Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Пламен Антов

Памети и преходи

 

Елена Михайловска. “Памет и преход”. УИ “Св. Климент Охридски”, С., 2000.1. Едно от важните неща, които книгата “Памет и преход” прави, е да изследва и проблематизира Европейското-като-родно, парадоксално разполовено между диахронията на Паметта и синхронията на Прехода, между Историята (като функция на Географията) и Географията (като непрестанно усъмняване на Европейското). Европейското винаги се е разпадало на център и периферия. Конституирано, според Едгар Морен, когото авторката припомня, от собственото си периферно - гръко-латинското и азиатското (християнството), впоследствие Европейското самµ поема функциите на раждаща периферия по отношение на един безвъзвратно отместващ се все пµ на запад, отвъд Атлантика, център. (Америка в модерния свят е антиутопичното бъдеще/настояще на Европа, както червендалестата, пращяща от оптимизъм и здраве тийнейджърка е функциониращата алоформа на своята родителка, чието собствено битие е ретроутопично концентрирано в неистовото усилие да продължи колкото е възможно по-дълго илюзията за презанс с помощта на една мумифицираща козметика - Familienromans, подсещащ ни едновременно за Набоков и Фройд.)

“В САЩ днес се творят идеите, Париж е почти провинция”, казва още през 1973 г. Юлия Кръстева в центъра на Париж, в собствения си апартамент недалеч от Люксембургската градина - фразата в книгата, срещу която, признавам си, тъжно и носталгично се съпротивлявах. Какъв удар върху европоцентристкото ми самочувствие още преди да съм получил европейския си паспорт! Дълго хлопал на една затворена врата, аз, като в някакъв кафкиански сън, изведнъж аберационно се оказвам някъде-другаде, когато тя най-сетне се открехва, припознат от една ценност с разколебана идентичност; вместо към бленувания Център, се оказвам приобщен към поредната периферия - оказвам се периферия на периферия.

И както винаги, утешенията са ретроутопично възможни единствено в дискурса на (по обичайному славния) спомен. Утехата би могла да намери своите прибежища например в актуализиране на идеята за принципната относителност на понятия като “център” и “периферия”. Какво значат те, изкушаваме се да попитаме ние заедно с авторката, когато стане дума например за една книжарничка в припланинския градец Сливен от първите десетилетия на (вече миналия) ХХ век, където могат да се прелистят и закупят книги на различни езици, пристигащи от цяла Европа, и пред които дълго се застоява един любопитен момък, който би могъл да се казва например Стоян Кръстев. (Той създаде дъщерите си, ще каже много по-късно една от тях - Julia.)

(Да, тя би могла да бъде едно от утешенията, разбира се. Но, припомня нееднократно авторката, защо ли най-репрезентативните български посланици в Европейското - Юлия Кръстева и Цветан Тодоров - упорито се самоозначават като френски, а не като български интелектуалци; за разлика например от Чеслав Милош или Милан Кундера?)

 

2. Конюнктивно събраният наслов на книгата - “Памет и преход” - в перспективата на читателската интернационалност би могъл да се разпадне на два допълващи се и взаимно заменими антинома - “Паметта на/в прехода” и “Преходът на/в паметта”, отварящи в еднаква степен нови бездни от значения, разсредоточени между хипотактично и паратактично, социологическо и политическо, сциентистко и есеистично. Балансираща между сциентистката лапидарност и наративния разгул на мемоара, книгата непрестанно среща частното с общото, маскирайки бита като История, а Историята като бит. Животите и думите на софийската състудентка Юлия Кръстева и мамината приятелка леля Калина се сплитат с животите и думите на Ромен Гари и Хана Аренд; персонажите на книгите съсъществуват в синхронията на един всеобемащ пъзел - докато Айхман скръбно признава, че е грещен пред Бог, но не пред хората, пепелта продължава да се рони от цигарата на мяукащия Бродски, нестранно, макар и ненадейно припознал уюта на славянската “нашост” в епицентъра на едно стерилно протестантско пространство, в което дори Нобеловата награда не ти гарантира декадентската привилегия на саморазрушението - никотина.

Книгата мами да бъде положена в традицията на изящно избягващата жанровите клишета френска проза, с артистична лекота миксираща първичен сюжет и метарефлексия, абстрахирайки хладните императиви на Историята от тихите “частни” възторзи и страдания - всичко това подчинено на един промислен теоретичен императив: частната история на нечий живот като история на дадена група, време, общество. Играта в тази почти броделианска успоредност на (авто)биографично и сциентистко, частно и общо, малко и голямо, битово и имагинерно, преживяно и прочетено, стига до там, че в своя предсмъртен жест приятелката от детинство Майя Томова ще извае енигмата на един вълнуващ сюжет, следващ, но и антиципиращ собствените си литературни менталности, както в някои от добрите творби на Агата Кристи и Хорхе Луис Борхес.

Защото както Европейското (отново ни изкушава симетрията на хомологиите) е възможно само като парадоксален колаж от диферантности - виртуалната точка на тяхното агресивно пресичане (например копнежът на Гари по руския език и неприязънта на Кръстева към българския), - така и универсалното, винаги заразено с бацила на тоталността и патетиката, е само един колаж от сантиментални късчета частни дискурси.

Следовница на малко известния ученик на Хусерл - Хелмут Плеснер, - на различни равнища Михайловска предлага аргументи в подкрепа на тезата, че съществуват само разказите на Другия в нашия живот и нашите разкази, утаени в “другото” съзнание. Онова, което в първите си раздели книгата с академична строгост теоретизира, впоследствие е мета-обговорено в меморарния наратив на (авто)биографичното, частното; изтръгнат от сциентистката си строгост, текстът е положен в емоционално омекотения дискурс на спомена и така, посредством паяжината на асоциативните отпратки, внушенията му са многократно мултиплицирани в перспективата на една житейска автентика. Некриеща симпатиите си към радикалния жест на Кемповски, Михайловска сама се опитва да конструира пъзела на Българската (елемент от пъзела на глобалната) памет като сбор от различни лични памети. “Груповата памет, подчертаваше някога Морис Албвакс, се изгражда от натрупване и преплитане на индивидуални съзнания”. Но, репликира Михайловска, за обществото особено значение има и обратното движение от груповата памет към индивидуалното съзнание.

А подобни важни обратимости се случват не на последно място във и чрез книги като тази.

Българската литература

© 2001 Литературен форум