Литературен форум  

Брой 3 (444), 23.01. - 30.01.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йордан Русков

Изолацията и премълчаването - форма на репресия

Като репресивна мярка към творци на изкуството и литературата с неблаговидни за комунистическата власт образи беше изолацията, лишаването им от възможности за публична изява. Премълчаването на имената и творчеството им беше средство както за прекъсване на влиянието им в обществото, така и за сплашване на други, вече изявени или начеващи творци. Още първите месеци след катастрофалната дата 9 септември 1944 г. тези репресивни форми вихром забрулиха, заизсичаха интелектуалната българска гора, за да могат разни Вихровци1 да посадят в нея бездарните си семена. Изолацията на “вражески” проявените или настроени творци предхождаше и най-вече преследваше скалъпените над много от тях съдебни разправи и “превъзпитание” в концлагерите. Черни списъци по редакциите на издателства и периодични издания, в управите на творческите съюзи препъваха всеки опит на низвергнатите за изява. Пепелта на забравата трябваше да посипе техните имена, а певците на насилието - да получат партийно организирана и държавно платена известност и слава. Разбира се, трудно можеше да се изкорени пиететът към “старото” изкуство и литература, към класиката. Но идеологическите “обновители” от властта действаха съгласно следния виц:

“Един човек пиел отлично вино без да се похвали. Стопанинът нарочно му сервирал тогава друго, съвсем долнопробно.

- Много е добро - забелязал мълчаливият пияч.

- Но то е за стотинки, - възразил му стопанинът. - А другото беше за богове...

- Знам - отвърнал сътрапезникът му. - Затова и не го похвалих. А виж, второто има нужда от препоръка.”

Със спирането на старите вестници и списания и закриване на частните издателства партийните културдегустатори се заеха упорито да хвалят “виното” с привкус на партизанска вкиснатост и да въздигат техните “производители”. Паралелно с това истински талантливите не се споменаваха в годишните прегледи на творческите съюзи с наложени от БКП техни ръководства. Новоизникнали критици с цензурно-пъдарски функции въздигаха или сваляха от читателското полезрение творби и имена...

Подобно разглеждане на въпроса е правено и друг път от други автори - по-обстойно и по-обхватно. Затова ще избегна вече известните факти за изолацията и премълчаването на писатели от предишните на моето поколения, за да споделя с читателите своите лични терзания в опитите си да пиша без да принизявам съвестта и таланта си, доколкото го имам. Тук няма да се спирам на основната репресия към мен - присъдата от 1959 г. за антикомунистическа лирика и сатира (“Литературен форум”, “Литературен вестник”, “Демокрация”, “Век 21”, “Анти” и др. издания са писали за това). Искам обаче да посоча факти, които са пример за перманентна репресия чрез творческа изолация и премълчаване в продължение на повече от три десетилетия - нещо, което по-лесно може да мине като себеотказ от активно творчество.

Още самото ми арестуване бе секретно извършено, както и осъждането ми - полусекретно, но достатъчно разгласено в творческите кръгове, за сплашване. Тези актове с потайността си доказват планираното ми отпращане към безмълвието. Първият признак за това беше, че соцпресата не отрази дори с най-дребно съобщение за присъдения ми затвор (май 1959 г.). Докато в същото време нашироко бе разгласен съдебният процес на “белите братя” (последователите на Дънов), както ставаше със съдебната разправа и над другите религиозни общества...

Вторият признак бе нареждането да се претопи излязлата по време на следствието моя книжка “Нов приятел” - безобидна, забавно-възпитателна поема за деца.

Третият признак бе заличаването на името ми от списъка на СБП заради осъждането ми. (Да припомня ли как преди 9 септември десетки писатели воглаве с председателя на писателския съюз Стилиян Чилингиров подписваха протестни декларации срещу посегателство върху техни колеги-комунисти като Младен Исаев например... Камо ли да става дума за изключването им от СБП.)

И така, заредиха се десетилетията, през които името ми не може да се открие в енциклопедии, литературни речници и справочници, в обзорни и други статии. А да се допусне издаването на мой ръкопис или поместването на отделни творби в литературния печат, та дори и в детските издания - беше абсурдно! Интересно е да се отбележи куриозният факт, че фамилното име Русков, без да е родствено с мен, низвергнатия, не се мяркаше никъде из печата (с изключение, разбира се, на ген. Христо Русков и Правда Рускова от висшите партийно-държавни среди). Би ли повярвал някой от Запад на това - ще му звучи като измишльотина.

През 1982 г. в Пловдив бе чествана 80-годишнината на Еню Кювлиев - писател и издател, автор на книги за деца, най-известна от които е чудесната “Чичо Пей и Асма бей”. От 1930 до 1947 г. той издаваше и редактираше едно от най-обичаните списания за невръстните българчета “Детски живот”. От ученически години бях негов сътрудник, а в библиотека “Млад читател” - също издавана от Кювлиев - излезе и първата ми книжка за деца. Затова бе съвсем нормално да почета юбилея му. В президиума нямаше партийно-държавни ръководители, та използвайки това, някой се сетил да поканят и мен. Но... бдящият ръководител на пловдивските литературни работници К. С. (оказал се в досието ми агент “Амур”) веднага се възпротивил: как може един излязъл от затвора да седи в президиума!... И, разбира се, аз си останах сред публиката, макар от времето на това “излязъл” да бяха минали 20 години!

Рецидиви на изолация и премълчаване обаче, колкото и парадоксално да звучи, има и след 10 ноември 1989 г. Макар и с възвърнато членство в СБП през 1991-ва, преди няколко години бях пренебрегнат за представяне в съюзните антологии и като лирик, и като детски поет! Да не говорим, че ръководството на СБП от “разсеяност” не ме поздрави дори с телеграма (поне от кумова срама) за 70-годишнината ми. Поредният “Речник на българската литература” също не наруши установеното към мен премълчаване.

А ето и един по-скорошен случай. В края на 1999 г. въз основа на моето досие написах книгата си “Цветя на злото. Из хербариума на ДС”2. Още в ръкопис я представих публично в Пловдив и местните вестници и притурки на столични всекидневници широко отразиха необичайната проява. В една от притурките обаче редовно сътрудничеше агентът, който бе допринесъл най-много за осъждането ми. И вече при самата премиера на книгата ми притурката онемя... Което говори за крепката връзка и нерушимата колегиалност между кадесарите-журналисти. (По-подробно за случая - в статията ми “Агенти на ДС в изданията на ВАЦ” в бр. 6 на “Литературен форум” от 2000 г.)

Документално визиран в споменатата ми книга като вещо лице на ДС, Павел Матев пък в интервю за в. “Марица днес” отрича да е чел и дори виждал подсъдното мое стихотворение-позив “Зов за свобода” (макар да е правил паралел между него и други стихове от мен!). Журналистката го пита дали няма да потърси правата си за морални щети. “Не. Каквото и да направя, ще е реклама за него...” - отговаря категорично той. В тези думи ясно прозира дълголетният подход на комунистите за изолация и премълчаване на всеки автор - техен политически противник. Дори когато се представят за оклеветени!

И така, би ли могъл да твърди някой, че всички форми на репресия са вече отживелица?... 

 


1. От фамилното име на Станислав Вихров - убиецът на хумориста Борю Зевзека, сгрешил го с Елин Пелин. [горе]

2. Отзиви за нея вж. в: “Анти” N 11, “Народно земеделско знаме” N 13, “Демокрация” N 220 от 2000 г. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум