Литературен форум  

Брой 5 (446), 06.02. - 12.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

 

Под заглавието “Окаяни дни” Иван Алексеевич Бунин води дневник от 1 януари 1918 година до 20 юни 1919 година. Това е книга на проклятието, на разплатата и отмъщението, макар и само словесни. По темперамента си, по своята острота и ярост, тя няма аналог в ожесточената “бяла” публицистика. Тъй като дори в гнева си първият руски лауреат на Нобелова награда си остава велик художник. “Окаяни дни” е болката и мъката, които Иван Бунин отнася със себе си в изгнание.

Москва, 1918 г.

 

1 януари (по стар стил)

Свърши се тази проклета година. Но какво ли ни чака? Може би нещо още по-страшно. Дори сигурно е така.

А наоколо - поразителни неща: почти всички неизвестно защо са весели - когото и да срещнеш на улицата, просто лицето му сияе:

- Хайде стига бе, брат! След две-три седмици сам ще се засрамиш...

Бодро, с весела нежност (от съжаление към мен, глупака) ти стисва ръката и хуква нататък.

* * *

Току-що отново подобна среща - Сепаранский от “Русские ведомости”. А след него срещнах в Мерзляковское старица. Спря, подпря се на патерицата с треперещи ръце и заплака:

- Добри ми човече, вземи ме у вас! Къде да се дяваме сега? Загубена е Русия, за тринадесет години напред, казват, е загубена!

 

7 януари

Бях на заседание на “Книгоиздательства писателей” - грандиозна новина: разпръснали “Учредителното събрание”!

Относно Брюсов: все по-левее, “вече почти си е чист болшевик”. Не е за чудене. През 1904 година превъзнасяше самодържавието, искаше (същи Тютчев!) незабавното превземане на Константинопол. През 1905 година се появи с “Кинжал” в “Борьба” на Горки. В началото на войната с немците стана пръв патриот. Сега е болшевик.

 

5 февруари

От първи януари наредиха да минем към новия стил. Така че, по тяхному, сега вече е осемнадесети.

Вчера бях на събранието на “Среда”. Имаше много “младежи”. Маяковски, държейки се, общо взето, пристойно, макар и през цялото време с някаква просташка независимост, парадирайки с прямота на разсъжденията си, беше облечен в мека риза, без вратовръзка и неизвестно защо с вдигната яка на сакото, както зле избръснатите личности, живеещи в мръсни квартири, ходят сутрин до нужника.

Четоха Еренбург, Вера Инбер. Саша Койранский каза за тях:

Ето, писва Еренбург,
Инбер този вой обича -
ни Москва, ни Петербург
ще им заменят Бердичев.

6 февруари

Във вестниците - за започналото настъпление на немците. Всички казват: “Ех, ако стане!”

Ходихме на Лубянка. Тук-таме “митинги”. Някакъв рижав, в палто с каракулена кръгла яка, с рижи къдрави вежди, с току-що избръснато напудрено лице и със златни пломби в устата, монотонно, сякаш чете, говори за несправедливостта на стария режим. Злобно му противоречи чипонос господин с изпъкнали очи. Жените горещо и неуместно се включват, прекъсват спора (провинциален, според израза на рижия) с частни случаи, с подробни разкази от своя личен живот, предназначени да докажат, че става дявол знае какво. Няколко войници се вижда, че нищо не разбират, но, както винаги, в нещо (по-точно във всичко) се съмняват, подозрително клатят глави.

Приближи се мъж, старец с бледи подпухнали бузи и клиновидна сива брада, която той, идвайки, любопитно пъхна в тълпата, промуши я между ръкавите на някакви двамина, през цялото време мълчащи, само слушащи господа: започна и той внимателно да слуша, но също, очевидно нищо не разбирайки, на нищо и на никому не вярвайки. Появиха се висок синеок работник и още двама войници със слънчогледови семки в шепите. Войниците - и двамата късокраки, мляскат и гледат недоверчиво и мрачно. Върху лицето на работника играе зла и весела усмивка, пренебрежение; той стои край тълпата почти с гръб, правейки се, че поспира само за минута, от любопитство: един вид, и бездруго зная, че всички говорят глупости.

Една дама припряно се жалва, че сега е без троха хляб, имала преди училище, а вече разпуснала всички ученици, тъй като няма с какво да ги храни.

- На кого му стана по-добре от болшевиките? На всички стана по-зле и най-вече на нас, на народа!

Прекъсвайки я, наивно се намеси някаква наклепана кучка, започна да говори, че ето на немците ще дойдат и всички ще си платят за това, което са направили.

- Преди още немците да дойдат, ние до крак ще ви изколим - хладно каза работникът и си продължи пътя.

Войниците потвърдиха: “Това си е чистата истина!” - и също отминаха нататък.

За същото говореха и в другата тълпа, където спореха друг работник и прапоршчик1 . Прапоршчикът се опитваше да говори колкото се може по-меко, подбирайки най-безобидните изрази, стараейки се да въздейства с логика. Той почти се подмазваше и въпреки това, работникът му крещеше:

- Да си траете повече, това вие, ето какво трябва! Няма защо да пускате пропаганди сред народа!

К. казва, че у тях вчера отново е бил Р. Седял четири часа и през цялото време безсмислено чел нечия захвърлена на масата книжка за магнитните вълни, после пил чай и изял всичкия хляб, който им бил отпуснат. Той по природа е кротък, тих и съвсем не е нахалник, а сега идва и се разполага без всякакъв срам, изяжда целия хляб с пълно неуважение към домакините. Бързо пропада човек!

Блок открито се присъедини към болшевиките. Напечата статия, от която Коган (П. С.) се възхищава. Аз още не съм я чел, но по догадки разказах съдържанието й на Еренбург - и се оказа много точно. То игричката въобще не е сложна, а Блок е човек глупав.

В Горкиевия “Нов живот”:

“От днес даже на най-простия наивник му става ясно, че не само за някакво мъжество и революционно достойнство, но дори и за най-елементарна честност в политиката на народните комисари не може да става и дума. Пред нас е компания авантюристи, които заради собствените си интереси, за да продължат с още няколко седмици агонията на загиващото си самодържавие, са готови на най-срамното предателство на интересите на родината и революцията, на интересите на руския пролетариат, в чието име те безчинстват от вакантния трон на Романови”.

Във “Власть народа”:

“Предвид нееднократно наблюдаващите се и всяка нощ повтарящи се случаи на избити арестанти при разпити в Съвета на работническите депутати молим Съвета на народните комисари да се разграничи от подобни хулигански прояви и действия...” Това е молба от Боровичи.

В “Русское слово”:

Тамбовските мужици, от село Покровское, съставиха протокол:

“На 30 януари ние, обществото, преследвахме двама хищници, нашите съграждани Никита Александрович Булкин и Адриан Александрович Кудинов. С общо съгласие на нашето общество те бяха преследвани и незабавно убити”.

Тутакси бил изработен от това “общество” и своеобразен кодекс на наказанията за престъпления:

- Ако някой удари някого, то потърпевшият е длъжен да удари извършителя десет пъти.

- Ако някой удари някого и му причини рана или счупване на кост, то извършителят трябва да бъде убит.

- Ако някой причини пожар и бъде разкрит, то му се отнема животът.

Наскоро след това бяха хванати с плячката двама крадци. Те незабавно бяха “осъдени” и получиха смъртно наказание. Първо убиха единия: смазаха му главата с кантар, тялото му разпориха с вили и мъртвия, съблечен гол, захвърлиха насред селския път. После се заеха с втория...

Такива неща четеш вече всеки ден.

На Петровка монасите просят. Минувачите тържествуват, злорадстват:

- Аха! Изгониха те! Сега, брат, ще видиш!

В двора на една къща на Поварска войник в кожена куртка цепи дърва. Минаващ оттам селяк дълго стоя и гледа, после поклати глава и печално каза:

- Ах, твойта таковата! Ах, дезелтир, твойта таковата! Пропадна Расията!

 

7 февруари

Във “Власть народа” челна статия: “Настъпи страшен час - гинат Русия и Революцията. Всички да защитим революцията, която едва доскоро лъчезарно сияеше пред света!” - Кога е сияла тя бе, безочливи мошеници?

