Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Томов

Византийският лабиринт

 

Продължение от брой 5

Спрямо нещастниците, дето трябваше да отпътуват към “Поляната с асфоделите” бяха позволени всякакви средства – от отрова и кинжал, до дълга и изтощителна умствена обработка, която трябваше да ги доведе до съответното действие, или с други думи до съответната евтаназия или обезболяване чрез смърт. От умело заплетената безкрайно сложна интрига, основаваща се на характера на набелязаната жертва, до бруталното всяване на панически страх, който бе в състояние да обезоръжи и най-коравия. От търсенето на множество стечения на всякакви обстоятелства и случайности – до предизвикването им лавинообразно, което най-често се тълкуваше като божия намеса и почти винаги водеше до желания резултат...

Имахме хора за всичко – от лекари и гадатели, до потомствени отровителки и убийци. От учени и философи, изпаднали в крайна бедност и поради тая причина, готови да продадат уменията си на който и да е богаташ за каквито си иска цели, до подлеци и мръсници, готови да продадат мило и драго, за да се насладят на падението и унижението на ближния и по тоя начин да удовлетворят собствените си ниски страсти. Когато една държава и особено империя започне да се спуща бърже надолу, двуличието дори между нейните най-лични поданици става правило, а разминаването между думи и дела задължително. Тогава именно реалността се превръща в илюзия, а илюзията в истина. Тогава всеки иска да бъде излъган, а когато всеки иска да е излъган, той неусетно започва да лъже себе си, като по тоя начин лъжата се превръща в основа, в темел, върху който започват да се градят останалите по-големи лъжи, и така, докато залезът наистина не настъпи, както бе вече при нас, и постройката не рухне един ден, защото лъжата не може да продължи до безкрайност...

Но стига за това. Нашите успехи бяха наистина впечатляващи. Ние например пратихме в “Поляната с асфоделите” снахата на Конрад III Берта от Залцбах30, слагайки й в яденето отрова и по този начин ужилихме кръстоносците, напъхвайки в леглото на василевса Мануил собствената му племенничка, развратната Теодора, за което получихме от последната невероятно количество злато. А сетне на свой ред тая същата Теодора си плати повторно да премахнем една нейна съперница, за сърцето пак на Мануила, и дори впоследствие й изготвихме онова прочуто писмо31, което да успокои угризенията на собствената й съвест по повод на това нейно престъпление, предизвикани от страстната й любов – Ана Даласена32 би се обърнала в гроба, ако разбереше – и ние също подбудихме онзи пребогат и алчен патриций Ираклий да се самоубие от ревност към жена си, която наистина му изневеряваше със собствения му роб и по този начин чрез подставени лица преразпределихме имуществото му. Ала това е нищо спрямо премахването на най-богатата лихварка на Константинопол, от чиито услуги всъщност постоянно се ползвахме, от нестихващо алчната, както я наричаха – Пелагия, за чиято смърт би ни завидял и царят на числата – мистичният Питагор33, заедно с друг един от любимите ми философи – Емпедокъл34. Пелагия минаваше със свитата си от роби всеки следобед по едно и също време по главната улица на богоподобната ни столица, увенчана, както ни учат пътешествениците, с венец от пяна и море, а малко след нея, по-точно след около две минути, по същата тая улица прелиташе императорската стража, за да смени сутрешната. Въпросът бе имаше ли някакъв начин тая същата стража да избърза само с минута, за да попадне Пелагия под копитата на буйните коне и да се свърши. Стана срещу солидно заплащане, разбира се, срещу сума, дадена тайно на началника на конната стража да наруши вековния ритуал само за една минута, показана по пясъчния часовник в стаята му. Сумата, която платихме, бе нищожна спрямо онази, която дължахме на лихварката, чиито сметки, след като бе стъпкана на улицата от конете, внезапно пламнаха и изгоряха до пепел...

Но да не изброявам повече, за да не отегча онзи, дето ще преглежда тези мои записки като евентуален референдарий. “Поляната с асфоделите” бе братство, уповаващо се на най-могъщата и най-старата религия на този свят – религията на парите. Ние бяхме новите демони на упадъка – мерзки, подли, алчни до безумие, жалки – такива, каквото бе цялото ни общество, ние бяхме новите неизброими вонящи харпии, но за това по-нататък. Засега само ще кажа, че е едно да се опираш на могъществото на парите, а съвсем друго да те повика Главният хартофилакс – символът на самата власт, защото отвъд парите и над парите бе само тя - властта – диво и неразривно свързана с тях, та и на всичко отгоре да поиска от тебе да вземеш душата на “изгнаника от Енеон” на Понт, на най-зловещия човек на тая земя, на истинския Антихрист, който някога се е раждал, на самия Сатана в човешки образ, да ме прости Господ и ми даде сили да продължа начинанието, защото спрямо подобна задача веднага проличава колко ниско стои богатството не само на нашата “Поляна с асфоделите”, а и царството на самия Хадес. Или с други думи, наместо да се лаская и да се радвам на предложението на Хартофилакса Симон, аз външно, а и вътрешно, треперех – сега ще разберете защо...

 

3

Посветеният навярно се досеща... Ставаше дума за братовчеда на покойния отскоро Мануил I – Андроник Комнин, за свещеното чудовище на Константинопол, пред което благоговееше всичко живо и бе готово да разкъса всеки, който му посегне. Дори и думите на неговия личен хронист Никита Акоминат35 са жалки пред неговия легендарен, непомерен и с нищо несравним скверен живот. Съдете сами – от тридесетте години, през които името му бе на устата и на последния просяк в столицата, петнайсет бе прекарал в тъмница, откъдето два пъти бе успял да избяга. Първият, като се бе скрил в една стара изоставена водосточна тръба, която минавала под неговата кула, изкопавайки отвор на пръстения под на килията си, който след това грижливо затворил. По тоя повод само ще добавя, че докато стражата и целият двор го търсели под дърво и камък, без изобщо да подозират, че той бил все още в ръцете им, взели че вкарали в същата уж празна килия за назидание жена му, на която той се явил като призрак и тъкмо там тя наново забременяла. Вторият път бе успял да си издейства от братовчеда Мануил един малък прислужник, когото бе успял да убеди в собствената си кауза, ако може изобщо да се говори за такава при него, и онзи му бе извадил восъчен отпечатък от ключа на кулата, чрез който пак съпругата му бе направила истински ключ и бе успяла да го снабди с няколко дълги въжета, напъхани в глинени съдове с вино, които тъмничарите от време на време му носели. Това негово второ бягство бе характерно с факта, че долу, на самото пристанище Вуколеон, където го чакал кораб, случайно го пипнали стражите, поставени там още от времето на Цимисхий36 и беглецът изиграл роля, достойна за перото на Еврипид. Заявил им, при това на развален гръцки, забележете, той, един от най-образованите люде в империята, че е избягал роб, който не желае да бъде предаден на господаря си, дето го чака на кораба насреща... И стражите като последните идиоти напук го бяха предали на притежателя на кораба, за което след това бяха убити от императора безпощадно – ето защо човек най-напред трябва да проверява, а сетне да действа. За да сте напълно наясно с какъв човек “Поляната с асфоделите” трябваше да си има работа, и аз по-специално, само ще добавя, че след това второ бягство – преминавайки през дома си във Вланга, през Анхиало и неговия епарх37 на онова време, дето му бил личен приятел, и устремявайки се към руския княз Ярослав, който князувал в Галич на Днестър, на самата граница на империята Андроник наново бил хванат от нашите войници чрез предателството на влангските овчари, които го познали, и наново избягал по най-смешния възможен начин – заявявайки на стражите, че страда от стомашно разстройство, от което след едно негово клякане в треволяка стражарите намерили закачена на един храст само шапката му, а самият Андроник вече бил далече. Ще каже някой – какъв смешен човек, и жестоко ще сбърка. Андроник бе и смешен, и страшен. Това бе човекът, който бе възпитаван в двора заедно с братовчед си – бъдещия престолонаследник Мануил I – и също човекът, който по подобие на своя братовчед бе направил своя любовница, вече женен, разбира се, собствената си братовчедка Евдокия, сестра на племенницата на василевса, на споменатата вече Теодора, която на свой ред се въргаляше във височайшето легло. Хронистът Никита казва за Андроник, че бил висок на ръст, до онзи момент аз само веднъж го бях виждал, с херкулесова сила и необикновено изящен, и казва също, че бил така хубав, че само заради красотата си можел да стане император. Аз обаче, от онова, дето вече знаех, бих добавил друго – зад цялото това се криеше необикновено зъл, могъщ ум, дето може да прецени всеки и всичко, плюс непомерно страстна и алчна за удоволствия и гуляи душа, която не би спряла пред нищо, за да си ги набави. Андроник бе смес от ромейска образованост и тънкост и от източно разбойничество, което според мен бе наследено от бащата Исак, няколко пъти участвал в заговори срещу неговия роден брат императора Йоан38 – прекарал по-голяма част от живота си в двора на султана на Икония. По-старият брат на Андроник пък се бе оженил за дъщерята на мюсюлманския емир, а самият Андроник в своите непрекъснати бягства бе прекарал дълги години в дворовете на владетелите на неверниците в Предна Азия. Това за нас, ромеите, съвсем не бе маловажно. Да се наредиш в известен период от живота си под знамената на нашия най-зъл враг Пророка и да правиш по пет молитви на ден – при изгрев слънце, следобед, вечер преди залез слънце, след залез и преди да си легнеш, както го бе правил той, “за да извърви половината път към Бога”, според мъглявата повеля на Корана, за която книга аз лично твърдя, че най-точните и най-важни описания в нея са извлечени от “Битието” и “Мойсеевият закон”, а моралът й е зает от “Евангелието” – означаваше, ни повече ни по-малко, да не вярваш в нищо. Нещо, което бяха разбрали по-късно и самите правоверни по отношение на Андроник.

Следва


30 Берта от Залцбах е първата жена на император Мануил, за която той се жени, за да заздрави съюза с германците. [горе]

31 Въпросната племенница на Мануил - Теодора - впоследствие жестоко се разкайвала за своето престъпление. Запазено е до наши дни едно писмо до неин приближен, в което тя се старае да успокои угризенията на съвестта си. [горе]

32 Почтената и набожна баба на Мануил I [горе]

33 Питагор виждал в числата определена мистика. [горе]

34 Гръцкият философ Емпедокъл считал, че всичко в тоя живот е плод на стечението на обстоятелствата и на случайността... [горе]

 

Глава 3

35 Летописец, живял във втората половина на ХII век. [горе]

36 Йоан Цимисхий, племенник на Никифор Фока, заедно с жена му, императрица Теофано, която му станала любовница, замисля заговор и убива Никифор. Цимисхий прониква в двореца като го издигат в специална кошница откъм пристанището Вуколеон. Оттогава там винаги имало стражи. [горе]

37 Управител на града [горе]

38 Император Йоан II – 1118-1143 г. – първороден син на Алексий Комнин. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум