Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Думи за Андрей Германов

 

Продължение от брой 5

В мойте редовце виждах поета като певец на делничния свят, на безшумния подвиг, на когото крясъкът е по природа чужд, помпозността му е противна, биенето по гърдите би го огорчило, че той не допуска в строфите си елементарността и веселяшкото викане на ура, при които щръква лекомисленият удивителен знак. Ще похваля себе си като кажа, че преварвах критиците в стремежа си да покажа, че привлекателното в стиховете на Германов е това, че те са жизнени отломъци, а не кабинетни композиции, че предсказвах, че ще бъдат устойчиви в редица проверки, при които много други претенциозни построения биха оголели печално и показателно като духнати глухарчета. Правех му и упрек, че в някои строфи беше се малко повознесенчил, поевтушенчил. (Нали ги превеждаше.)

“Аз съм мостът, за вас замостен,
аз съм мостът под вас самотен,
във реката със двойник капризен.
Аз съм каменен, той е копринен...”

Харесвах това, че Германов най-често е художник-натурист, без да става натуралист, че взема в ръка простичкия факт, а ни повежда към богато обобщение:

“Тая малка драма ме покъртва:
клонката все още шумоли,
клонката не знае, че е мъртва,
не усеща тя, не я боли.
Тя не знае - здрав и непокорен
все така шуми върхът висок,
тя не знае - няма вече корен,
тя не знае - няма вече сок.
Няма ветрове и семе няма.
Няма бъдни клонки и листа.

Спирам се над мъничката драма.
Мисля
за големите
неща.”

(Това стихотворение със синтеза и иносказанието си според мен е едно от най-характеристичните за Германов, а ето че последният съставител на том Андрееви стихотворения Иван Цанев не го е включил. За “Паница бобена чорба” бих могъл да го разбера, но за клонката...)

По-нататък казвах, че Андрей Германов е стигнал ранна зрялост, че за него не би било ласка да се каже, че строи композициите си опитно, че ги извежда вярно към естествен край, че понякога този естествен край става още по-интересен от едновременната внезапност:

“Нищо не се случи между нас.
Нищо, макар, че бяхме двама.
Сами.
Мъж и жена.

Нищо ли?”

А в това време заедно с автора виждах как слънцето тича от изгрева към залеза, Стара планина носи тежките си дисаги, сърцата бягат през тъги и радости, реките загиват, за да има морета, селските читалища светят сред зимите, пъпките пукат, стрелват се листа, корени се вбиват в пръстта... И в залата играят шах. Ловките играят за себе си. Залагат нас. Печелят. Но ние оставаме при лирическия герой и когато е озарен от радост, и когато от думите му капе тъга. И гледаме ловките. Те продължават да играят. Шах-мат! Шах-мат! Печелят. Мислят, че печелят. Последната победа не е тяхна. Последната победа не е на ловките, а на честните, не на позите, а на позициите. Дори ако в шахмата може да се случи обратното - в поезията не!

Това е било чувството ми за този с няколко години само по-млад събрат, усещането ми, че той като автор иде, вече съществува, размества с плещи редиците, пристъпва напред. В течение само на пет години издал четири стихосбирки с едно категорично набиране на скорост и височина. Неспокойният му дух още тогава ми е заявявал, че самоубийствено ще живее, под яростно слънце ще бляска, сред взривни зони ще гази тази душа незащитена... Усещате - все неговите думи, все тонове и стонове от неговите книги.

През 1968 г. в списание “Септември” дойде на работа Пенчо Данчев.

- Знаеш ли - казва ми той, - аз в последните години малко се бях пооткъснал от поетите - какво ново, какво интересно, какво значително?

Говорихме дълго, донесох му цяла чанта разни книги, разменихме думи за различни поети. Идва един ден и сияе:

- Какъв солиден поет бил станал Германов. Браво на Андрей!

Андрей напечата първите си стихотворения в “Септември” през 1966 година в брой 8-и и оттогава беше вече един от най-желаните и най-печатани автори. Аз работих там 27 години, има какво да си спомням много и много, но тук не говоря по памет, а направих справка: за 15 години се е появил с оригинални стихотворения над 20 пъти, като циклите му “Глътка витошки въздух”, “Защо забравяме стрелата?” съдържаха по 13-14 стихотворения. И колко пъти участва като преводач. Спомням си как преведе през 1972 година стихотворението на Омор Султанов “На брега на Исик-кул”. Поръчахме му го, защото ни допълваше цикъла, нужно ни беше това стихотворение. А срокът беше фатално къс. С несигурни думи и заобикалки му подсказвахме, че можем пряко сили да го чакаме най-много 3-4 дни. Андрей сгъна ръкописа, пъхна го в джоба си и си отиде. И на другия ден привечер го донесе. Двайсетина петостишни строфи строг строеж, хубаво звучащи на български език, изработени както изработваше той. Значи не беше мигнал, не беше хапнал и отдъхнал вероятно в тези двадесет и четири часа, в своето таванче, за да може да се пребори с такъв дълъг текст. Самоубийствено живя.

Нас с Андрей ни сближиха и стиховете, и общите летувания, и посрещанията на различни поети - ту негови, ту мои познати, ту приятели и на двамата, които идваха у нас от тогавашния Съветски съюз. Когато Христо Радевски редактираше библиотека “Съветски поети” и през 1962 година ми пишеше в Минск да съставя и преведа томчетата на Янка Купала и на Якоб Колас, аз му отвръщах: “Ще ги подбера, ще се съветвам тук със специалистите, ще ги съставя, но за превод бих Ви предложил да поканите и други преводачи – Иван Давидков, Андрей Германов... Знаят украински език, ще им бъде близък беларуският.” Радевски така и направи. В превеждането на беларуските поети след това участваха и Александър Муратов, Елисавета Багряна, Христо Радевски, Димитър Методиев, Никола Инджов, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Георги Струмски, Стефан Поптонев, Александър Миланов и други, но Андрей беше най-запаленият. Обикна Беларус, завъди приятели, тръгваше за там предварително щастлив, а когато написа стихотворението “Беларуски снегове”, което след това получи награда за най-добро стихотворение за 1969 година - беларусите просто полудяха от обич към него. На едно литературно четене в Минския университет Андрей го прочете - с него завършваха нашите “выступления”. Че тичаха момичетата към него, че автографи му искаха, че свои снимки му даваха, че предлагаха бележниците си, листчета всякакви - да им се подпише “на память”, да им даде адреса, телефона, “если можно”. След това той се изправяше с неразгаданата си усмивка срещу Анатол Вяртински или Нил Гилевич щастлив от мига на славата, и повтаряше рефренно: “Такие, брат, дела”.

Веднъж бяхме заедно с Андрей в Пушкиновото Михайловское, в Новгород, в Псков, в Ленинград тогавашний. Поразиха ни толкова неща, а в града на Нева ни намери моят вече отдавнашен приятел Сергей Орлов:

- Довечера - казва - изоставяй всички официални вечери и мероприятия и си ни на гости. Ще те чакаме с Виолета, ще поканим и Миша.

- Ще взема още един от нашите поети - казвам.

- Пожалуйста.

Андрей отлично знаеше автора на:

“Его зарыли в шар земной...
солдат без званий и наград...”

Вечерта гледаше с удивен поглед горялата му в танка кожа, караше Дудин да каже стихотворението си за славеите, после пак дълго разговаряше със Сергей и в среднощните хотелски часове ми вика:

- Този човек аз не мога да не го преведа.

И го преведе.

Вечерта бяхме решили, че ще отидем на Пискарьовското гробище. Андрей на сутринта:

- Бачо Начо, ти вчера беше добре на парахода с този пуловер (бяха ни разхождали до Петропавловската крепост, до Кронщад), дай ми го днес на мен, студеншко ми е.

Ето я снимката: на излизане от гробището, в дъното се вижда монументът с майката, крачим – Сивицкий (?) от международния отдел на Съюза на писателите (?), Йордан Милев, Михаил Дудин, Сергей Орлов, Андрей с моя ситняковски пуловер. Замислен нещо, леко събрал гъстите си вежди, с нас е, но може би е при някоя строфа.

Такъв той можеше да бъде видян навсякъде - и на скучно събрание, и сред шумна компания, и на последната редица на някой президиум, и на самотния ъгъл на масата.

Беше през 1970 година. На софийското летище се събираше група преводачи - заминавахме на симпозиум в Москва. Като разбрахме, че Никола Инджов ще се отдели от нас, избрахме си за “отговорник” най-младия - Андрей Германов. В Москва, още докато си чакахме куфарите, попитаха: “Кто глава делегации?” и понесоха Андрей по списъците. И съобщиха: “Прибыла болгарская делегация воглаве с Андреем Германовым”. За главата на делегацията – самостоятелна стая. Другите – по двама. Аз съм със стария преводач от руски, от английски Сидер Флорин.

На четвъртия-петия ден със самолет само за нас отлетяхме за Уляновск, стария Симбирск. Към стотина души преводачи от руски език и от езиците на народите от голямата империя. В самолета нашата група сме насядали почти компактно един зад друг. По едно време към нас се приближава някакъв отговорник с папка в ръка, оглежда ни и се спира пред олисялата глава на Флорин:

- Болгария. Это Вы Андрей Германов?

- Нет, отговаря Флорин.

- Кто Андрей Германов? - пита човекът с папката.

- Я - отговаря Андрей.

Той стои малко учуден, оглежда ни пак, трудно му е да възприеме “аномалията”.

- Вы действительно Андрей Германов? – пита чиновникът.

- Да - с хитро пламъче в очите, загадъчно усмихнат отговаря Андрей.

- Это точно, что Вы глава делегации?

- Кажется.

- Нет, надо точно. Ребята, я серьезно...

- Тогда точно.

Поетът Петр Вегин, който превеждаше някои български автори, приятел на Андрей, прикрепен към нашата делегация, се смее:

- Андрей, им не вериться, что ты можешь быть главой делегации!

Така или иначе Андрей получава програма за дните в Уляновск, за мероприятията, в които ще участваме, списък с номерата на стаите в хотела. И тук - главата на делегацията - в самостоятелна стая. На срещата с председателя на градския съвет от наша страна ще присъства един човек – главата на делегацията. В литературната вечер в театъра от българската делегация ще участва един човек - главата на делегацията.

- Вие не знаете какво означава система! – пояснява ни патилият и препатил Сидер Флорин. Нали е в някогашната, някогашната, си родина Андрей:

- Хубаво ме наредихте вие мен, но и съпровождачката на унгарската делегация е много хубава. Полуунгарка, полуеврейка, живяла в Лвов, учила в Латвия, сега е рускиня от Москва...

Пристигаме в Уляновск. Във фоайето Андрей ме дръпва малко встрани:

- Бачо Начо, я да дойда аз при теб, а да оставим дядя Флорин в моята стая.

- Готово!

Казахме идеята си на рецепцията

- Нежелательно... - реже ни русото момиче. Но що ни трябваше да питаме!

Флорин е подразбрал за нашата безобидна диверсия.

- Вие не знаете какво значи система! – повтаря той.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум