Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борис Пастернак

 

Пастернак

Ледоход

Не смее пролетният грунд
за кълнове да мисли още.
Подал изпод леда гръцмун,
чернее по брега от снощи.

А залезът е клещест рак.
И без месо не ще извади
деня от блатото. И как
пламти просторът плътояден.

Със слънце дави се, облят
в кръвта му, влачи го до късно
и о леда го бие с яд,
и - сьомга розова - го къса.

Залита сумракът пиян,
такава хищна тишина е,
но ледените острия -
зелени ножове - сияят. 

Безспирен, алчен хрип, зловещ
скриптеж, ханджари в схватка жива
и сблъскващи се ледове,
които скърцащо преживят.


В памет на Марина Цветаева

Мудно влачи се мрачното време.
Безутешно потоци шуртят
по стъклата на пруста задремал
и отвън по безлюдния път.

Зад оградата виждам с тревога,
че удавен е градският парк.
А накуп, като мечки в бърлога,
тъмни облаци валят се пак.

Книга пак се пред мен мержелее,
за земята, с простора й чист.
И за теб аз рисувам на нея -
горски дух на заглавния лист.

Ах, Марина, отдавна е време,
пък не ще е и трудно съвсем,
твоя прах, запилян в реквиема,
от Елабуга да пренесем.

Аз замислях това още лани:
тържеството ти да уредя
над снега, над водите сковани,
дето лодки зимуват в леда.

*

Не мога и до днес дори
да си представя: ти в земята -
скъперница, макар богата,
между гладуващи сестри.

Какво да сторя днес, Марина?
Дай знак, прати ми вече вест.
В това, че тихо си замина,
безмълвен упрек чувам днес.

Да, всяка загуба е тайна.
В безплоден устрем към целта,
уви, аз мъча се безкрайно:
без плът, без облик е смъртта.

Тук всичко е самоизмама.
Полуслова, лъжи, мълви.
И възкресението само
крепи човека да върви.

Пак зима - пищна панихида:
излез от къщи най-накрай,
разбъркай жито, здрач, стафиди,
полей ги с вино - и гуляй!

Пред къщи ябълката в иня
и този град сред снежна степ -
това си мисля от година -
надгробен камък са за теб.

Обърнала си пак към Бога
лице - като в ония дни,
когато още с мяра строга
светът не бе те оценил.



След паузата

Преди три месеца на мен -
навън виелиците бели
на парка гол, незащитен
не бяха още налетели -

ми хрумна: буря вън реве
и тук ще съм като затворник
и с нови зимни стихове
ще пълня пролетния сборник.

Но дреболиите и тук
връхлитаха като лавина
и зимата, като напук,
изниза се наполовина.

Тогава аз разбрах все пак,
защо, осяла тъмнината
с пронизващи кристали сняг,
тя тъй се взираше в стъклата.

“Побързай!” - шепнеше ми с глас
пресипнал, с устни посинели,
а моливите острех аз
и се шегувах неумело.

Дордето стихнал, примирен
пред лампата седях отрано,
тя, зимата, дойде при мен
и си отиде неразбрана.



* * *

Във всичко искам да прозра
до същината.
И труд, и път да разбера,
и смут в душата.

Да вникна в миналите дни
с причини, цели,
до корена, до глъбини
и до предели.

Да хващам нишката пред мен
в съдби, събития,
да мисля, чувствам окрилен
с любов, с открития.

О, само ако можех аз,
и то отчасти,
в октави бих възпял и страст,
и всички страсти.

И беззакония, и грях,
и нежелани
злини, преследвания, страх
и лакти, длани.

Закон извел бих за страстта
и отначало
дарявал бих я до смъртта
с инициали.

Садил бих стихове край мен.
Цъфтели биха
липи сред парка подреден
в редица тиха.

Щях дъх на рози и на дъжд
в стиха да туря,
лъки, ливади и камъш,
и гръм на буря.

Успя тъй някога Шопен
да стори чудо,
села, нивя, простор зелен
побрал в етюди.

На сбъднатите тържества
игра и мъка.
Натегнатата тетива - 
докрай! - на лъка.



Отпуснал весла

Лодката бие се в сънната гръд,
ивите виснат, целуват и ключици,
лакти и ключове - о, някой път
може и с други това да се случи.

В песните всички тешат се с това.
Значи - пак пепел от люляци сребърни,
лайкучка в бисери, росна трева,
устни, уста със звезди да разменяте.

Значи, прегърнал простор, небеса,
Херкулес в яка прегръдка улавяй,
значи - и цели столетия сам
нощи да губиш за трели на славей.


Музика

Същинска кула бе домът.
Видях по стълбата кошмарна
роял двамина да влекат -
като камбана на звънарна.

Влечаха тежкия роял
над градското море разлято
подобно на свещен скрижал
към каменно високо плато.

И ето - той е настанен.
Градът с шума, с гърма, с вреснята
мълчи като в подводен плен
на дъното на времената.

Мъжът от шестия етаж
земята гледа от балкона -
светът, в нозете му лежащ,
е сякаш негов най-законно.

Засвири, върнал се, примрял,
не чужда нечия пиеса,
а свойта мисъл, чист хорал,
и шушнещ лес и гръмка меса.

Импровизации - раскат,
нощ, пламъци и бъчви с пясък,
души самотни, тътнещ град,
порои, колелета, трясък.

Така на свещи, въдхновен,
забравил за живота хитър,
записва своя сън Шопен
на черния протрит пюпитър.

И изпреварил тоя свят
с цял век, над градските квартири,
над целия притихнал град
летеше грохот на валкирии.

Или сред залата в сълзи,
сред адски гръм и плясък трескав
страстта Чайковски разрази
на Паоло и на Франческа.


Нобеловата награда

Аз съм като звяр в обсада.
Нeйде - хора, воля, ден,
а след мене - вой, нападат,
аз отвред съм обграден.

Тъмен лес, вълни се мътят,
ствол на рухнало дърво.
И отрязан ми е пътят.
Нека - все ми е едно.

И каква направих пакост?
Аз - убиец, негодяй?
Зарад мен в света оплакват
моя хубав роден край.

Но и тъй, почти пред гроба,
вярвам, близък е денят -
чело подлости и злоба
пред доброто ще сведат.

Превод от руски Кирил Кадийски

Българската литература

© 2001 Литературен форум