Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любен Лачански

Suprema morte*

ЛачанскиАнтоновден

Всички намекваха, че бил луд.
Но той си имаше диагноза.
В дъжд, вятър, пек, студ,
изживяваше своята поза.
В нея шапка му свалям, бе съвършен!
Велик! Неповторим! Титаничен!
Срещаше ме почти всеки ден,
усмихваше се като момиче.
После се мръщеше като вулкан
и псуваше истерично.
Сетне се чувстваше богоизбран,
вижда света идилично
и като излъган фавн,
свеждаше поглед мътен.
Следваше извинение, даже две,
тупаше ме по рамената.
Просеше пари за кафе,
жаждайки гроздова със салата.
Тръгваше си - аристократ един,
вадейки скъпа цигара.
Срещу вятъра палеше и
срещу мен се провикваше:
- Тъпи магарета.
Можеше след час да бъде пиян,
или да слуша “Риголето”.
Разговаряше за Караян.
Препродаваше пистолети.
Някои казваха, че бил идиот.
Но той криеше физиономия.
Нарочно живееше като скот.
Сред библиотека огромна.
Приемаше скитници, вареше чорба.
Пишеше стихове и романи.
Водеше своята свободна борба.
Тълкувайки Пиросмани.
Нямаше възраст и беше на ти
с бебетата и птиците.
В някаква мина се беше взривил
и тичаше с патерици.
Пиеше много, като всеки от нас.
Но и много обичаше.
Пееше, псуваше наум и на глас.
Просто беше различен.
Най-неочаквано и някак внезапно,
той по английски изчезна.
Трезво се питахме поетапно:
- Къде е Тони Кафеза?
В болница бил, може би се оженил?
Казват в чужбина заминал.
А Антон Кафезчиев най-различно от всички
и безмълвно починал.


Ти завиждам живота

Много вино изпих,
трижди повече мъки пожънах.
В тоя град на бездетни вдовици. -
Казва искрено къркан поетът Биньо Иванов,
на среща със ученици.
После пали цигара и издухва дима към небето
на града, който вече го е убил.
Най-артистичният, най-бандитският, най-еснафският,
най-граничният български град - Кюстендил.
И поема нанякъде и си гледа в краката поета.
Търси дребни стотинки, търси своя земя, търси гьон
или хап за глава,
но от умора поляга някъде сред полето
и не в своя, а в някаква чужда трева.
Ще поспи, ще почине, ще му мине умората от 
омерзения.
Ще затърси със шепа да отпие вода.
Тя самата ще рукне добра от небето.
И все там ще го мие до оная трева.
Биньо все си гладува.
Биньо вечно гласува.
Биньо и недоволен - си го иска животът.
А когато реши да се върже за корен.
Моли трима другари да откупят леглото.
Той изкрява красиво и божествено просто.
Изкрещява щастливо и отива на гости.
Там се влюбва до болка във чужда съпруга.
Тя с любов му отвръща и...
избягват от къщи.
После Биньо се бие.
После Биньо пак пие.
Сетне Биньо се слисва
и отново прописва.
И така... И така...
Денонощна тъга.
Безутешна провинция.
Разтегателни свинствия
и пиянства за всинца ни.
- А на мен веселбата ми е все на акъл -
казва искрен поетът - и целува ченгета.
Те възбудени пляскат.
Биньо вечно го стряска тоя изблик на радост.
Пистолетната сладост почва да му нагарча.
И след няколко водки,
като стари другарчета
маршируват напети:
сам поет с пет ченгета.
После пак самота в подивялата стая.
И така и така все се стига до края.

А след края синът му паметник му изчуква
Той е майстор на това.
От небето пак руква дълъг сноп от мечти.
Месечината стене.
А поетът я пита:
- К’во ще пиеш от мене?


Действие с Кръстан Дянков

Ти, Кръстане, я знаеш тая работа.
Тя е...
Нещо толкова просто и на изток от Рая.
Тя е толкова естествена тая работа.
Тя е непокорство поредно.
И на изток от Рая.
Ти не ни се сърди, че сега ще те носим.
Просто тъй се получи.
Не задавай въпроси.
Хорът ще си попее, близките ще поплачат.
Ти се смей под мустаци. И ни гледай обаче.
Свещите ни все гаснат, попът май е почерпен.
Вън вали най-ужасно, но е сухо в черквата.
И какво се получи и аз просто не зная.
Ад ти беше животът.
А политаш към Рая.

Виж ги днес наредени твоите бивши съпруги.
Чуждите хубавици, фотографки и други...
Уж най-тъжно подсмърчат и плачат за теб.
А се гледат под вежди и над черния креп.
Виж ги вляво ония, дето пак им превеждат.
Пак настръхнали бързат и непрестанно нареждат:
Кой какво да говори, кой да носи венците, кой 
с кого да се снима,
кой да дърпа конците?
Ала ти си почивай, тебе все ти е тая.
Ти си между светците.
Там, на изток от Рая.
Виж се само как простичко пак кръстосал си пръсти.
Все едно сме на маса и си носиме кръста.
Ех, Кръстане, Кръстане, докъде ни докара.
Тук ракия да пием, в гробищата с гробари.
Те не са кофти хора.
Шекспир също ги тачи.
Но въпросът е личен, а за теб най-паче.
Ти добре ни познаваш, все сме пасмина тая.
За последно ни виждаш.
И... разделя ни Рая.
И когато отново дойде ред да се срещнем,
нека да се познаем.
И да пием по нещо.
А след Страшния съд,
ще му дирим колая.
Ти отдясно на Бога.
Аз на изток от Рая.


* При последното издихание (лат.)

Българската литература

© 2001 Литературен форум