Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Станчо Димиев

Философия на упадъка: 

Изхабяването на идеологиите и опошляването на нравите

 

РЕФОРМАЦИЯТА, ПРОСВЕЩЕНИЕТО, РЕВОЛЮЦИЯТА

 

Влошаване на качествата на човека и упадък на нравите съпътстват почти всички реформаторски епохи. Човекът е твърде консервативен биологически и психологически, но волеизявата му засилва разрушителните си сили, когато външните социални обстоятелства се влошават - качеството му пада!

Основната трудност, свързана с разбирането и оценяването на човека, идва от неизбежната роля на субективността - човекът се оценява сам, чрез собствените качества!

Някъде Пол Рикьор беше писал за опознаването на човек, за “Сократовата идея за опознатия човек - разбран, но и оценен”. Но оценяването сякаш се подчинява на лош затворен логически кръг. Всъщност не логиката е валидна, а предпочитанията, които трудно елиминираме, някаква форма на волеизявата, криеща се в дълбините на съзнанито.

В този текст си поставяме за цел да подходим към въпроса дали човек е преди всичко лош по природа, или става такъв благодарение на обстоятелствата. Ни най-малко не си въобразяваме, че събирайки мнения на философи, религиозни и политически водачи, учени и други, ще получим задоволителен отговор. По-конкретният аспект на въпроса е навярно поне частично от компетенцията на социалната психология. Настоящата статия е разширение на доклада на автора, изнесен на симпозиума на тема “От качеството на човека зависи качеството на нашия живот”, организиран от културния център “Дени дьо Ружмон”- София и института по история при БАН на 9 декември 2000 г. в големия салон на БАН. Основният аспект на този симпозиум: дали е възможна “коренна промяна на манталитета на човека с всички средства на културата” ни изправя пред труден въпрос.

Ст.Д.

Екзистенциално схванато, ние сме такива, каквито сме. Не е необходимо да се окачествяваме - следваме инстинктите си, интересите си - с една дума живеем! Страстите, омразата, егоизмът ни ръководят в ежедневието ни и запълват живота ни в по-дългосрочна перспектива. Дали това са основните ни качества е въпрос, който възниква само при намесата на разума. За природата на разума е трудно да се говори на екзистенциално ниво: защо разумът се появява при нашето съществуване? Дали е част от нас, дали е продукт при общуването ни с природата, дали е социален продукт, дали изобщо може да се приема насериозно, ако не е биологичен продукт?

За великите метафизици, като Декарт и Лайбниц например, мисленето е свързано със самата наша същност (Cogito ergo sum!). Понятието “същност” дължим на Аристотел. Същността на определено нещо е това, от което не можем да се абстрахираме, когато мислим за него. Но от какво не можем да се абстрахираме, когато мислим за себе си? Философите от ХIХ век предложиха да заменим “мисленето” с волеизявата. Тя не се нуждае от мислене - тя избухва спонтанно. Формулата на Декарт се изменя както следва: съществуването е само преживяване, а преживяването се формира от волята - мисловно немотивирано действие, идващо от дълбините на съзнанието. Още по-късно, в началото на ХХ век, Фройд изтъкна сексуалността като фактор - възглед, или по-скоро внушение, което допадна на ред философи, напр. Мишел Фуко и други.

Въпросът за качествата на човека е част от въпроса за неговата същност - тази постановка може да се третира в Аристотелев план. Известна е следната максима на Аристотел: “Човек е правдив, ако действа с правдивост”. Качеството “правдивост” на човека се регламентира чрез “правдивостта” на делата му. Тази редукция е била напълно състоятелна предвид факта, че по времето на Аристотел идеята (или понятието) за правдивост е добре залегнала в античното гръцко общество на религиозна и морална основа.

Аристотелевата формула се разпростира изобщо за качествата на човека: мерилото са делата му. Впрочем същото разбиране фигурира и в християнската догматика - “По делата им ще ги познаете!” Рекапитулирайки, стигаме до това, че човекът се окачествява чрез делата си.

Това несъмнено здраво разбиране за качествата на човека е било оспорено през ХVI век от монаха Мартин Лутер. Неговата теза е: “Човек е правдив само когато е в състояние да действа с правдивост”. Или казано по друг начин: “Трябва най-напред човекът да се преобрази, делата идват след това”. Както виждаме, Реформацията през ХVI век засяга един въпрос, който остава нерешен и до днес. Вярата във възможността за преобразяване на човека, независимо от това, което върши, е споделяна от всички реформатори по-късно.

От твърдението, че човек доказва качествата си чрез делата си следва, че лошите дела окачествяват човека като човек с лоши качества, като лош човек.

Срещу това въстава Лутер - човекът върши лоши дела (злини) при определено състояние, помогнете му да се измени и той ще престане да върши зло. Патосът на тази декларация е привличал множество светли умове, между които особено популярен е Виктор Юго.

Идеалите на Просвещението (The Enlightenment, l’epoque des lumieres, ХVII-ХVIII в.) едва ли внасят съществени промени относно основните качества на човека, но хората започват по-свободно да мислят за свободата и социалните проблеми. Вярата в легитимността на господството на съсловната аристокрация е разклатена от мислители като Жан-Жак Русо. Но и Русо, и Волтер са третирани добронамерено, и даже с адмирация, от аристократите. Вярата в разума завладява Европа, а протестантството и католицизмът донякъде се примиряват.

Вече в ХIХ век, може би не без преувеличение, можем да твърдим, че Маркс придава политически аспект на Лутеровата теза. Ако Лутер търси да реформира католическата църква - Маркс визира цялото общество.

Лутер изгаря папската була и пред събора във Вормс изрича фразата “Не мога да говоря по друг начин”. Това вече е израз на несломима воля. Отново след Ян Хус един човек дързва да не се подчини на Църквата, и то в присъствието на самия император - всемогъщия Карл V. Немската реформация е застрашена и Лутер поема риска за публично изгаряне – кладата, върху която вече е изгорен Савонарола. Маркс е по-рационален, макар и страстно да протестира срещу несправедливостта. Емигрира в Англия, за да избегне последиците от политическата си активност.

Християнска Европа е разпокъсана по времето на Лутер. Топовете и партизанщината изместват крехките изяви на хуманизма, разцъфтял в началото на века. Пламва 30-годишната война - селската война, в която свирепото насилие стига до нечувани жестокости. Противниците и привържениците на възобновяването на Евангелието воюват най-безчовечно: “Който не е с нас, е против нас!” - това зловещо заклинание ни обвързва и до днес. Синдромът “влошаване на качествата на човека” се разпростира извън Германия, той е навсякъде в Европа. Интелектуалците за времето си - един истински елит, всред който фигурират Еразъм Ротердамски в Германия и Томас Мор в Англия, не са в състояние да противодействат. Мор е посечен заради отказа му да положи клетва пред протестантския (англиканския) крал Хенри VIII. Еразъм не участва нито в партията на Лутер, нито в тази на Папата, и оцелява сякаш по чудо.

Вече три века по-късно, Маркс пише комунистическия манифест и зове за революция, за сриване на остарелия строй “без милост, без пощада”. За Лутер “Бог воюва”, за Маркс това е работническата класа, организирана в партия.

По-късно Ницше даже ще обяви, че “Бог е мъртъв”, характеризирайки епохата (ХIХ в.). Маркс, който по образование е философ - ляв хегелианец - съзнава, че научната мотивация увеличава жизнеността на учението. Науката, за разлика от религията, още се радва на авторитет. Възниква така нареченият научен социализъм. Но огромното влияние на марксизма се дължи преди всичко на лошото състояние на възникналото индустриално общество в Европа - меркантилният капитализъм и тежкото положение на работниците. Тезата за насилственото отнемане на богатството от богатите в полза на бедните става по-привлекателна от Христовия апел богатият сам да раздаде богатството си на бедните.

За качествата на човека получаваме друга перспектива. Апелира се чрез насилие да изменим положението на най-прогресивната класа - работниците, след което неизбежно качествата на хората ще се подобрят. Разбира се, с цената на жертви. След Френската революция хората привикват да гледат хладнокръвно на терора. По време на Октомврийската революция Ленин произнася злокобната фраза: “Как это может бьiть - революция без расстрелов!” Зверствата по време на гражданската война в Русия надминават всяко въображение. Болшевишкият революционер Зиновиев е считал, че с цената на избиването на десет процента от човечеството, положението на хората ще се подобри. Нацистите считаха, че същото ще бъде постигнато, ако бъдат избити евреите. Както се вижда, въпросът за проблемите на човека се обвързва с една цинична перспектива за подобряване, без поемането на морална отговорност.

 

НАУКАТА И ХУМАНИТАРИСТИКАТА

 

Можем ли да намесим науката при въпроса за окачествяването на човека?

Отговорът е крайно затруднителен. Известният историк на науката Александър Койре развива известната още преди него теза за несъответствието между развитието на науката за неодушевения свят и тази за човека. Следните редове са взети от неговата книга “Etudes Newtoniennes” (1968, Gallimard Ed.).

