Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

 

Продължение от брой 5

Москва 1918 г.

 

През нощта

След като се сбогувах с Чириков, на Поварская срещнах едно войниче, окъсано, мършаво, мърляво и пияно като кирка. Бутна муцуната си в гърдите ми и олюлявайки се назад, ме заплю и каза:

- Тиранин, кучи син!

Сега седя и преглеждам ръкописите си, бележките - време е да се стягам за юга, - и не щеш ли, откривам определени доказателства за “тиранията” си. Ето една бележка от 22 февруари 15-а година:

- Нашата камериерка Таня, изглежда, много обича да чете. Когато изхвърля кошчето под бюрото ми, пълно с изпокъсани чернови, все нещо отбира, сгъва и в свободното си време го чете - бавно, с тиха усмивка на лицето. А просто така да ми поиска книга се бои, срамува се... Колко жестоко, отвратително живеем!

Ето и зимата на 16-а година във Василевское:

- Късно вечерта е, седя и чета в кабинета си, спокойно в старото кресло, сред топлина и уют, до чудесната стара лампа. Влиза Мария Петровна, подава ми измачкан мръсносив хартиен плик:

- Още искат. Няма срама вече този народ.

Както винаги, върху плика ръката на измалковския телеграфист юнашки е написала с лилаво мастило: “На приносителя да се платят 70 копейки”. И както винаги, с молив и много грубо цифрата седем е поправена на осем, поправена е от момчето на този същия “приносител”, т. е. измалковската стрина Махоточка, която ни носи телеграмите. Ставам и прекосявам тъмната гостна и тъмната зала на преддверието. В антрето, разнасяйки остра миризма на овча шуба, примесена с мирис на селска одая и студ, стои, омотана в протрит шал, с камшик в ръката нисичка жена.

- Махоточка, пак ли си надписала за доставката? И при това още искаш?

- Господарю - отвръща Махоточка с вдървен от студа глас, - виж ги само пътищата какви са. Яма до яма. Душата ми излезе. Поледица, студ, изпотроших си краката. Двадесет версти са това дотук и обратно...

Поклащам с укор глава, после пъхам в ръката на Махоточка рубла. Преминавайки отново през гостната, поглеждам през прозореца: ледена лунна нощ сияе на снежния двор. И си представяш необятното светло поле, блестящия криволичещ път, измръзналите шейни, потропващи по него, ситно бягащото доресто конче, цялото обрасло със скреж, с големи, сиви от заледената влага ресници... За какво ли си мисли Махоточка, свила се от студа и огнения вятър, притисната в ъгъла на шейната?

В кабинета разрязвам телеграмата: “Заедно с цяла Стрелная пием за честта и гордостта на руската литература!” Ето за какво Махоточка се е бъхтала из дупките двадесет версти.

 

17 февруари

Вчера журналистите в един глас говореха, че не вярват мирът с германците наистина да е подписан.

- Не мога да си представя - казваше А. А. Яблоновски, - не мога да си представя подписа на Хохенцолерн редом с подписа на Бронщейн!

Днес бях в дома на Зубов (на Поварская). Коля подреждаше някакви книги. Истинска пролет, сияние от снега и слънцето, в клоните на брезите - наситено синьо, особено прелестно.

В четири и половина на Арбатския площад, залят от яркото слънце, тълпата граби от ръцете на вестникарите “Вечерние новости”: мирът е подписан!

Позвъних във “Власть народа”: Наистина ли е подписан? Отговарят, че току-що са се чули с “Известия” и че оттам има твърд отговор: да, подписан е.

Ето ти тебе и “не мога да си представя”.

 

18 февруари

Сутринта - събрание в “Книгоиздательство писателей”. До самото начало на заседанието с най-люти думи плюх болшевиките. Клестов-Ангарски - той вече е някакъв си комисар - не каза и дума.

По стените на къщите някой е разлепил афиши, уличаващи Троцки и Ленин във връзки с германците, в това, че са подкупени от германците. Питам Клестов:

- А колко ли точно са получили тези мерзавци?

- Не се безпокой - отвърна ми той с крива усмивка, - достатъчно...

Из града се носи слух:

- Мирът е подписан само от Русия, германците отказали да го подпишат...

Глупава самоутеха.

Привечер, с матово, розово злато блестяха църковните кръстове.

 

19 февруари

Коган ми разказа за Щейнберг, комисаря по правосъдието: старозаветен набожен евреин, не яде блажно, свято почита съботата... После за Блок: той сега е в Москва, запален болшевик, личен секретар на Луначарски. Жената на Коган с умиление:

- Че не го съдете така строго, де! Та той е още дете!

В пет часа вечерта узнах, че пияни войници са хвърлили бомба в Икономическото общество на офицерите на Воздвиженка. Убити са едни казват шестдесет, други - осемдесет, души.

Четох току-що донесената от Севастопол “резолюция, изнесена от командването на лайнера “Свободна Русия”. Невероятно произведение:

- До всички, до всички и извън границите на Севастопол, които стрелят безцелно и некадърно!

- Другари, с тази стрелба ще си вземете беля на главата, скоро няма да остане с какво да стреляте по цел, всичко ще изпукате и ще останете с пръст в устата, а тогава, гълъбчета, и с голи ръце ще ви хванат.

- Другари, буржоазията поглъща и онези, които сега лежат в ковчези и гробове. Вие, предатели, бомбаджии, като пилеете патроните, й помагате да погълне и останалите. Ние призоваваме всички другари да се присъединят към нас и да се забрани стрелбата на хора с бръмбари в главата.

- Другари, дайте да направим така от днес, че всеки изстрел да ни казва: “Един буржоа, един социалист вече не е между живите!” Всеки куршум, пуснат от нас, трябва да лети към нечие тлъсто шкембе, а не да пени водата в залива.

- Другари, пазете патроните като очите си. С едно око все някак се живее, но без патрони - не.

- Ако стрелбата по време на погребения се възобнови в града и в залива, помнете, че и ние, военните моряци от лайнера “Свободна Русия”, ще гръмнем само веднъж и тогава да не ни се сърдите, ако ви се пукнат тъпанчетата и стъклата на прозорците.

- И така, другари, повече в Севастопол напразна, безсмислена стрелба няма да има, ще има само делова стрелба - по контрареволюцията и буржоазията, а не по слънцето и въздуха, нужни за всяко живо същество!

 

20 февруари

Ходих до Николаевската гара.

Много, дори прекалено слънчево и леко пронизва. От хълма при Мясницкие ворота - сивосинкава далечина, скупчени къщи, златните кубета на църквите. Ах, Москва! На площада пред гарата снегът се топи, целият площад блести златно, огледално. Тежък и могъщ е видът на товарните талиги с камари сандъци. Нима цялата тази сила, това изобилие е пред своя край? Множество мужици, войници в разни, в каквито попаднало шинели и с различни оръжия - кой със сабя на хълбока, кой с пушка, кой с огромен револвер в пояса... Сега стопаните на всичко това, наследниците на това колосално наследство - са те...

В трамвая, разбира се, блъсканица.

Две старици яростно кълнат “правителството”:

- Дават, да им Господ бял ден не даде, по осем сухара, май че, преметнеш ги из устата - смрад, червата си да повърнеш!

Редом някакъв мужик тъпо слуша, тъпо гледа, странно мъртво, идиотски се усмихва. Над кафеникавото му лице е надвиснала мръсна парцалива бяла фуражка. Очите му са бели.

А над всички, седящи и правостоящи, извисявайки се с цяла глава, стои гигантски военен с великолепен сив шинел, здраво пристегнат с хубав колан, със сива кръгла военна шапка, както се носеше Александър Трети. Едър, породист, с лъскава кафява клиновидна брада, в облечената си с ръкавица ръка държи Евангелието. Напълно чужд на всичко, последният мохикан.

На връщане очите заслепява вървящата право към слънцето улица. Изведнъж всички се надигат и гледат: сцена от древна Москва, картина на Суриков: тълпа мъже и жени в шуби, наобиколила някакъв мужик в сетре с цвят на ръжен хляб и с червена шапка от телешка кожа, който припряно разпряга проснатия и мятащ се на паважа кон; грамадната натъпкана със слама каруца, чиито колела той безобразно е преобърнал, падайки, се е сгромолясала на тротоара. Мъжът реве с цяло гърло: “Момчета, подхванете го!” Но никой не се трогва.

В шест излязохме. Срещнахме М. Казва, че току-що е чул, че Кремъл е миниран, искали да го взривят при идването на германците. Аз в този миг тъкмо гледах удивителното зелено небе над Кремъл, старото злато на древните му куполи... Великите князе, къщите-кули, Архангелският събор - до каква степен всичко е родно, пълнокръвно и едва сега почувствано както трябва, разбрано! Да се взриви? Всичко е възможно. Сега е възможно всичко.

Слухове: след две седмици ще имаме монархия и правителство, съставено от Адрианов, Сандецки и Мищенко; всички добри хотели се стягат за германците.

Есерите сякаш се готвят за въстание. Войниците като че са на тяхна страна.

 

21 февруари

Отби се Каменская. Изселват ги, както и стотици други. Дали им срок само 48 часа, а вещите в дома им и за седмица не можеш да събереш.

Срещнах Сперански. Казва, че според “Русские ведомости” към Петербург пътува германска комисия за установяване на щетите, причинени на германските поданици и че в Петербург ще има германска полиция; в Москва също ще има германска полиция и вече има германски щаб; Ленин е в Москва, затворил се е в Кремъл и затова всъщност Кремъл е обявен в обсадно положение.

 

22 февруари

Сутринта - тъжна работа: сортираме книгите - кои да оставим, кои да продадем (събирам пари за път).

Юлий от “Власть народа” получил “абсолютно верни сведения”: Петербург е обявен за свободен град; за градоначалник е назначен Луначарски. (Луначарски - градоначалник!) По-нататък: утре московските банки ще се предадат на германците; германското настъпление продължава... Въобще, и дявол не може да се оправи!

Вечерта в Болшой театър. Улиците, както напоследък по всяко време, са тъмни, но на площада пред театъра светят няколко фенера, от които още по-гъст изглежда мракът на небето. Фасадата на театъра е тъмна, погребално-печална, карети, автомобили пред нея, като някога, вече няма. Вътре е пусто, заети са само няколко ложи. Един евреин с кафеникава плешивина, със сива покриваща бузите брада и златни очила все пляскаше по дупето дъщеричката си, час по час надвесващо се от парапета момиче в синя рокля, къдраво като черен овен. Казаха, че това бил някой си “емисар”.

Когато излязохме от театъра, между колоните - мастиленочерно небе, две-три мъгливосини звездни петна и рязко пронизва хлад. Страшно е да пътуваш. Никитская е без светлини, гробовно тъмна, черни къщи стърчат в тъмнозеленото небе, изглеждат огромни, изпъкват някак различно. Минувачи няма, а ако някой премине, то почти тичешком.

Като през средните векове! Тогава поне всички са били въоръжени, а домовете - почти непристъпни...

 

23 февруари

Отново започнаха да излизат “буржоазните вестници” - с големи празни карета.

Срещнах К. “Германците ще бъдат в Москва след няколко дни. Но страшно е: говори се, че ще изпращат руснаците на фронта срещу съюзниците”. Да, все същото. Все същото тревожно, мудно, неудовлетворено очакване.

Приказваме само за това къде ще заминем. Бях вечерта у Юлий и връщайки се към къщи, попаднах под обстрел. Бясно се сипеха отнякъде куршуми по Поварская.

В дома на П. дойдоха чистачи. Единият с черни мазни коси, прегърбен, в тъмночервена риза, другият сипаничав, с буйни къдрици. Развъртяха се, заотмятаха коси, лицата им лъщят, челата - потни. Питаме:

- Е, с какво ще се похвалите, господа?

- С какво да се хвалиш? Само ядове.

- А какво, според вас, ни чака по-нататък?

- Един Господ знае - каза къдравият. - Ние сме тъмен народ. Какво знаем ние? Аз поне да чета мога, а той е съвсем сляп. Какво да бъде? Това и ще бъде: напускаха от затворите престъпниците, точно те и ни управляват сега, а трябваше не да ги пускат, трябваше отдавна с тъп нож да ги нарежат. Царя свалиха, а по негово време такива неща нямаше.

И сега тия болшевики не можеш ги озапти. Народът отслабна. Аз например, една кокошка не мога да заколя, ама тях - няма да ми мигне окото. Отслабна народът.

Те има-няма няколко хиляди ще се съберат, а ние колко милиона сме и нищо не можем. Сега да си подадат само носа, да ни дадат свобода, ще ги измъкнеме от квартирите и на парчета ще ги направиме.

- Там всички са евреи - каза черният.

- И поляци също. Че той и Ленин, казват, не е истински - онзи отдавна го убили, истинския.

