Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дьорд Сонди

Личен текст за един отличен човек

 

Тошо Дончев. “Българи от ново време. Студии и есета”. Литературен форум. С., 2000.Знаете ли кога се е срещнал Тошо Дончев за последен път с Ласло Наги?

Знаете ли колко селскостопански кооперативни съюза създават българите през 50-те години в околностите на Будапеща?

Знаете ли в дисперсна форма в колко населени места в Унгария живеят българи?

Знаете ли през 1991 г. колко от тях разполагат с разрешение за постоянно жителство?

Тошо Дончев познавам от 27 години, 3 месеца и 14 дена. Денят – онзи ден – бе светъл, Тошо Дончев бе светъл, беше черен, не беше доктор, не беше филолог, не беше преводач, не беше социолог, не знам дали е бил съпруг, ала бе прям, не беше никак ням. Някога. Както и сега. И е доктор; беше и директор, председател; сега е председател, уважаван, който просто е прям човек, и сега, и преди, най би му се искало да е поне от време на време и задседател. Отзад да наблюдава, да насърчава, да съзерцава, малко да поседи и да почете: какво ли дръзнал да драсне, за да ги подбере в една книга - първата му собствена, излязла в България - с естественото заглавие “Българи от ново време”. Той – който не само ги знае, но и се е занимавал с тях научно, с българите от старо време – той е такъв: българин от ново време. Примерен, показен. Модерен консерватив. И: българоунгарец. Майка – унгарка, баща – българин, жена – унгарка, син – унгарец.

Така надниква той в писаното от него и що види (види!; не “вижда”)? Че съм имал становище и по фонетични особености. Че съм бил увлекателен разказвач. Че съм бил присъствал на какви ли не събития... Бил съм, не съм бил, съм бил... аз, Тошо Дончев.

Ала той не е аз-пехливан, аз-херос, аз-байнок, не е, не е... Продължавам вече аз - Д.С. ... В тези 114 страници са обнародвани (обнародвани са!) част от свидетелства – документи от многопосочната дейност на нашия приятел. Част от тях. На нашия приятел. (Пожелавам му разбрани, добри врагове... Ала...) Откъс от неговия изследователски (дисертационен) труд, спомени, интервю, бележки, литератури, снимка на задната корица, етносоциологически етюди върху феномена “български преселник в Унгария”, български преселници, българско преселничество, сбор от статически съотношения, статия за малцинствената литература (естествено – българска, естествено – в Унгария), портрет на твореца и интерпретатора Андраш Фодор, в него, в портрета, лека противоуспоредица: Ендре Ади – Пею Яворов.

Една дъга, един обхват, една прегръдка, съдържаща (притискаща) 28 години: първият включен текст е от 1971 г. – Тошо Дончев е критик, литератор; последният е от 1999 г. – авторът на книгата вече е председател на Дирекцията (на Дирекцията!) за национални и етнически малцинства в Унгария.

Един човек, един хлапак, който едва знаел бащиния си език, ала в чийто бит и живот се преплитали спомени лични и спомени семейни, неделни криеници в двора на българската църква на улица “Вагохид”, и детски, детски...

Този събуждащ се младеж изведнъж започва да търси българските си корени - корените на някогашния градинар, после търговец; бащините корени. А в университета “Йотвьош Лоранд” почти случайно научава за съществуването на българска специалност. И започва сериозно да учи и да научи бащиния си език... Малкото дете след войната вижда от магазина на баща си тогавашните държавни и политически корифеи... Вижда ги - детски спомени...

Съвсем логично и естествено оглавява с ранга на държавен секретар споменатата дирекция. Оглавява я. Естествен пост за него, естествено подбиране... Естествен остава и той - естествен, педантичен, приятен и честен.

Скъпи приятели, това, споделеното сега, не е лаудация, нито некролог, не е и същинско представяне на книга – както споменах, това са субективни думи за обективен субект (индивид), който далеч не случайно се казва Doncsev Toso, който се гордее и счита за напълно нормално, че е с двойно обвързване, но не и с раздвоена душевност, а обратно: с умножена отговорност.

Човекът, роден в бурно време, от семейство, което е носител на традиционни ценности на двама представители на два народа.

Човекът, който – сам многостранен и толерантен – знае какво значи другият човек, различният, може би твърде различният. Който знае това, който уважава себеподобния, когото тачат немуподобните.

Иван Хаджийски споделя: “...българска работа (конгрес, културно тържество, състояние, обществени предприятия и пр.) това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои...” – цитира тези горчиви мисли Тошо Дончев и продължава със свои фрази, мнения – него цитирам: “Българските градинари и търговци в Унгария за сметка на това никога не са страдали, а и сега не страдат от понижено самочувствие, тези дребни собственици имат ярко изразено чувство за своята етническа и социална идентичност. Цялата им дейност е основана върху инициатива, те създават себе си от нищо, благодарение главно на личните си качества – умение и труд. Поради това те с право се гордеят със себе си...”

Тошо Дончев е техен изследовател и един вид хроникьор. Гордея се с него.

Голяма сянка голямата вълна
има
в ъгълчето й хлътваш навън
и ти
сгушваш се
в неспирен залив
в тебе е възелът на света

Четете, прочетете тази книга, по този начин ще се запознаете с един шестстранен творец и търсач, всетърсител.

 

Текст, прочетен на премиерата на книгата на Тошо Дончев “Българи от ново време” на 2 октомври 2000 г. в Българския културен институт в Будапеща. По това време г-н Т. Дончев все още е председател на Управлението за национални и етнически малцинства в правителството на Орбан.

Българската литература

© 2001 Литературен форум