Има нещо, за което Нютон трябва да се държи отговорен - или, по-добре казано, не само Нютон, но изобщо модерната наука. Това е разделянето на нашия свят на две. Тази наука, ефективно създаде света на количеството, на материализираната геометрия, света, в който, макар че има място за всяко нещо, няма такова само за човека... Така светът на Науката се разделя изцяло от света на живота, който Науката бе неспособна да обясни. Два свята, което ще рече две истини. Или изобщо няма истина. Тъкмо в това се състои трагедията на човешкия дух, който, за да разреши енигмата на универсума, я замести с друга: енигмата на самия себе си.

Нека напомним в какво се състои основната научна заслуга на Нютон.

Това е унифицирането на земната механика на Галилей, установена експериментално, с небесната механика на Кеплер, установена статистически на базата на астрономическите наблюдения на Тихо де Брахе. Всъщност касае се за теорията на гравитацията, която дотолкова впечатлява съвременниците на Нютон, че инспирира чувството за всеобщ детерминизъм, засягащ и поведението на човека. Още преди Нютон, Декарт се въодушевява от идеята за геометризиране на света, а Спиноза даже предлага аксиоматично изложение на етиката по примера на геометрията. Всичко това възбужда реакция от страна на философите, които повдигат въпроса за свободата на волята. Докато, вече в началото на ХIХ век, математикът Лаплас развива идеята за универсален детерминизъм, колкото и абсурдна да изглежда тя днес. Съвременникът му Имануел Кант, философ с универсални познания и в науката, намира метафизическо решение на въпроса за физическия детерминизъм и свободата на волята. Въведената от него терминология “феномени - ноумени” цели да разграничи физически детерминираните явления - феномените, протичащи във времето, от явленията в духовната област - ноумените, които не са темпорални. Въпросът за свободата на волята е от ноуменален характер. Изразява се във възможността за свободен от всяка предопределеност избор. Това означава, че човек е свободен самостоятелно да избира между “доброто” и “злото”. Изглежда сякаш Кант се връща към тезата на Аристотел, но докато при последния “правдивостта” на човек се оценява aposteriori от делата му, позицията на Кант ни внушава, че човек apriori е предразположен да бъде правдив или не. Впрочем Кантовата опозиция на детерминизма е чисто абстрактна и напълно достойна за идеалите от епохата на Просвещението

Нашата цел тук е да посочим, че науката дава по-добро решение на въпроса за самостоятелността на човека, биологически и ментално. Това решение дължим на френския физиолог Клод Бернар и последователите му, които, предусещайки идеята за стохастичен процес, убедително мотивират метаболичната и моторната автономност на човека като организъм. От което се извлича и менталната му автономност: в нормални условия човекът е свободен да избира поведението си. Това означава, че не природни сили или някаква фатална предопределеност ограничават и определят поведението и морала на човека. Тогава какво, наистина ли човекът е напълно свободен при избора на поведението си и делата си? Отговорът зависи от намесата на още един фактор: давлението на обществото, културата и идеологиите. За ХХ век тези обстоятелства стават съществени. Така качествата на човека са зависими от собствените му сили и волята му, но и от социалното окръжение.

Крайна позиция по въпроса заема философът-персоналист Бердяев, който силно акцентира върху социалната роля. “Човек се намира в отвратителна зависимост от обществото и той сам създава тази зависимост, като хипостазира обществото и създава митове за него.” (Николай Бердяев, “За свободата и робството на човека”. УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1992)

 

МОДЕРНОСТТА

 

Ред историци и философи са се напрягали да схванат по-дълбоко характера на историческите явления. Такъв е Алфред Тойнби, чиято впечатляваща способност да схваща глобално историята е добре известна. Тук ще се спрем накратко на някои идеи на Макс Вебер (починал през 1919 г), които са интересни в съвременна светлина.

Изучавайки социологията на религията, той достига до “проблема за универсалната история”, който всъщност занимава и Тойнби. Един съществен въпрос за Вебер е защо извън Европа “научното, артистичното, политическото и икономическото развитие не споделя пътя на рационализма, който е характерен за Запада?" “Западният рационализъм” не е случайно явление. “Рационалното” идва след разочарованието от религията и заместването й със светска култура. Влиянието му се засилва благодарение на развитието на емпиричните науки, автономията на изкуствата, теоретичното третиране на морала, усвояването на основополагащи принципи за изучаването на социалните и исторически процеси. Може да се твърди, че съвременното на Вебер общество не е резултат само от възникналата светска култура, а пряко зависи от рационализирането на обществото, изразяващо се в институционализирането на рационално-насочена икономика и ефективна административна наредба.