В “Русское слово”: “Убит е началник-щаба генерал Янушкевич. Той беше арестуван в Чернигов и, по нареждане на местния революционен трибунал, беше препратен в Петроград, в Петропавловската крепост. По пътя генералът се съпровождаше от двама красногвардейци. Единият от тях през нощта с четири изстрела го убил, когато влакът наближавал гара Оребеж”.

Все още зимно блестящ е снегът, но пролетно, ярко небето синее зад сияйните облачни пари.

На Страстная разлепват афиши за бенефиса на Яворска. Една червендалесто-рижа дебелана, зла и нахална, каза:

- Гледай ги ти, дай им да лепят! А кой ще им мие стените? Буржоата по театри ще ми ходят! Трябва да се забрани да ходят по театри. Ние как не ходим. Само с немците ни плашат - ще дойдат, ще дойдат, ама нещо май не идват!

По Тверская върви дама с пенсне, с войнишка овнешка шапка, в червеникаво плюшено жакетче, изподрана пола и невъобразимо ужасни галоши.

Много дами, курсистки и офицери стоят по ъглите на улиците, продават разни неща.

В трамвая се качи млад офицер и, изчервявайки се, каза, че “не може, за съжаление, да плати билета си”.

Привечер. На Червения площад те заслепява ниското слънце, огледалният, утъпкан сняг. Студът реже. Влязохме в Кремъл. На небето месец и розови облаци. Тишина, огромни снежни преспи. Край артилерийския склад скърца с валенки войник в кожух, лицето му сякаш издялано от дърво. Колко безсмислена изглежда сега тази стража!

Излязохме от Кремъл - тичат хлапета и възторжено, с неестествени ударения крещят:

- Превземането на Могильов от германските войски!

 

8 февруари

Андрей (слугата на брат ми Юлий) все повече се разхайтва, дори страшно.

Служи едва ли не от двадесет години и винаги е бил неизменно простичък, мил, разумен, вежлив, сърдечен с нас. Сега сякаш си е изгубил ума. Все още добре си върши работата, но очевидно вече насила, не може да ни гледа, отбягва разговорите, целият вътрешно трепери от злоба, когато не издържа повече да мълчи, бръщолеви някакви загадъчни безсмислици.

Днес сутринта, когато бяхме у Юлий, Н. Н. говореше, както винаги, за това, че всичко е изгубено, че Русия лети към пропаст. Ръцете на Андрей, който сервираше чая на масата, изведнъж затрепериха, лицето му цялото пламна.

- Да, да, лети, лети! А кой е виновен, кой? Буржоазията! Но ще видите как ще я изколят, ще видите! Ще си спомните тогава вашия генерал Алексеев!

Юлий попита:

- А вие, Андрей, поне веднъж обяснете понятно, защо повече от всичко ненавиждате именно него?

Андрей, без да ни поглежда, прошепна:

- Няма какво да ви обяснявам... Сами трябва да разберете...

- Но нали преди седмица стояхте твърдо зад него. Какво се е случило?

- Какво се е случило? Само почакайте, ще разберете...

Пристигна Д. - избягал от Симферопол. Там, казва, е “неописуем ужас”, войниците и селяните “газят буквално до коленете в кръв”. Някакъв старец, полковник, жив опекли в локомотивна пещ.

 

9 февруари

Вчера бяхме у Б. Събра се доста народ - и всички в един глас: немците, слава Богу, напредват, превзели са Смоленск и Бологое.

Сутринта пътувах до града.

На Страстная - тълпа.

Приближих, заслушах се. Дама на ръка с муфта, селячка с чип нос. Дамата говори задъхано, от вълнение пламти, обърква се.

- Това за мен съвсем не са камъни - припряно говори дамата, - този манастир за мен е свещен храм, а вие се опитвате да докажете...

- Няма какво да се опитвам - прекъсва я селячката нагло, - за теб той е свещен, а за нас са си камъни и това е! Да речеш, не знаем! Виждали сме във Владимир! Взел бояджията една дъска, наклепал я, ето ти и Бог! Е, моли си му се сама.

- След всичко това и да разговарям с вас не желая.

