Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Борис Минков

Животът в очакване на портокаловата топка

глави от роман

Борис МинковБорис Минков е пловдивчанин, роден през 1971 г. в София (студентско бебе); и до днес се люшка в своето битие между Пловдив и София.

Завършил е Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1998 г. е аспирант в Института за литература към БАН. Темата на дисертацията му (по сравнително литературознание) е “Новелистиката на Херман Брох и Стефан Цвайг”.

От 1997 г. работи за (твърде важното) пловдивско списание “Страница”, а от миналото лято е негов главен редактор.

Носител е на награда за къс разказ на вестник “Литературен форум” през 1995 г.

Автор е на книгата “Ловци на балади”, оценена от критиката като една от добрите прози през 1999 г.

Романът “Животът в очакване на портокаловата топка” разказва историята (историите) около написването на един роман (за тенис-звездата Мартина Хингис, макар това да не личи от публикувания тук откъс). Той е субсидиран по програмата “Помощ за книгата” на Министерството на културата и появата му (в издателство “Балкани”) е съвсем предстояща.

 

19.

- Михаил Руменов Симов - прочете името върху шофьорската книжка полицаят, подпрян върху бялата Алфа Ромео. - Нещо много бързате, господин Симов.

- Зарязал съм всичките си неотложни служебни ангажименти, за да си търся детето, което вашите колеги търсеха неуспешно цели два дни! - повиши тон като истински мъж. Вътре в колата Яна вече се чудеше дали и за баща й важи наблюдението на Камелия, че мъжете не умеят да бършат добре задниците си.

- Би трябвало да знаете, че ние не издирваме деца, господин Симов - обърна му внимание служителят на КАТ, размахвайки като ветрило шофьорската книжка. Въпреки небрежното размахване му личеше, че е смутен. Беше все по-близо до извода, че в последно време всички шофьори, с изключение на тези на трабантчетата, са взели масово да откачат.

В този момент Яна забеляза едно момче зад облегнатия на колата им полицай. То очевидно изпитваше едновременно и неудобство от ситуацията на това спиране, и любопитство от изключително интересните за едно момче подробности, свързани с тази ситуация. Носеше червена лента с надпис “Млад приятел на КАТ” на ръката си и преглъщаше често от вълнение, докато оглеждаше крадливо колата. Погледите им се срещнаха на малко повече от педя над джантата на дясната задна гума. Момчето мигновено отдръпна погледа си така, както охлювите отдръпват рогцата си, срещайки на пътя си предмет или нечия враждебност, но това отдръпване сякаш не беше достатъчно, за да възвърне предишното му равновесие. Сега то сякаш търсеше къде да скрие твърде големия си нос. Когато в една от увертюрите към въпросите на секса Соня Андреева бе казала на Яна, че момчетата в определена възраст деформират значително своите физиономии, тя не успя да извика друга картина във въображението си освен силно вдлъбнато лице с неестествено голям нос, болезнено издължена шия, премятаща между краищата си някакъв хрущял в непрекъснато преглъщане, и анемични мъхове по бузите. Към тази представа сега се прибавяше единствено това, че това анемично същество в определена възраст непрекъснато гледаше крадливо и се държеше така, все едно трябваше да скрие нещо.

- Все пак успяхте ли да го намерите? - попита почти плахо полицаят, като предусети, че шофьорът ще върне грубия си тон назад тъкмо защото си е намерил детето, или пък защото все пак след изчезването са му останали още две, които се виждаха на задната седалка в колата. Можеше и да не е луд този. Не е лесно да си баща. Ще му направят нещо на сърненцето, бащата ще се втурне без изобщо да се замисля, без да му мигне окото ще затрие който свари и после той ще ходи в затвора и ще сънува там всяка нощ как дъщеря му отново го вика за помощ.

Михаил Симов се усмихна, обърна се към задната седалка и посочи с глава момичето, което седеше отдясно. Яна току-що беше пречупила вече един поглед, но сега три такива се впуснаха към лицето й, при това въоръжени с оръжието, което уж беше тайна: ето я, вижте я избягалата. Оттук нататък й предстоеше да живее като белязана с позорно петно. И никога няма да го забравят. Тогава защо точно той специално обясни, че няма да казват на никого, дори на баба Елена, и гледаше към Ида? А Ида си стои кротко и нито веднъж - вече толкова много километри, не изрева, че и нея я лишават от заслужено море, като си тръгват толкова рано заради и без това нищо незаслужаващата й сестра. Причината за тази деликатност не можеше да се търси в отстъпеното този път без бой от Яна място зад шофьора. Яна знаеше, че родителите са често по-големи зверове и от най-отвратителната сестра, а нейната май и в това отношение не беше абсолютна шампионка.

