата, или поне физически познаваемата - Чехия ще си остане за мен не толкова култура, колкото земя, пространство на случване, белязано и тълкувано през знаците си. Без съмнение – и типично балканската мнителност си каза думата - да не се впечатляваме от културата чак пък дотам - че хем не топли, хем омаломощава - както заявява пък Уайлд. И въобще - без телешки възторг.

Та като споменахме земята, първият знак беше нейната труднодостъпност - Чехия беше земята, до която човек се добира скапан от високото ниво на обслужване на Груп, след чакане до вкисване по границите и след запознаване изотвътре с тоалетните и маниерите на съседните, някога братски народи. Въобще - до която човек се добира на ръба на търпението си – а-ха преставайки да се чувства човек. А след това - внимателната експертиза на границата, където основанието за вход и претенциите за някаква човешка ценност се свеждаха до тежащия минимум 400 марки джоб”!!! А-а, студенти на лагер-школа...” – сиреч - аман от тия покани, дето разколебават правилата. Пък и тази снимка на задграничния паспорт, даваща вид на правена в раннна училищна възраст... И потискащият ситен дъжд, размиващ първите крачки по въпросната приказна страна – естествено - до тоалетната на границата. Не особено гостоприемно, трябва да признаем.

Силната си физическа страна Чехия ни натрапи веднага - с километрите празна площ, ливади и пресичаща ги магистрала. Не очаквахме разстоянието Бърно – Прага да се проточи толкова дълго и еднообразно в дъждовния ден. И вече дебнехме настървено да зърнем култура, пък тя упорито се бавеше. Запознахме се първо с уличната култура - графитите по прелезите в Бърно. Ярки такива, весели. После разбрахме, че ги определят като антикултура - повреждали били историческите сгради. На бетонните соцпроекти обаче определено стояха добре. Отиваха и на пражките градинки. С тях са свързани едни от най-приятните ми впечатления от там. Те бяха не само жизнерадостни, не само красиви - бяха знак за нечие настойчиво присъствие - поредният знак.

Културата като цяло се оказа твърде неравномерно разпределена, наблъскана в огромната си част в Прага. Чак до усещане за пресищане, за наслагване и взаимно отричане на елементи, времена и смисли. Не просто приказка - парад на герои и декори от разни приказки. Определено натежаваше. Да не говорим за вечно готовите да рекламират града си пражани - жреци на културата и врагове номер едно на нестандартния турист, който не ще да му напомнят, че е чужденец, сиреч чужд и не наясно. Идеалното време в Прага е дъждовното, или може би зимата - без ордите от туристи, мрачната и песимистична сивота, когато градът добива истинския си облик – град на самотници, запазил доста от средновековното си излъчване под маската на модерните витрини и веселите бои.

И тъй като парадната култура обременяваше, отдадохме се на уличната и всекидневната. Разходки по Петршин, край реката, по Мала страна, Вишеград - по мизерните непретенциозни кръчми, въобще – далеч от музеите и особено- от галериите за бароково изкуство. И на бягства по страната, схващана като земя и природа. Последваха четири знакови пътувания, или поне знаково ги разчетохме, вдъхновени от идеята за уникалността на този един месец. Ето един дневников поглед назад:

1.Пътуване на североизток. Ратиборжице. Спокойствието на “Babicino udoli”;

Праховски скали - аз съм сериозно заинтересувана. Катеря първия пясъчник в живота си. Скандал по този повод с отговорничката на летния лагер - катеря пак за първи път на своя отговорност!!!

2. На север. Стопът в Европа се подчинява на друга конвенция - пътуваме с табелки за къде сме; висим с часове на изхода от Прага - чехът просто не проумява, че някой може да иска да бъде качен за някакви си двайсетина километра. Нали се минават и пеш. Доста трудно, обаче, като се има предвид, че на следващия ден го чакат лекции в Прага и съквартирантите вече може би са се уплашили от нашата липса.

Панска скала. Идилия в миниатюр. Скала и езерце, в което скачат двама чехи с изключително богатия речник от десетина епитета. /Неизменното volе, разбира се, е налице./ Разходка по здрач през безкрайни пасбища с мучащ добитък и лагер на открито. Много снимки на залеза.

Идилията на чешкото село. Малка дървена къщурка с мерцедес отпред.

3. До Бърно и нататък. Моравски краас. Следобед из гората край Мацоха и вечерна разходка по асфалтираната алея под пещерите. Наблюдават ни хиляди черни очи - зеещи дупки. Този път не дърпаме дявола за опашката - спим в горска къщурка поставена на двуметрови крака. И се успокояваме с извинението, че се готви да вали.

Трамбоваме трийсетина километра до магистралата на следващия ден. Пак бързаме да се приберем. На стоп ни качва странна двойка и пред очите ни се разпада на съставните си части. След като се е опитала да ни ангажира емоционално със свойта кауза (той е мухльо и мамино синче) сменяме ролите - тя слиза и продължава на стоп, а нас ни откарват до вкъщи. Е, точният глагол е - добутваме някак си - тъкмо е свършил и концертът на Стоунс, и състезанието с мотоциклети, на което явно се е изсипала полвин Германия и по магистралата е лудница – движим се с трийсет. /А един приятел се оплакваше, че му написали акт, задето ходил пеш покрай магистралата – развивал техническа скорост <30 км.!!!/

4. Южна Чехия с приятели. Странната връзка на канадка и чех, или размисли на тема що за домашно животно е чехът. Ситуацията малко напомня семейната драма от “Любовта на русокосата”.

Гора, в която пътят ми пресича стадо елени.

За пореден път идилията на малкото чешко село, или по-скоро - махала. Радваме се на забележки от типа на “Не газете тревата” или “Soukromy rybnik”.

Вечерта - аматьорски театър, или габаркане с чешката светиня Свети Вацлав. Чешкото чувство за хумор интригува. Пътем – разходка по Барандов, докато вземат декорите и костюмите за театъра. Наслаждаваме се на декори. Размисли за маската и играта въобще - цялата инициатива протича под този знак.

Изводите като цяло - доста равнинно, равно, монотонно - леко потискащо за балкански човек. Въобще - типично средноевропейско. И като начин на мислене. Синдром на паницата – празна дупка в средата, оградена от височини /планини би било силно казано/. Е, те леко изтичат в чуждото, навън...

Чудя се има ли някаква закономерност - културата очевидно изисква подобна равнинна монотонност, за да намери почва - като компенсация.

Представите ми за Земята са наистина от доста физически характер. И не без основания. Трамбовахме километри – и в Прага, и по стоповете. Направихме опит да се впишем в чуждото, усвоявайки го активно – с всяка крачка, с всяка снимка, с всяко ново впечатление. Снимките особено бяха страшно ефикасен вариант на усвояване - превръщане на цялото чуждо в парченце свое - свое, защото си намерил подходящия ъгъл и светлина да видиш нещата, такива, каквито ти се харесват, свое - защото пренася минало и настояще в бъдещето, при това- фигуриращо в друг, в роден контекст.

А като добавим и всички впечатления от чисто сетивен характер... Системната обработка от страна на времето - типично родни жеги се редуваха с чешки студове. И силният аромат на тор покрай магистралите... Което успоредно с редовните дъждове даваше обяснение на свежата зеленина. Някаква заявка за плодородие. Но плодородие от средноевропейски тип - култивирано, наблюдавано, а не избуяло самичко. Това ще си остане за мен постоянна характеристика на Земята.

За Града пък /ако направим условното разделение на пространството на Земя и Град като съсредоточаващи различни смисли полета/ беше характерен лекият дъх на реката. Не съм живяла в град с река - за мен реката винаги си е била онова, което в моето село отделя къщите от гробището - сиреч –граница. Не предполагах, че освен разните смисли, които влачи след себе си водата като символ, тя влече и определен дъх.

От реката за първи път усетих Града като приказно място - една вечер от корабчето. Снимките от тогава създават впечатлението за театрален декор. Реката съсредоточаваше и останалите значещи елементи край себе си - фенерите, обвити в паяжини, които нежно искрят нощем; лебедите с нямото им присъствие, по чиито игри гадаехме човешките срещи и раздели. И камъкът, разбира се, с тежестта на сивотата и студенината си и с претенциите си за историчност, за изкуство.

Вероятно забравих още хиляди неща. Но да не забравям – Градът беше мястото на толерантността - най-голямата толерантност, с която някога съм се срещала. Защото беше възможен живот толкова различен от делничния, в продължение на един месец. Защото беше възможно двама българи, един аржентинец, една американка и една канадка в Прага да обсъждат на българо-испано-английски живота и Вселената в стаята в общежитието на чашка български билков чай и при това - да се разбират...

Българската литература

© 2001 Литературен форум