- А за мира с германците какво мислите?

- Този мир няма да го бъде. Скоро ще го прекратят. А поляците пак ще са наши. Главното е, че няма хляб. Той си купи вчера кифла за три рубли, а аз така си и сърбах голата чорба...

 

24 февруари

Тези дни купих един фунт тютюн и, за да не изсъхне, го окачих на връвчица между двете крила на форточката. Прозорецът гледа към двора. Днес в шест сутринта нещо – тряс - в стъклото. Скачам и гледам: на пода лежи камък, в стъклото - дупка, тютюнът го няма, а зад прозореца някой тичешком се отдалечава. Навсякъде грабеж!

Перести облаци, от време на време слънце, сините петна на локвите…

В къщата срещу нас служиха молебен, донесоха иконата “Нечакана Радост”, свещениците пееха. Много странно изглежда това сега. И много трогателно. Мнозина плакаха.

Отново шушукат, че сред болшевиките има много монархисти и че въобще целият този болшевизъм се е пръкнал с цел възстановяване на монархията. Пак глупости, съчинени, разбира се, от самите болшевики.

Савич и Алексеев в момента уж били в Псков, “формирали правителство”.

От “Власть народа” звънят в централата: дайте 60-42. Свързват ги. Но линията се оказва заета и “Власть народа” неочаквано подслушва нечий разговор с Кремъл:

- Имам петнадесет офицери и адютанта на Каледин. Какво да ги правя?

- Незабавно да се разстрелят.

За анархистите: сякаш необикновено весели и любезни хора; болшевишкият “Съвет” доста се бои от тях; глава им е Бармаш, абсолютно побъркан кавказец.

В Севастопол “атаман” на матросите е някой си Ривкин, метър висок, брада - катинар; участвал в много грабежи и убийства; “човек с поетична душа”.

Мнозина сега се правят, че разполагат с някакви сведения, каквито никой няма.

В кафенето на Филипов уж бил видян Адрианов, бившият московски градоначалник. Уж той бил главен съветник в “Съвета на работническите депутати”.

 

25 февруари

Юрка Саблин военнокомандващ! Двадесетгодишен хлапак, картоиграч, кукленски хубавец...

Слух: съюзниците - сега вече съюзниците! - са постигнали съгласие с германците, възложили им да въведат ред в Русия.

Отново някаква манифестация, знамена, плакати, музика - и един през друг си дерат гърлата:

- На крак, вдигай се, народе пролетарски!

Гласовете - груби, първобитни! Лицата на жените - тъпоумни, зурлести, на мъжете - до едно престъпни, някои направо сахалински.

Римляните поставяли на лицата на своите каторжници клеймо: “Cave furem”1. А на тези лица нищо не трябва да се слага - без всякакво клеймо всичко ти става ясно.

И какво общо има Марсилезата, химнът на същите онези французи, на които току- що по най-подъл начин са изменили!

 

26 февруари

Дали мужик, дали работник, не е ясно, разглежда на ъгъла на Поварская обява за вестник “Вечерний час”, чете имената на сътрудниците. Прочете ги и каза:

- Мръсници до един! Да им ръкопляскаш!

От редакцията на “Русские ведомости”: Троцки е германски шпионин, бил е разузнавач към нижегородските служби по охрана. Това е публикувал в “Правда” Стучка, заради стара злоба към Троцки.

 

27 февруари

Отново празник - годишнина от революцията. Но празнуващи не се виждат и съвсем не заради това, че е зима и навява. Просто вече започва да им омръзва.

Някаква безумна и страшна нелепица: у нас цял ден от само себе си непрестанно звъни телефонът и от него се сипе огън.

“Разбягват се! Карахан е назначен за посланик в Константинопол. Каменев - в Берлин...”

Четохме статийката на Ленин. Некадърна и мошеническа - било то интернационал, било “руски национален подем”.

 

28 февруари

Отново е зима. Много сняг, слънчево, прозорците на къщите блестят.

Вести от Сретенка - германските войници са се настанили в Спаските казарми.

В Петербург май че влязъл германски корпус. Утре се чакал декрет за денационализация на банките. Мисля си, все пак, че отново самите болшевики ни баламосват.

А телефонът и днес звъни - трещи, звъни и сипе червени огнени искри!

Следва

Преведе от руски Милена Димова


 1 “Внимание: крадец” (лат.) - б. пр. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум