Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ивайло Иванов

ТРИ

Безпокойство

Една мушица нежно ме тревожи.
На утрото с разискрения звън
съблича тая изранена кожа
на моя кратък, неспокоен сън.

С камбанката си дрезгава гнети ме
и аз отново полудял и сам,
за кой ли път си казвам: трябва име
на мойто неспокойствие да дам.

Но свършени са всички денотати.
И аз - под тоз цинично ясен свод -
приемам вече всички идни дати
подобно стъпала към ешафод,

на който като порта гилотината
с резето си изцъклено ще свети
и ще ми спомня: тоя път изминат е
от всичките ни истински поети.

Несъвършени, личните ми кризи
не ме изпълват вече с огорчения...
И аз подготвям томче епикризи
за своите събрани съчинения.


Немота

Аз съм от години спрял часовник.
Стрелките ми 12 показват.
И всички шепнат си: “Как слънчево е пладнето!”
И всички казват ми: “Сега си във зенита си.”
И всички - радостно - “Животът е пред теб.”

Какво да им отвърна посред тази
стрелба от неразбиращи ме фрази?
Стрелките ми са копие, което
привидно само сочи към небето,
а всъщност от години спи захвърлено
като костица в мъртвото ми гърло,
и с всяка нова реплика вибрира,
и аз безкрайно в себе си умирам,

защото сред погнусата от тая
гълчава сред възторга им всеобщ,
единствен аз безкрайно ясно зная:
стрелките ми са спрели в полунощ.


Участ

Купчинките шума, голите дървета,
небосводът, звъннал с ясносин атлаз -
всичко дето пее, шумоли и свети,
вика моя поглед, мами моя глас.

Влезна ли в живота - мигновено рухвам,
в думите ли влезна - пак изтръпвам цял...
И шуми и пее моята разруха
като златен сипей, в мене засиял.

И какво остава - да броя павета
и на своя залез да съм вечен роб...
Под дървото, дето катедрално свети,
купчинка от шума ще е моят гроб.

С него аз ще влизам - шушнейки - в съня ви,
ще ви бъда мисъл, ще ви бъда вот,
вслушана във него, няма вече мама
тайно да проклина спрелия живот.

Тайно да проклина участта си клета,
че от век стената блъска без да спре
и че й подрива яростно нозете
мъката, горчива колкото море.

Аз ще оправдая името си; няма
с кал да е затлачен вечно моят глас.
И ще разлюлее празнична камбана
небосводът, звъннал в ясносин атлаз.

Българската литература

© 2001 Литературен форум