Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Поетът Вътьо Раковски на 75 години 

Рада Александрова

Озарено присъствие

Един ден в края 80-те вървях по “Солунска” към “Славейков” и някъде пред тогавашния Млечен бар съзрях Вътьо. Вътьо се носеше с леко подскачаща походка, сякаш повдиган от вятъра, шлиферът му се ветрееше, белите власи, ореолно украсяващи черепа му - също. Поспрях пред тая жива метафора, която провидението благоволи да ми изпрати. Тя и до днес няма нужда от тълкуване.

Трябва да призная, че Вътьо е прочел повече мои стихотворения, отколкото аз негови. През седемдесетте и осемдесетте години Вътьо, Станка (Пенчева, бел. ред.) и Найден (Вълчев, бел. ред.) познаваха всичко читаво, което се раждаше като стих тогава. А и голяма част от нечитавото. В отдел Поезия на сп. “Септември” цареше атмосфера на внимание, взискателност и радост от поетичните открития. Не срещнах другаде такава лекота на приема, дружеско участие в израстването на събрата-автор. Така съм ги запомнила: Станка - строга и делова, Найден - радушен и готов да издекламира на глас онова, което най му е харесало. И Вътьо - деликатен и внимателен, и почти нежен. Наистина - там витаеше почит, уважение и трепет пред духа на поезията. Като изключим дежурните партийни поети, с които задължително започваха почти всички книжки, в теченията на “Септември” ще намерим поезия и автори, които не загубиха значението си. Заслугата за това е и на Вътьо. Изключителен естет, но човек без лакти и хъс, той се носеше през годините, сякаш повдиган от енергията на прекрасното.

Критиката не се занимаваше с него, а и той сякаш видимо не страдаше от това, обладан от съкровеното преживяване на импресно отминаващите дни. Мисля, че сега разбирам в какво е силата на неговото озарено присъствие, откъде идеше този вдъхновен и мек израз на лицето му сред толкова накипели амбиции. Вътьо притежава Божията дарба, той е докоснат от пръста й и тя го осветява цял. Струва ми се, че той винаги е живял възхитено чрез нея и това се отразяваше както на походката, така и на фигурата и излъчването му. През тоталитаризма онова, което се наричаше критика, не забеляза неговия явен стремеж към модерното, проявяващ се дори и графично, и неговото европейско свободолюбие. Пък и нашата критика винаги е робувала на онзи постулат, според който авторът трябва да напише само двайсет стихотворения и да се забие в българската пръст. Вътьо е различна конструкция. Автори като него за себе си наричам живи. Те са в непрекъснато търсене, развитие, протягане към другото, неизвестното. Поезията на Вътьо Раковски е все по-чиста, автентична, белязана с неговата неповторимост, тя става все по-гъста и наситена с тревожно очакване и светла печал. Сякаш близната от блясъка на невидимото. Така е и в последната му книга “Аз - Дон Кихот от Ла Манча”.

Българската литература

© 2001 Литературен форум