Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Бенедек Киш

 

Край жаравата на моите очи

Разискри се, звезда,
моя звезда –
падна нощта!
Засияй, слънцелика каракудо –
на грамади лежи тъмнината!

Пустош е есенният небосклон,
сополиви се въздухът,
но магнитокрака
леденоснежна птица сини
орнаменти оставяя
по разкашкания паваж
и като железни стърготини
се вкочанясва кишата
във войнишки редици.

Долети при мене, звезда,
натроши прозореца
засияла!

Би могло и камък да го строши, и тухла,
би могло и кал лицето ми да изпоцапа.
Докато подстрекавано невежество,
на вандалски духове роб първобитен,
на синджир елиптичен танц танцува –

искам молитва да отправя
пряко към тебе,
звезда!

Край жаравата на моите очи съм, звезда,
спотаявам се тук,
кашлям, мълча.
В низината на езика ни –
свъсен пастир,
в коренищата на дърветата,
струящи балада-стон,
безпределен воден масив се люлее
от памтивека над езика ми,
сол-кошмар в недрата проблясва,
раковина на скелета,
кичури коса по влажното гнездо от плесен,
нитратно-фосфатни смърти изпражнения
и колко ох и ах!

И дочуваш ли как Кентавъра
все повече ръмжи, звезда?
Въгленоатомната кошара ли като клада
надалече пращи?
изтерзава се Тялото, 
скитосва спотаилият се в него Сън. 
Аз самият скала нанагоре тиках
в планината, строях приведен
Вавилон и Дева вара*
и щом някого ястреб разкъсаше,
струеше кръвта и от мене,
наслаждаваше се
на изконния човешки Пламък!

Иззад облаците изригни,
Звезда, моя звезда:
Аз се страхувам все пак,
страхувам се!
Радиоактивна, слънцелика каракудо,
засияй:
тъмнината поглъща света!
И повивам
появилите се на бял свят два
повратливи мои отрока:

Ако магнитокраката
мразовита синя птица
върху топлите ми гърди стъпи,
да не станат на пихтия,
нерви, кръв!


* Унгарска крепост, прославила се в борбите срещу турските нашественици.

Превод от унгарски Александър Миланов

Българската литература

© 2001 Литературен форум