Литературен форум  

Брой 4 (445), 31.01. - 05.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цвета Трифонова

Сянката на Златорога

Продължение от брой 3

Молба

от Владимир Василев, член на фонда

 

Другари,

Има да получавам от издателството около 40 лв. (не знам точно колко) хонорар за една рецензия и спомени. Съобщиха ми обаче, че по нареждане на фонда трябвало да ми удържат тая сума срещу един стар дълг 2000 лв. Това ме поставя в много тежко положение. От 20-тина дена аз не мога да излизам от къщи поради много остри болки от шипове в коленете. Вместо да ми се помогне, лишавам се и от тая малка сума, на която разчитах. Тоя заем ужасно ми тежи. На времето бях много болен и исках не заем, а помощ. Дадоха ми обаче заем. Не исках да го взема, защото не мога да го върна, но увериха ме, че ще го плащам, когато издам книга или ще уредят въпроса по друг начин. Нямаше как, взех го.

Мисля, че е известно материалното ми положение. С тая пенсия, с която издържам и сестра си не знам какво да правя и какви още ограничения да си налагам. Повече от тия ограничения, които съм си наложил - няма накъде. Не си позволявам на моята възраст нищо вън от необходимостите на ежедневието ми. Тоя заем, каквото и да правя, аз не мога изплати. Да се чака издаването на книга? Това е неизвестно бъдеще, а и да бъде някога - няма защо да ходя в издателството, а трябва да пратя всички лица, към които имам дългове, да получат хонорара ми. Затова моля и ще бъда много благодарен да се счете, че тия 2000 не са заем, а помощ, каквато съм и искал. И да не ми се одържат срещу нея малките хонорари за някаква рецензия и др., които понякога издателството ми дава, за да мога да изкарам някак месеца. Ако това не стане, да ми се отпусне сега една по-голяма помощ за лекуването ми.

12.Х.1960 г.

С другарски поздрав: В. В.

 

ДИА, ф. 373, оп. 1, 686

Писмото е чернова, съществува и втори вариант.

Сред многоликите образи на ренегата, на “приятеля”, “съседа”, “редактора” и пр., разположени в обширния политико-литературен сюжет - този на агента “Чобанов” рязко се откроява - това е доносникът-кариерист, който се самопредлага и ревниво изпълнява агентурната си задача, но и далеч я надхвърля. Отличава се от останалите с неприкритата си злоба и агресивност, с безпардонната гаменска лексика и хунвейбински радикализъм - готов е за разправа и с удоволствие сам би размахал бича, за да разчисти терена на полуграмотните, идещи от селца и паланки квазиписатели и поети, и най-напред, разбира се, за себе си: “Та нима не е известно на ЦК, че десетки талантливи млади хора остават на тъмно за сметка на лумпензирани хлапетии, оръдийца на дребни риби, които слугуват на акулата Владимир Василев. И странно - един на сянка, а 101 зяпат и май никой не вижда, че е така. Аз съм поразен и ако случайно греша, ще се зарадвам като дете. Защото иначе, ако се докаже моето предположение, ще ми стане болно и не знам - ще ми се доиска да си вървя да садя гора, вместо да се боря с врагове на сянка и на тъмно! А като погледнете, Вл. Василев е лъв от нубийска величина и като троскота не ще е важно да се откъсне стръка, а да се изтръгне корена.”

Това нещо е написано и е връчено на капитана от ДС Цочев на 10 юни 1959 г. Да ви е познат просторечивият стил и уличната лексика на този “народен писател”? Дали не сме ги чували и чели в някои книги, по писателски чествания и публицистични прояви. Но освен персоналистични догадки, те предизвикват и асоциативни литературни визии - пред очите ми оживява или нане Стоичко, размахал първобитната си брадва, или Данко Хаирсъзина със своята сопа. Само че вместо в шайката на Бай Ганя и вместо във вестник “Велика България”, през 1959 година биячът вече се е настанил в СБП. В едно нещо “Чобанов” обаче е прав - че има насреща си “лъв от нубийска величина”, що се отнася до гигантската му ерудиция, благородство и изтънчена етика.

Чобановците в творческия фонд на СБП са намерили начин издевателски да тормозят стария литературен деец - посягат и на сухия залък на този болен самотник. Дали му през 1957 г. парична помощ за болест, а през 1960 започват да му удържат нищожните коректорски хонорари направо от издателството, за да си върнат дадения “заем”. Молбата, в която Вл. Василев описва трагичното си материално и здравословно състояние и ги умолява да се смилят над него, показва докъде може да стигне жестокостта на самозванците, зад които стои всесилното ведомство на сигурността. По-страшното е обаче, че извършеното от тях хвърля позорно петно върху писателския съюз и върху съвестта на тази нация, която, в продължение на векове, та дори и днес, безмълвно е наблюдавала унизяването и унищожаването на своите елитни представители и духовни първенци, за да възкачи на гробовете им като върху пиедестали техните и собствените си палачи. Така че срамното мълчание, гузното поведение и страхът за собствената кариера, демонстрирани по време на погребението на Владимир Василев от двайсетина негови почитатели, не са сензация, а закономерност. Изненада би била поне една проява на доблест, кураж или поне “малко лудост” (за която мечтае още Вазовият герой Кардашев), която би нарушила мътния поток на българското безвремие и малодушие. В него изчезва на 28.XII.1963 г. последният възрожденец в една мрачна епоха от живота на нацията и на българската култура.

Документалната история на Владимир-Василевото битие след деветосептемврийския преврат продължава цели две десетилетия. Така, както е събрана и композирана и въпреки огромната фактология, тя притежава характеристиките на драматургичен сюжет. Налице е бурно движеща се, социално значима фабула, редуват се сцени, изпълнени с перипетии, с кулминационни върхове и спадове, с главни и второстепенни герои. Персоналният, социален и творчески сюжет на видния критик се слива плътно с многобройни съпътстващи сюжети - на списанието “Златорог” и неговото историческо пребиваване в националната културна зона, на комунистическия Съюз на писателите, изпитващ маниакален страх от “златорожщина”, на ведомството Държавна сигурност, осигурило си 20-годишна безметежна заетост и бюджетна издръжка на гърба на един безобиден обект на “ОНД”, на десетки агентурни лица и литератори, чиито житейски пътища се успоредяват и детерминират по различни начини от съдбата на главния герой.

Опитах се да предам емпирично-смисловите очертания на тази културологична драма, защото в нея рефлектират историческите съдбини на страната ни и са заложени корените на днешното българско живеене с всички лутания, несгоди, въжделения, разочарования и падения. Струва ми се, че в своята цялост тя притежава функциите на семиозис, разгадаващ знаците на етнокултурната стихийност и характерологична неустойчивост на българското. Тя следва и чертае препъващата се графика на времето в тези географски ширини, предопределени за отечество на антиномични величини, между които открай време зеят пропасти без мостове.

 

Агентурно донесение Строго секретно

Донася агент “Чобанов”

Приел кап. Цочев - 2900 (тел.)

10.VI.1959 г.

 

Два въпроса ме развълнуваха по-дълбоко и тях трябва да споделя, додето са още пресни и не са започнали да се посипват с пепелта на онази забрава, която ни дава възможност да трупаме отново впечатления. Първият от тях е въпросът с българската литература. Натъкнах се на факт, който поразява: казва се, че партийното бюро при СБП води литературния живот у нас. Струва ми се, че това не е така.

Преди време си спомних, че Петър Алипиев ми каза, че Борис Делчев, който не говорел с Владимир Василев, му изпращал редовно новите книги на издателството на СБП за мнение. Ана Каменова, член на президиума на СБП, е личен приятел и душеприказчик на Вл. Василев. Това научих от о.з.полковник Васил Александров, член на БКП и довчерашен заместник главен редактор на ДВИ при МНО. От него научих, че Георги Цанев е дал на Вл. Василев записките си (колите на утрешния учебник по българска литература) за мнение. Димитър Мантов, автор на “Калоян”, от Търново ми доведе личния си приятел зам.-гл. редактор на ДВИ при МНО. От същия научих, че Георги Владимир Мусаков-син, който спомена между другото, че мене, пишещия настоящото - не ме харесва българската литературна общественост, защото Владимир Василев не ме харесва, понеже съм бил рязък в категоричността на позицията си. Емил Петров, член на партийното бюро на СБП, член на Президиума на СБП, някогашен легионер или нещо подобно, безподобен хитрец и Макиавели или Фуше, все едно, бил похвален от Вл. Василев и критикуван за рязкото му отношение към някои въпроси на българската поезия. Емил Петров се коригира - това може да се прочете в статиите му през последната 1958-59 г. По същото време един от лидерите на българската критика Ефрем Каранфилов тръбеше, че Димитър Талев е откровението на епохата. Аз споделям донейде възторга на Каранфилов, но замълчах, защото научих чрез Георги Марков (автора на “Победителите на Аякс”), че Ефрем Каранфилов бил чест гост на Вл. Василев и че Вл. Василев поръчал на Ефрем Каранфилов да не забравя “македонската линия и онова, което “Златорог” завещал - една линия на умерен социализъм и сдържан национализъм.” Научих чрез Любен Георгиев, скаран остро с Иван Руж, че Иван Руж бил казал, че сега трябва да се пише тъй, както Вл. Василев е писал за Хр. Ботев и че ако се роди критик с манталитета и авторитета на Вл. Василев, то социалистическа България ще има свой Белински. Научих чрез Слав Хр. Караславов, че Вл. Василев на два пъти бил в издателството на СБП при Ангел Каралийчев. От подполк. Бозаков научих, че е срещнал Вл. Василев с Анг. Каралийчев на разходка и че Каралийчев се допитвал до него за линията на поведение към този или онзи български писател. Решенията на Президиума на СБП били предварително коментирани чрез П. Динеков, Елисевета Багряна и ренегатът Никола Фурнаджиев (рожба на Вл. Василев, комуто Фурнаджиев казал пред Васил Александров, че никога не ще може да му се отблагодари и че ще бъде верен на този голям и изключителен ум) и на заседание на Президиума се решавали въпросите така, както Вл. Василев смятал, че е умно да се реши.

От 30-те членове на Президиума на СБП аз сметнах, че поне 20 души (Динеков, Цанев, Емил Петров, Ламар, Ана Каменова, Дора Габе, Багряна, Ангел Каралийчев, Емил Коралов, Димитър Гундов и някого може да съм пропуснал) са хора на Вл. Василев. Нека допуснем, че хора като Младен Исаев, податливи на всякакви странични влияния, неспособни да строшават хатър на приятелите си, ще дигнат ръка примерно по гайдата на Ламар. А Младен Исаев е на нож с Караславов. И като се прибави следния факт, че аз видях Г. Цанев и Ана Каменова да се срещат с Елисавета Багряна по начин, който издаваше деловитостта на срещата, впечатлението ми е пълно. Изводът ми е печален: притокът на поети и писатели от ляво, от народа или от средите, здраво свързани с народа е незначителен. Тези момчета и момичета срещат яростна съпротива на поставленци като дребните риби Вътю Раковски и глупака Славчо Чернишев (Радой Козарев) или на празния параван на големите вълци (уж здрав момък) Владимир Башев, или на онзи нещастен слуга на глупостта си и на хитростта на хора, които са по-умни от него - Иван Мартинов, мене ми се струва, че каквито и да бъдат промените в ръководството на СБП, каквито и насоки да дават от ЦК, резултатите ще носят белега на несигурна, хлъзгава като змиорка софистическа философия от рода на: “Другари, ама това е свръхсубективно и ние, в рамките на възможното постигнахме нещичко. И то трябва да ни задоволи, защото етапа, за който Ленин казва, че е произхождащ от буржоазната действителност...” (струва ми се това е приблизително съдържанието на доклада на СБП партийната организация пред комунистическите писатели). Защото никой не пипа болшинството на Вл. Василев. Eто това трябва да се разбере и ако се прави нещо, там трябва да се реже! На старите - пенсия и задънен сокак! На младите му приятели - ритник по задника, а ако се опомнят - заповядайте и творете. Ако не се опомнят много им здраве! Та нима не е известно на ЦК, че десетки талантливи млади остават на тъмно за сметка на лумпенизирани хлапетии, оръдийца на дребните риби, които слугуват на акулата Владимир Василев. И странно - един на сянка, а 101 зяпат и май никой не вижда, че е така.

Аз съм поразен и ако случайно греша ще се зарадвам като дете. Защото иначе ако се докаже моето предположение ще ми стане болно и не знам - ще ми се доиска да си вървя да садя гора, вместо да се боря с на сянка и на тъмно! А като се погледне, Владимир Василев е лъв от нубийска величина и като троскота не ще е важно да се откъсне стръка, а да се изтръгне корена.

Нямам възможност да напиша в момента третия въпрос. Отнася се до Константин Василевич Шапошников, живущ на бул. “Ленин” 15, белоемигрант, за осиновения му син Божидар Попов, инженер в бившето Министерство на електрификацията, за един лекар, д-р Петър Маринов и за цяла серия роднини, приятели и т. н. За тях допът. Те няма да избягат, още повече те тепърва се разприказваха пред мене начело със зетя на Шапошников, бивш летец от изтребителния полк.

 

10.VI.1959 г. Чобанов

Архив на МВР, - фонд N 3, опис 2, а. е., лист 128 - 130.

Правописът е автентичен.

Българската литература

© 2001 Литературен форум