- Е, това е важното. Всички да са живи и здрави - каза полагащото се в такива случаи полицаят и видимо се отпусна. Не беше като всички катаджии. Някак много мек, с образцова мъжка, но в същото време и старовремска, приказка, облегнат на колата, но и състрадателен и притеснен, все едно момчето на крачка зад него му беше началник, който го изпитва. Или все едно беше излязъл от българските филми от 60-те. Ако бяха насаме, Михаил сигурно пак щеше да каже на Соня, че катаджията няма собствена логика, а следва тази на своите колеги от книгите на Вежинов. - Само по-бавничко, да не дойде белята оттам, откъдето не я чакаш. Хайде да ми направите една услуга тогава - достигна до същността на логиката си полицаят. - Хвърлете до София това момче. Млад приятел на КАТ е, имаме такава инициатива, ако сте чували. Много ми помогна, и той много научи покрай мене, но не е хубаво да го държа толкова време на слънцето. На петнайсет години е, гаджета го чакат сигурно... Даже утре може да си останеш в София, утре няма да има много работа - обърна се катаджията към момчето.

- Ще го закараме - почти се зарадва архитектът Михаил Симов. Вчера само губеше от децата си, а днес му прикачваха и едно допълнително. - Няма проблеми.

- И да карате по-бавно, записал съм ви номера. Довечера ще се обадя у тях и ще разбера с каква средна скорост сте карали. Много ни помагат момчетата и знаят правилника по-добре от нас. Съвсем сериозно.

- А момичета приемате ли? - попита Михаил Симов. Въпросът му притесни както полицая, така и младия приятел на КАТ.

- Момичета, как да ви кажа, почти няма. Един колега само води племенницата си, но постоянно го майтапят. Просто други са им интересите. Сигурно и за тях е добре да се измисли нещо през лятото, нещо организирано, но да стоят на пътя... И без това сме все на топа на устата.

Архитектът се поколеба дали да не премести жена си на задната седалка, за да настани на нея младия приятел на КАТ. Срещата с момчето го беше развеселила, след като стоп-палката на полицая го беше извадила извън нерви. Все пак нямаше нужда да поставя детето до себе си, а и Соня беше склонна да се вкисва от подобни неща, които приемаше за недвусмислени жестове. Какви недвусмислени жестове, правят цирк по пътищата хората! А на децата тези проверки по пътищата ще им останат за цял живот. Вместо по цял ден да мислят за безкрайно изострената си чувствителност, заключена между “той защо така ми каза?”, “обясни ми, моля ти се, какво означава това”, “не зная вече какво да си мисля” и “не издържам повече така”.

Вместо да премести жена си, Михаил съвсем любезно помоли Яна да излезе от колата, за да може младият приятел на КАТ да заеме подобаващото място в средата на задната седалка. Момичето мярна мъха по бузата на преминаващото покрай нея момче. Беше точно такъв, какъвто си го беше представяло. Изглеждаше доста отблъскващо, но Яна кой знае защо не можеше да свали погледа си от противния мъх, който се включваше задължително в увертюрите на родителските разговори за секса.

- Казвам се Яна - каза тя, като в последния момент с полукрачка встрани препречи пътя му към колата. Ханшът й допря крака му. Беше й все едно, че всички знаят, че е бягала. Щеше да преживее дори това, че решиха да я третират като лигла вместо като истински беглец, макар че тъкмо това изобщо не беше честно.

- Ангел - каза младият приятел на КАТ и подаде срамежливо ръка, както се полагаше при запознаване. Така както всички мъже в живота на Камелия носеха името Иван, така сега нашествието от ангели настъпваше към Яна. Съвпаденията на мъжки имена звучеше като естествено за летните познанства, с които съдбата обичаше да си играе. А може би самото лято изсипваше изобилие от имена и правеше напълно закономерни повторенията, предлагаше една допълнителна възможност за закачки. Понякога обаче еднаквите имена излизаха от закачливата лятна орбита и се озоваваха в делника, където започваха да служат като досадно напомняне за неизбежната повторяемост на човешката природа, за монотонния и безличен ритъм на ежедневието. Какво толкова различно има в това, че единият Ангел никога не млъкваше, държеше винаги да противоречи и да засипва околните с шеги, повечето от които беше взел от многото филми, които беше гледал, а другият се срамуваше дори да си каже името, беше предпочел да се пече на разтапящия се асфалт с някакъв глупав полицай вместо на морския бряг с приятели, криеше погледа си и преглъщаше непрекъснато. Яна вече беше видяла как и иначе много отвореният филмов Ангел потъна в притеснение, когато го попитаха къде може да срещне момичето на мечтите си. “Като си вървя, сигурно...” Ами върви си де! Само за реклама на United Colors of Beneton ставаха ангелчетата с тези особени черти на лицето. С надпис отдолу под снимката: Те се наричат по един и същ начин.