Терминът “модернизация” се появява като термин от специално техническо естество едва през петдесетте години на ХХ век, но тъкмо “модерността” е бил предметът на Вебер. Въпросът дали процесите на модернизация могат да се схващат като историческо обективиране на рационални структури, като някаква еволюция, занимава редица социолози и социални философи. Така възниква терминът “постмодерност” и постмодерната философия, която напористо отхвърля рационалността, сякаш за да я разтвори в едно пълно релативизиране в разбирането на процесите на модернизацията.

Арнолд Гелен (Arnold Gehlen, ”Uber kulturelle Kristallisation”, in Studien zur Antropologie, Neuwied, 1963, p.321) създава формулата: “Предпоствките на Просвещението са мъртви, действат още само последствията им”. Модерната култура “кристализира” според Гелен защото “имплантираните в нея възможности бяха развити в основата си. Даже контравъзможностите и контратезите бяха разкрити и асимилирани... Възниква впечатлението от кристализация... даже на фона на учудващо динамичното и пълно с разнообразие описание на модерността”. Като че ли “историята на идеите е приключила” и достигаме до нещо като постистория.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Ако разточителното описание на идеи и исторочески събития дотук не действа отблъскващо, склонността да обобщаваме може да се окаже плодотворна. Виждаме, че въпросът за подобряване на качествата на човека и тези на обществото е бил захранван с позитивни импулси при всяка реформаторска инциатива в историята. Изчерпването на идейните ресурси и на протестантската Реформация, и на Просвещението, и на пролетарската революция, и на модерността е неоспорим факт. Ако имитираме Гелен, можем да твърдим, че при настъпилата кристализация най-вече кристлизират негативните им страни. От религията остана фундаментализмът и някои цивилизационни традиции; от Просвещението и науката - например стерилният академизъм, тържеството на технологиите и свързването им с властта; от пролетарската революция - пролетаризирането на огромни маси в Русия, една селска страна в началото на века, и възникването на нелегитимната власт - мафиите (парите, отнети от богатите влязоха в ръцете на партийните бюрократи); от модерността - пълен идеен релативизъм. Всичко това инспирира упадък на нравите в световен мащаб, но най-вече в страните, съсипани от комунизма. Може би глобализацията на света, ако се осъществи, ще се окаже имено някаква постистория, т.е. история без съществени събития, но евентуално по-морална като социална система, така както понастоящем е в културните капиталистически страни.

Разбира се, измежду последствията има и позитивни: веротърпимостта; някои все още живи идеали; разделението на властите след Френската революция; полезните резултати в науката, специално медицината; технологиите; социалните идеи. Дали те компенсират ужасяващите престъпления, съпътстващи споменатите реформаторски епохи е неморален въпрос, който някои политици и историци с лекота преодоляват.

На по-конкретно ниво виждаме последици от различно естество. Например огрубяването на обществото, свързано със западането на ролята на семейството. Маркс и Енгелс в комунистическия манифест пишат: “В действителност буржоазният брак е общност на жените. Комунистите могат да бъдат упрекнати само в това, че те искат да направят официална и открита общността на жените вместо лицемерно скрита”.

На почвата на расистки идеи, националсоциалистите също разрушаваха семейството. В наше време така наречената сексуална революция доведе до още по-голямо опошляване на отношенията между половете, обстоятелство, фаворизиращо неморалността (проституцията, порнографията, лошите образци в киното, жълтите вестници).

Кристализацията на повечето негативни страни на петвековна еволюция след Възраждането (ХV век) тежи на общественото съзнание в Европа и Америка, независимо от ред ярки изяви и успехи в много области. Дали разумът ще бъде погълнат от разрухата, идваща от тези негативни последици, това ще видим може би по-скоро, отколкото очакваме.

Ситуацията у нас рефлектира на тази в света и естествено е гротескна. Уникалното обстоятелство, свързано с така наречения преход, усложнява проблемите ни, а дългогодишната стерилност в политиката влече огромни проблеми за оправянето на страната. Омразата и насилието култивирани в името на партийни идеали - класа срещу класа, брат срещу брата - обезличиха общественото съзнание, а разпуснатостта на силните на деня - видни партийни функционери в миналото, разбогателите им потомци днес, както и разбогателите чрез власт политически играчи - доведе до пълно опошляване на нравите. Последействието им продължава с пълна сила: корупция, нагаждачество, безсърдечност и жестокост. Демокрацията се оказа благодатна почва за наглите и ловките. Идеалите се изхабиха, останаха посредствените консуматори. Изгубената моралност и занемарената духовност не се реституират. Те просто са умрели, заедно с Бога, заедно с идеалите и нравствеността.

Българската литература

© 2001 Литературен форум