СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Поетът Вътьо Раковски на 75 години 

Станка Пенчева

Без фалшив тон

Мисля, че петдесет години са достатъчни, за да се провери едно приятелство. Дори когато не се виждаме често, аз и моят стар приятел Вътьо знаем, че ни свързва едно неизменно доверие, че ако единият има нужда от помощ, другият ще се притече, без да се замисли.

Преди повече от петдесет години ни събра общата ни тяга към писането: в приятелската ни група бяхме аз, Вътьо, Найден Вълчев, Иван Радоев, Климент Цачев, Давид Овадия, Серафим Северняк... Бяхме и самоуверени, и уязвими, постоянно влюбени, с чисти до наивност души. Не се бяхме научили да завиждаме - радвахме се от сърце на чуждия успех, на успеха на приятеля.

После започнаха да се появяват първите ни книги - и първите отзиви за тях. Появиха се и две големи статии на мастит критик - първата озаглавена “Поети граждани”, втората - “Опасности по пътя на някои млади поети”. Ето че и Вътьо Раковски “попал в газету”. И тъй потръгна неговата поетична пътечка - от “Пътник през света” до “Пътят към Емаус”. Особено се “прочу” той след първата от тези книги. Критик, на когото сега и името му не помня, възвести, че авторът е “пътник без ясен път”; на Вътьо му излезе име, че е космополит, че стиховете му са “субективистични”. Само бай Яко Молхов го нарече доброжелателно “поет на интимното”.

Съдбата отново събра част от приятелската ни група в редакцията на сп. “Септември”: Вътьо, Найден, Любен Дилов, моя милост. Шестнадесет години бяхме заедно всеки ден, безброй пъти пътувахме из страната и четохме свои стихове. Найден Вълчев обираше овации със “Старши лейтенантът и младши лейтенантът”, Вътьо четеше обикновено “Жената на професора”, “Сто”, “Господинът и момичето”. Присмивах му се, че вече ги зная наизуст и дори бих могла да ги изпълня с неговите минорни интонации. Шегувахме се и с неговите “елхички” - центрирано набрани стихотворения с нееднакво дълги редове, та наистина приличаха на елхички. Годините, прекарани в “Септември” имаха собствен ведър климат - докато над главите ни загърмя и затрещя, докато накрая редакцията бе разгромена и ние се разпиляхме. Но и преди това Вътьо си е имал достатъчно свои неприятности, за някои от които не сме и знаели. Знаехме обаче за случая със стихотворението му “Дресьор на птици”, отпечатано през 1968 г. - алегоричният му характер не спаси автора от възмездието. Какво още е преживял през тези години, Вътьо си знае. Надявам се, че ще намери кой да издаде мемоарната му книга - и тогава ще узнаем повече. Защото Вътьо не обичаше да се оплаква - сред нашата шумна писателска група той бе най-тихият, най-мълчаливият. Не обичаше да се хвали и самоизтъква, да позира, а през последните десетина години не пожела да стане медийна звезда. Може би някои са си мислили, че ще е лесно да бъде сплашен такъв тих и скромен човек. Но се оказа, че тихият и скромният има невидим стоманен гръбнак - затова той не се преклони, не падна.

Вътьо Раковски е поет от чиста проба: неговият характер, неговата недемонстрирана воля - целият той е там, в книгите си. Не познавам друг поет, толкова последователен, толкова верен на себе си. Той не се изкуши от ефектни и евтини “модерности”, не насилваше гласа си да звучи гръмко. Творчеството му не е просто голямо по обем - то е стилно, изпято без нито един фалшив тон.

Из слово, произнесено на юбилейното честване по случай 75-годишнината на В. Раковски, състояло се на 15 декември 2000 г. в Чехословашкия културен клуб в София.