Ангелчето побърза да влезе в колата и незабавно се вторачи напред, за да не му се налага да се запознава и с Ида, която също така предвидливо беше запепила чело на лявото стъкло. Михаил Симов влезе в колата доволен, че поне стотина километра, колкото им оставаха до София, няма да му се налага да дирижира един неизбежен и тягостен разговор.

 

31.

- Защо непрекъснато преглъщаш? - попита го Яна. - Сега е моментът, ако имаш нещо да ми казваш. После вече нищо няма да се получи.

Седяха в барчето на Художествената академия, въпреки че то се намираше далеч встрани от пътищата и на двамата, а и постоянно присъстващата там фауна не беше особено подходяща за тях. Но пък те нарочно решиха да пренебрегнат обичайните ежедневни пътища, тъй като през лятото, в което се запознаха, двамата се срещаха по пътищата извън София. За първи път пиха заедно кафе на прохода Витиня. Предложи тя, но той настояваше да черпи и тя бързо се съгласи, защото все още показваше на какво са способни лиглите. Прибра си рестото с голямо неудобство, впрочем беше очевидно, че той борави и с парите със също толкова голямо притеснение, колкото и с жените. За сметка на изчервяването, с което прибираше дребните монети от стъклената повърхност, върху която се осъществяваше размяната на пари и течности на крайпътната каравана, неудобството очевидно го подтикна най-после да измисли нещо различно от обяснението за амортисьорите: “Точно тук, на този проход, е катастрофирал Гунди, и то вероятно само защото не си е взел рестото от осемдесет стотинки. Зареждал е бензин в своята Алфа Ромео, регистрационният му номер бил с четири деветки, защото и той самият е играл с номер девет, и той дал десет лева на бензинаджийката, а тя тръгнала да търси да му връща. Гунди махнал с ръка и потеглил, за да се забие само след стотина метра в един голям камион, който бил препречил пътя. Ако си беше изчакал рестото, камионът в това време може би щеше да е освободил пътя.” “А ако мен ме сгази нещо точно докато си прибираш рестото?” “Не знам... Тези неща са трудни. А и ти така спокойно го каза...”. - В двора на Художествената академия беше съвсем различно. Една от съученичките на Яна се хвалеше, че колкото пъти седне тук на кафе, винаги се намира някой истински художник, който да й предлага да я рисува. Може би затова Яна не се поколеба, когато съобщи на Ангел по телефона, че ще се видят тъкмо в това барче. “Там няма да се страхуваш, че някой ТИР случайно ще ме сгази, докато плахо си прибираш рестото. Най-много някой художник да ми предложи да ме нарисува, но заради тебе ще му откажа.”

- Не знам - каза плахо Ангел. - Трудно е. Ти говориш толкова хубаво. Сигурно си имала много момчета.

- Ти пък искаш непременно да говориш като възрастен - поде развеселено Яна. - Затова не ти се получава. А аз съм от жените, които винаги попадат на мъже с едно и също име. Има такива жени. И те обикновено са едни такива особени. Аз все попадам на ангели. Само Ангел Каралийчев ми липсва за колекцията, особено както е живял близо до нас. И все са едни такива смешни.

- Смешни ли? - попита Ангел, докато се чудеше дали не трябва да се обиди.

- Смешни - потвърди Яна. - Уж знаете много, а когато дойде време за важните неща, млъквате като риби. И не остава нищо друго освен да си разказваме случки от детството или най-много да обсъждаме двойките по съседните маси. Тук и без това не се прави друго - обяви тя доста силно и посочи с глава неопределено към масите, на които художническата младеж се радваше с привичната си професионална ленивост на един от последните слънчеви следобеди и съпровождащите го последни летни жени.

На Ангел му се струваше, че разбира кои са важните неща, но му беше много трудно да говори за тях, както му беше трудно и да обсъжда хората от съседните маси. Вече си беше признал, че му е трудно и плахо се надяваше на снизхождение.

- Ти си толкова красива - успя да каже той, като едва се сдържа да не преглътне отново. - И някак си енергична и жива. А за мене всички казват колко съм нескопосан.

- Говориш си наизуст. Изобщо не знаеш, че когато те качихме на връщане от морето, аз бях един затворник, дръзнал да избяга от родителския и изобщо от човешкия надзор, но върнат своевременно от бдителните родители и възпитатели. Всъщност аз се върнах съвсем сама и доброволно. След като цялата ми енергия, за която говориш, беше убита, аз реших, че няма смисъл от никаква съпротива. Не знаеш и това, че не мога да правя най-обикновено кълбо, да се претърколя през глава. Когато един ден треньорът ми по плуване разбра това, той направо ми каза да не му се мяркам повече преди да съм се научила да го правя. А на мен не знам какво ми става, но не мога и не мога да го направя това проклето кълбо. И то става дума за кълбо на сухо. За да можеш да се обръщаш във водата, първо трябвало да можеш да се обръщаш на сушата. А аз не мога. Освен всичко останало, в началото на годината ми преглеждаха очите и ако ми бяха сложили очила, ти не само нямаше да ми разправяш за красота и други такива, ами изобщо нямаше да искаш да излизаш с мене. Такива сте всички мъже.

- Все пак зависи от опита - каза неуверено Ангел. - Поне при мене е така. Познавам едва три или четири момичета.

- Голям си познавач. Мога ли да попитам какво означава това? Мен познаваш ли ме?

Ангел мълчеше и гледаше надолу. Колебаеше се дали изобщо трябва да отговори нещо на този коварен въпрос за познаването.

- Ще ти кажа, че не зависи от опита - продължи Яна. - Ние имаме един учител по математика, който е приятел на нашите. Освен това преподава и на сестра ми. Пуска в началото на часа песни на АББА за рождените дни на учениците и им обяснява, че който може да пее като любимия му състав, ще получи шестица, без да го изпитва. Има предвид, разбира се, момичетата, но сестра ми не е много от хората на изкуството. Много симпатичен си е човекът, и на външен вид е направо красавец, обаче хич не го бива да говори свободно. Дори на малките това за АББА го казва така нагризано, все едно не им предлага да му пеят, а да му лижат задника. Малко като тебе е. И веднъж с едно момиче, Илиана се казва, му направихме номер. “Господин Манов”, обръщам се аз към него най-официално, както си му е редът, “На Илиана й влезе нещо в окото, изобщо не може да излезе, направо й разрани окото. Елате да видите!”. Манов се повъртя малко, не знаеше какво да прави човекът, но накрая дойде назад в ъгъла на стаята, където беше Илиана, защото аз много настоявах. “Ела на светло, за да се вижда по-добре”, каза той и Илиана отиде с него към прозореца. На него ръцете му треперят, докато гледа в окото на Илиана, хванал с ръце направо любовно главата й, а не вижда нищо. Сигурно вече беше започнал да се досеща, че цялата история с песъчинката в окото е измислена от нас щуротия, когато Илиана му предложи да я извади с език. Обясни, че така щяло да бъде по-лесно и за двамата. Тогава големият математик Манов, който от сума ти време си има жена и дори голям син на нашата възраст, се зачерви целият като рак, обърна се кръгом и изхвърча от стаята за голямо удовлствие на Илиана. Толкова се разстрои, че чак ми дожаля. И ме хвана яд, че участвах в цялата тази история.

- Ти не си такава - отбеляза Ангел. - И ако понякога правиш глупости, то е само за да участваш.

- Да участвам в какво? - заинтересува се Яна.

- Да участваш в глупостите на останалите - отговори почти смело Ангел. - Много ще се радвам, ако догодина бъдем в едно училище. Ти подготвяш ли се вече?

- Само по математика - каза самоуверено Яна и всмукна важно “Фанта” от пречупената сламка, - макар че майка ми ми обеща, ако науча темите по литература за Вазов, да ме запознае със Светлозар Игов, най-големия спец по литературните въпроси в България. Тя го познава отдавна и лично, иначе изобщо не се занимавал да подготвя. Можело да му задавам всякакви въпроси, само с разни мои си поезии да не съм го занимавала, защото си имал предостатъчно работа с всякакви поетеси. Някой път не мога да я слушам майка ми. Уж ей така си говорим за литература, и изведнъж започва да ми натрапва някакви измислени разговори за секс, без изобщо да я усетя. Толкова много ми рови по чекмеджетата, че не може да не знае, че пиша есета. Никаква поезия.

Българската литература

© 2001 Литературен форум