- Че кой те кара!

Старец с пожълтели зъби и сива четина по страните спори с работници:

- На вас, разбира се, вече нищо не ви е останало, нито Бог, нито съвест - казва старецът.

- Да, не останаха.

- Вие ето на пети мирни хора разстрелвахте.

- Я гледай ти! А как ВИЕ триста години разстрелвахте?

На Тверская бледен възрастен генерал със сребърни очила и черен калпак нещо продава, стои смирено, скромно, като просяк...

Как потресаващо бързо всички се предадоха, паднаха духом!

Слухове за някакви полски легиони, които уж също идвали да ни спасят. Между другото - защо именно “легион”? Какво изобилие от нови и все високопарни думи! Във всичко има игра, цирк, “висок” стил, напудрена лъжа...

Жените на всички онези, заседнали в Кремъл, сега разговарят по разните преки линии абсолютно така както по домашните си телефони.

 

10 февруари

“Мир, мир, а пък няма мир2.  Защото се намират между людете ми нечестивци, които, наблюдавайки като причакващ ловец, полагат примки, ловят човеци3.  И людете Ми така обичат4

Слушай земьо: ето, Аз ще докарам зло върху тия люде, дори плода на помислите им”5.

Това е от Йеремия - цяла сутрин четох Библията. Изумително. И особено думите: “и людете Ми така обичат... ето, Аз ще докарам зло върху тия люде, дори плода на помислите им”.

После четох коректурите на моето “Село” за Горкиевото книгоиздателство “Парус”. Сатаната ме свърза с това заведение! А “Село” е все пак необикновено нещо. Но достъпно само за познаващите Русия. А кой я познава?

После преглеждах ( също за “Парус”) стиховете си за 16-а година.

 

Самотен дом, стопанинът умря,
стъклата лишей зелени,
коприва - къщните стени,
хамбарът - пуст, в разбит обор
кади тавана миризма на тор...
Прежуря, идва сенокосът... Накъде се носи
през този двор немирното кутре?

Ръжта гори, зърната гният,
а кой ще жъне, ще коси?
Виж, дим дими, камбани бият
но кой ще тръгне да гаси?

Ще се разбунят бесните войски,
като Мамай Русия ще покрият.
6 

 

До ден днешен не разбирам как се решихме ние да прекараме цялото лято на 17-а година на село и как, защо оцеляха главите ни!

“Още не е дошло времето да се вникне в руската революция безпристрастно, обективно...” Това сега се чува ежеминутно. Безпристрастно! Но истинска безпристрастност все едно никога няма да има. А главно: нашата “пристрастност”, все пак, ще бъде много, много скъпа на бъдещия историк. Нима е важна “страстта” само на “революционния народ”? А ние какво, не сме ли хора?

Вечерта бях на “Среда”. Чете Ауслендер - нещо крайно невзрачно а ла Оскар Уайлд. А той някак хилав, с угаснали черни очи, а в тях - златен отблясък, като по засъхнало синьо мастило.

Немците сякаш не са тръгнали както обикновено отиват на война, сражавайки се, а просто “пътуват по железопътната линия” - да завземат Петербург. И това ще станело след 48 часа, ни повече, ни по-малко.

В “Известия” - статия, където “Съветите” се сравняват с Кутузов. По-нагли мошеници светът не е виждал.

 

14 февруари

Навява топъл сняг.

В трамвая - ад, тумби войници с раници - бягат от Москва, боят се, че ще ги изпратят да защитават Петербург от немците.

Всички са уверени, че завземането на Русия от немците вече е започнало. За това говори и народът: “Ей на, ще дойде немецът, ще сложи ред”.

Както винаги страшно количество народ около кината жадно разглеждат афишите. Вечер салоните направо се пръскат от хора. И така цяла зима.

При Никитские ворота файтонджия се сблъска с автомобил и му смачка калника. Файтонджията, великан с рижа брада, напълно се паникьоса:

- Простете, за Бога, на колене ще ви падна!

Шофьорът, сипаничав, землист, строг, но милостив:

- Защо ще падаш? Ти си също работник, какъвто съм и аз. Само друг път гледай да не ми се мяркаш пред очите!

Чувства се началство, и не напразно. Новите господари.

Вестници с бели колони - цензура. Муралов “напусна” Москва.

Файтонджия край “Прага” с радост и смях:

- Какво пък, нека дойде. Той, немецът, и преди все едно ни владееше. Той там, казват, тридесет главни евреи вече е арестувал. Какво ни бърка? Ние сме народ безпросветен. Кажи му на един “тръгвай”, а след него - всички останали.

 

15 февруари

След вчерашните вечерни новини, че Петербург вече е завзет от немците, вестниците много разочароват. Все същите призиви “да се вдигнем всички като един на борба с немските белогвардейци”.

Луначарски призовава даже гимназистите да се записват в Червената армия, да се “борят с Хинденбург”.

И така, ние отстъпваме на немците 35 губернии, милиони топове, танкове, влакове, снаряди...

Отново навява мокър сняг. Гимназистките вървят заобиколени от красотата и радостта. Особено хубава беше една от тях - прелестни сини очи иззад вдигнатата пред лицето кожена муфта... Какво очаква тази младост?

Привечер по пролетному всичко пламти под лъчите на слънцето. На запад облаците златеят. Локви и още неразтопен бял, мек сняг.

 

16 февруари

Вчера вечерта бях у Т. Разговорът, разбира се - все за едно и също - за това какво става. Всички се ужасяваха, само Шмельов не се предаваше, все възкликваше:

- Не, аз вярвам в руския народ!

Днес цял ден скитах из града. Разговор между двама минаващи войници, бодър, весел:

- Москва, брат, сега и... не струва.

- Сега и провинцията и... не струва.

- Е, ще дойде немецът, ще сложи ред.

- Разбира се. Ние като че ли нямаме власт. Навсякъде само дяволите.

- А ако не бяха дяволите, щяхме да гнием сега с теб в окопите...

В магазина на Белов млад войник с пияна, сита муцуна предлагаше петдесет пуда краве масло и високо говореше:

- Ние днес няма какво да се стесняваме. Ей го сегашният ни главнокомандващ Муралов - войник като мене, а тия дни изпи двайсе хиляди царски.

Двадесет хиляди! Вероятно това е възторжен плод на просташката фантазия. Макар, дявол знае, може и да е вярно.

В четири часа в Художествения кръжок имаше събрание на журналистите - “изработване на протест срещу болшевишката цензура”. Председателстваше Мелгунов. Кускова призова в знак на протест въобще да спрат вестниците. Като че ли това ще уплаши болшевиките! После всички горещо се убеждаваха един друг, че болшевиките доживяват последните си часове. Че вече извеждат от Москва семействата си. Фриче, например, вече го е извел.

Говориха за Саликовски:

- Вие само помислете! И като журналист беше калпав, но хоп - тази смехотворна Рада, и Саликовски - киевски генерал-губернатор!

Връщахме се двама с Чириков. Той разполагаше с най-достоверни и последни сведения: генерал Каменев се застрелял; на Поварска е главният немски щаб; да се живее на тази улица е много опасно, защото там ще е най-лютият бой; болшевиките работят в контакт с монархистите и тузовете измежду търговците; в съгласие с Мирбах е решено да бъде избран за царство Самарин... С кого тогава ще бъде лютият бой?

Следва

Превод от руски Милена Димова


1. Най-нисшият офицерски чин в царска Русия - б. пр. [горе]

2. Книга на пророк Йеремия, 6, 14 - б.пр. [горе]

3. Книга на пророк Йеремия, 5, 26 - б. пр. [горе]

4. Книга на пророк Йеремия, 5, 31 - б. пр. [горе]

5. Книга на пророк Йеремия, 6, 19 - б. пр. [горе]

6. Стихотворението, озаглавено “Канун” (“Навечерие”), датира от 23.07.1916 г. Поради лични разногласия между Иван Бунин и Максим Горки то е публикувано едва през 1923 г. в брой 6-8 на списание “Русская мысль”, издавано от емигрантите в Берлин. В първата си публикация то няма заглавие. В “Окаяни дни” стихотворението е цитирано от автора със съкращения - б. пр. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум