Литературен форум  

Брой 6 (447), 13.02. - 19.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Поетът Вътьо Раковски на 75 години 

Вътьо Раковски

Между 12 и 2

Аз те срещам почти случайно
тук между дванайсет и два.
Ти си моя тревога и тайна,
а дори и не знаеш това.
Ти дори не усещаш наверно
колко трудни са тези неща -
да улуча мига да се мерна,
да постигна случайността,
да постигна оная нехайност, 
със която ще кимна с глава,
щом те срещна почти случайно
тук между дванайсет и два.

1966


Усещане

Ти си толкова светла и малка,
тънка като звук от цигулка.
Имам чувството, че си русалка
или светулка.
Страхувам се, че ако излезем вечер
и се залутаме из гората,
не ще мога да те върна вече
- ще се слееш ти с тишината,
с шумоленето на ветровете
на дърветата в люлките,
с тайнствения живот на лесовете,
с ятото на светулките.

1966


Дресьор на птици

Познавах някога един дресьор на птици.
Той учеше най-волните създания на този свят
в коя посока да летят.
И те се подчиняваха. Ах, колко трудно! Бавно-бавно
те губеха от свойте небеса,
от своята игривост и безгрижие,
от свойта поривност,
от свойта свобода. Летяха
не по посоката на своите сърца, не по посоката
на птичите си чувства, не
по неизвестните и лъкатушни линии на своите желания.

Летяха по посоката на някакъв дресьор,
един обикновен дресьор,
дресьор на птици.

Той слагаше халки на птичите крачета
сребристи пръстени на верността, окови,
които носят само привилегированите птици,
цивилизованите умни същества,
които бяха се простили
със лъкатушните летения.
Наивни птичи същества! Издуваха гърдите си
и техните пера подобно малки сиви ордени 
блестяха.

И те летяха. Летяха като самолетите по 
определен маршрут,
в определено направление,
по определените въздушни линии.
И се завръщаха в определения момент
в един кафез, един
най-обикновен кафез,
кафез за птици.
А вън художничката пролет смесваше бои
по своята палитра и рисуваше
в невероятни съчетания
един невероятен свят
за вероятни птици.

Дресираните птици се завръщаха на рамото 
на техния дресьор,
без да се увличат от простора,
без да се заглеждат в цветовете,
без да утаяват в своя поглед
ония толкова невероятни съчетания
на синята природа.

О, бедният дресьор на птици!
Аз не харесвах неговия занаят, защото
той беше свързан със една измама,
измамата, че върши най-полезна работа.
Аз не харесвах неговия занаят, защото,
каквото и да си въобразяваше,
във всички случаи той пак оставаше
един дресьор, един
най-обикновен дресьор,
дресьор на птици.

1968


Сто

Имаше едно малко момиче,
което измерваше всичко със сто.
Сто е моята мъка по тебе.
Сто е моята ласка към тебе.
Сто е моята обич към тебе.
Ти си моето сто! -
казваше винаги то.

Сто беше голямата цифра
на нашата много голяма любов.
Сто просто не беше цифра -
беше просто любов.

Ние се срещахме с нея накрая,
съвсем на края на града,
откъдето започваше рая,
в който исках да я отведа.
“Но нали там не е разрешено
да отиваме без паспорт?...”
“Ти си моето пътуване забранено,
моят северен тих фиорд,
ти си моята друга планета,
моят други свят си ти,
ти си моето време, което
като влак неусетно лети.”

Лампиони от ковано желязо,
осияните есенно дървеса
ни поднасяха своя рязък
декор върху меките небеса.

Ние вървяхме сред тях осветени
(Ти си моята светлина!),
от мълчанието на леса упоени
(Ти си упоение и тишина!),
и ни оплитаха мрежи сребристи
(Ти си моя сребърен дъжд!)
от откъснати капки и листи
(Ти си моята капка дъжд!)
и отлитаха птици над мене
(Ти си есенна птица за мен!)
със болезнено меко свистене
в оня ден (Ти за мене си ден!)

Имаше едно такова момиче,
което измерваше всичко със сто.
Може би вече други обича
някъде другаде то.
Сто е моята мъка по него.
Сто е моята обич към него.
Сто е моята ласка към него.
То е моето сто! -
както често ми казваше
някога то.

1968


Мимолетен господар

Не можеш
красотата на света да събереш
в един едничък миг, в една едничка шепа.
И подир тебе ще забожда своите иглички по
стъклата скреж.
И подир тебе ще се спуска от дърветата
по стълбите на клоните
невидим шепот.
И подир тебе
вятърът ще носи на гърдите си червени ордени листа,
и подир теб, наметнал своя шлейф, невидим ще се движи
със едри крачки царствени от утринта към вечерта,
понесъл върху своя гръб
човешките мечти,
тревоги,
грижи.
Каква е тази жажда твоя ненаситна, зла?
Какъв е този жребий твой на тежко неудовлетворение?
Защо въртиш ти хоризонтните огромни колела
над теб
с такава страст
с такова напрежение?
И подир теб
със всеки удар на часовника, със всеки вик
на птица в тъмните гори, със всяко трепване на светлината
ще тръгва по една жена във този свят с изящество на миг
неповторим,
но ти не можеш
всяка красота да имаш
на земята.
Затуй
върви през нея като мимолетен господар
на подарени мигове,
на подарени часове,
на подарени чувства.
Без алчност, без ненаситност, без амбиции високи
живей живота като дар
и си иди от този свят,
тъй както избледнява фреска,
тъй както стих заглъхва,
тъй както отзвучава звук...

Това е то
голямото изкуство.

1984

Българската литература

© 2001 Литературен форум