Литературен форум  

Брой 7 (448), 20.02. - 26.02.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Лепавцов - Липен

Срещи с писатели

Владимир Василев (Първа среща – 1952 г.)

Димитър Липен, 60-те годиниС Владимир Василев се запознах по следния начин: преди да го видя, но когато вече се бях запознал с Николай Лилиев, аз два пъти спирах пред вратата на неговия апартамент, но не посмях да позвъня. Той беше създал у мен такъв респект и представляваше за мен толкова голям авторитет, че аз се страхувах както от посрещането, така и от изпращането. Добре, че тогава ( а то е било 1947 и 1950 г.) не съм се запознал с него, защото стиховете, които показах по същото време на Н. Лилиев, едва ли щяха да му направят онова впечатление, което през 1951 г. му направи поемата ми “Касандра”. Моята интуиция ме е предпазила от това. Когато написах, обаче, драматическата си поема “Касандра”, аз вече знаех, че работата ми не е лоша и че заслужава той да я прочете и да си каже компетентното мнение за нея. Споделих това с брат си – Любен Лепавцов, аптекар в София (починал през м.май 1957 г.). Той ми каза, че имал познат, който бил близък на Вл. Василев. Предадохме ръкописа на “Касандра” и зачакахме. Мина време и проф. Христо Панчев (музикант), който беше изселен в Ловеч, получи отворена картичка, която ми донесе (и която остана завинаги у мен) и в която между другото Вл. Василев му пише да ми кажел да имам малко търпение и че засега впечатленията му от поемата ми “Касандра” са “изключително добри, отлични”. По-късно научих, че когато познайникът на моя брат (и досега не научих името му) му предал доста обемистата поема (4 400 стиха), той не искал да я приеме, колебаел се дали да я върне. След това, когато намерил свободно време, почнал да чете в началото, поемата го увлякла, той я прочел до края и после още веднъж цялата. Критиката, която получих от него за нея, е възторжена. Той, без да ме беше виждал, ме поздравяваше за големия успех. Преди да изпрати критиката (рецензията), Вл. Василев ходил в аптеката при моя брат, запознал се с него и споделил отличните си впечатления от “Касандра”. Зарадван, брат ми веднага ми писа много сърдечно писмо. Той вече ме поздравяваше като поет, добил признание от най-големия наш критик, приятел на Яворов. Когато се видели за първи път, Вл. Василев надълго и нашироко го разпитвал за мен – за живота ми, за работата ми и пр.... Тук отварям една голяма скоба, за да кажа, че брат ми като дете и юноша се е опитвал да пише стихове. Той дъълги години беше абонат на “Златорог” (литературно списание, което излизаше непрекъснато 24 години под редакцията на Вл. Василев и Николай Лилиев). От книгата – делото по заговора срещу Стамболов и убийството на министър Белчев, по което дело баща ми Спас Д. Лепавцов е осъден на смърт и присъдата му е заменена с 5 години затвор в окови, се вижда, че баща ми се интересувал от литература. Неговият брат - д-р Иванчо Лепавцов – лекар, починал млад, е пишел стихотворения, но нищо не е запазено от него.

Кръгът "Златорог". В центъра (в профил) - Владимир ВасилевНа 4.VI.1952 г., към 9.30 ч. сутринта с моя брат посетихме Владимир Василев в дома му на ул. “Борис I”, № 80 (София) – на най-горния етаж на една кооперация. До тоя момент аз не бях виждал Вл. Василев, освен на снимка от младите му години, вероятно от времето, когато е бил директор на Народния театър. Моят брат го познаваше от предната година. Както вече казах, Вл. Василев сам го потърсил в аптеката на ул. “Граф Игнатиев” и ул. “Патриарх Евтимий”, на която брат ми беше управител и която за момента беше най-модерната аптека в София – негово дело. Владимир Василев го потърсил във връзка с моята драматична поема “Касандра”, за която той ми написа възторжена критика, без да ме познава. Полюбопитствал да се запознае с брат ми, както и да научи нещо за мен. Усещах притеснение при мисълта, че отивам при тоя човек с празни ръце, че трябваше да му занеса нещо от Ловеч, защото знаех, че той бедства. Но аз също не бях по-добре. Накарах предварително проф. Хр. Панчев да му пише за моето положение. Усещах стеснение още и от това, че в навечерието на тръгването си за София научих, че жената на Вл. Василев – дълго време боледуваща от рак – е починала преди около 2 месеца, по време на моето мобилизиране в гр. Никопол. Позвъних. След малко вратата бавно се отвори. Един възрастен мъж се появи на полуотворената врата. Той позна брат ми, който ме представи. С уморен глас Вл. Василев ни покани да влезем. Трябваше да минем през един голям хол, за да отидем в кабинета му. В хола, украсен с картини и портрети, бяха седнали две възрастни жени, които тихо разговаряха. Вероятно са говорили за скъпата покойница, тихо, през сълзи. Ние бяхме нарушили разговора. А вероятно се бяха върнали от гробища. Впоследствие научих, че Вл.Василев ходел на гроба на жена си всеки ден. Кабинетът на Вл. Василев представлява не много голяма стая. С влизането в нея, насреща се вижда голяма писалищна маса, отрупана с книги и ръкописи. Зад нея столът на писателя, а зад гърба му библиотека с няколко рафта – открита, с български и малко немски книги. Вляво имаше пружинено легло, покрито с одеяло. Пред писалищната маса имаше два стола, на които седнахме с моя брат. Над библиотеката имаше портрети на наши артисти в цивилно облекло и дегизирани и гримирани в съответните си роли, с автографи. Встрани се виждаше портретът и на Елисавета Багряна от младите й години. Отгоре над библиотеката имаше голям акварелен портрет на жена с хубави ръце, с пригладена коса, с леко ироничен поглед и иронично свити устни. Това беше покойницата – Цвета Вл. Василева. Когато Владимир Василев седна на писалищния стол срещу мене, аз имах възможност да го разгледам по-добре. Възрастен, над 60 години човек, с побеляла (но не бяла) коса, със сивобели мустаци, в средата пожълтели (вероятно от тютюна – по това време той пушел по 4 кутии цигари на ден). Едра глава, високо и широко чело, скърбящи очи, поглед, в който пробягваше от време на време проблясък на горчива ирония. Писателят има среден ръст и сдържани, бавни движения. Първото нещо, което направихме с моя брат, беше да му изкажем съболезнованията си. Той ги прие сдържано. Чувствахме и двамата, че всяка словесна утеха би прозвучала кухо и дори обидно за тоя човек, с неговата неизменна скръб. Той почна да ни говори за жена си и за скръбта си. “Чувствам, че върша престъпление като живея”, - каза той. “Защо да живея, за какво и за кого? Ако някога съм правил нещо, ако съм се занимавал с литература, то беше повече заради нея, - тя се радваше, тя обичаше живота. Идва ми да се хвърля от прозореца”… Човекът, близък приятел на Яворов, който му посвети стихотворението си “Маска”, приятел на Пенчо Славейков и Мара Белчева и на всички наши големи поети и писатели, не правеше опит да скрие просълзените си очи. Аз го наблюдавах с любопитство и страхопочитание. Близо 30 години тоя човек, с ценното сътрудничество на Николай Лилиев и Сирак Скитник, редактираше най-хубавото списание у нас – “Златорог”, и със своя тънък усет направляваше нашия литературен живот. Неговата рядка ерудиция беше високо ценена, благородният му език понякога се превръщаше в жесток бич, който плющеше по главите на глупците и бездарниците. Напомних му за литературния му спор с Тодор Павлов преди години, който продължаваше в няколко книжки на “Златорог” под наслов: “Бараж от литературни формули.” Когато след 9 септември 1944 г. Владимир Василев бил изпратен в затвора, Тодор Павлов проявил жест и го освободил, “за да не кажели хората, че Вл. Василев е в затвора именно поради тоя му литературен спор с Тодор Павлов”. Както научих по-късно, Вл. Василев дължи освобождаването си главно на бившия регент Цвятко Бобошевски и проф. Петко Стайнов (съпруг на Ана Каменова).

Когато извадих от чантата си ръкописа на “Шопен” и му го предадох, Вл. Василев се засмя едва забележимо и каза: “Пак си написал голяма работа. Без да съм я чел, предполагам, че ще се наложат съкращения. Леснотата на образна инвенция и стихотворен строеж те увлича и от това работите ти се разтеглят. Средният читател не бива да се отегчава. Налага се, сами по себе си хубави неща, да се махнат в интерес на цялото.” Той беше прав. След това пак спомена за “Касандра”, изказа доволството си от нея, - бил изненадан, чел на много хора, които са идвали при него, откъслеци от поемата. На мене не ми беше удобно да питам на кои хора е чел, но ми беше ясно, че това са наши писатели и поети, а може би и критици. (Много по-късно разбрах, че един от тези писатели бил Димитър Спространов. Това Спространов ми каза.) Владимир Василев ме попита дали съм поправил “Касандра”. Аз му отговорих, че не съм, понеже веднага съм се заловил за “Шопен”. Очаквах, че той ще се изненада, че за 10 месеца могат да се напишат повече от 4 000 стиха, но той не изрази подобно учудване. “Не се съмнявам, каза той, че поемата ти е хубава. Щом като си написал веднъж “Касандра”, ти не можеш да напишеш лоша работа. (За съжаление по-късно аз написах и не малко лоши работи, които бяха далеч от нивото на първата ми работа – “Касандра”.) Беше ми съвестно, че давам на Вл. Василев такава голяма поема като “Шопен” за преглед. Впоследствие научих от П. Ст. по мъж п.Ганчева, че много наши писатели и поети-комунисти са си носили работите за преглед на Вл. Василев. Същото схванах и от Вл. Василев. Той дори ги е питал – защо идват при него. Той, казва, бил човек от миналото, от друга школа. Това обстоятелство ми подсказваше, че в София има по-голяма търпимост. Такава търпимост проявяваха списание “Септември” и в-к “Литературен фронт”.

Моят брат, който трябваше в 10.30 ч. да постъпи на работа, ни остави. Аз стоях още не повече от 10-15 минути и се сбогувах, за да му дам възможност да работи. Уговорихме се да го потърся в петък – на 6.VI.1952 г. сутринта към 8-9 ч. или следобед от 16 часа нататък. Когато минах през хола, жените си бяха отишли. Малко преди да си отида, Владимир Василев ме попита женен ли съм, имам ли дете. Казах му, че съм женен и имам едно дете – момче на 7 години. Дали от това не го заболя повече? Той беше останал самотник в живота, само с една възрастна жена – негова сестра (Зара Манчева), която, както схванах в момента, беше вдовица и живееше в отделен апартамент под апартамента на Вл. Василев в същата кооперация. От брака си Владимир Василев нямаше деца. А всичко ми подсказваше, че ако той имаше дете, нещастието му щеше да бъде по-малко, много по-малко. В желанието си да му съчувствам аз нарочно подчертах, че жена ми също е прекарала тежка болест, от която ще носи последици, че детето ми, вероятно от падане, е получило припадък в съня си – не исках да противопоставям на неговото голямо нещастие моето по-благоприятно положение. Той каза: “Гледай дано са здрави, дано са здрави.” После започна пак да говори за скръбта си и за жена си, която толкова е обичал и продължаваше още да обича, още по-силно, болезнено и безнадеждно. Владимир Василев ми каза между другото, че е съгласен да я гледа дълги години прикована на леглото – болна, но само да живее, да чува гласа й; би се радвал да знае, че тя е далече от него, че няма да се върне при него, че няма да я види, но да живее, да живее! Като се върнах в Ловеч научих от К. Ф. някои интимни страни от семейния живот на Вл. Василев. К. Ф. е била близка приятелка на Цвета Василева, родом от Кюстендил и 19 години по-млада от съпруга си. Тя говорела на диалект, с приятен глас, била жива, весела, обичала живота, интересувала се от литература и изкуство, без обаче да притежавала особено голяма ерудиция. През 1926 г. същата избягала с поета Йордан Стратиев в Букурещ. По това време Йордан Стратиев (той поместваше хубави стихотворения в списание “Златорог”) е бил чиновник в българската легация в Букурещ. Като поет и сътрудник на списание “Златорог”, редактирано от Вл. Василев, Йордан Стратиев често посещавал дома на Вл. Василев и по него се увлякла младата жена на нашия най-голям литературен критик. Увлечението, както казва К. Ф., било на “еротична почва”. Владимир Василев, отчаян, забягнал в планината (Витоша). От скръб се намирал пред самоубийство. Само благодарение на големите увещания, за да спасят живота му и да го запазят за нашата литература, Цвета Василева се е върнала в изоставения си дом. Оттогава животът им протекъл сравнително добре. Цялото приключение е било изживяно, без да хвърля сянка върху техните отношения. Затова критикът така тежко понасяше смъртта на жена си. Той беше останал сам в живота, в една напреднала възраст – сам между четирите стени на малкото си апартаментче. Като разбрах това, аз му казах, че в случай на някои евентуални политически събития, при които столицата би могла да пострада, да дойде в Ловеч, където аз или жена ми, в мое отсъствие, ако бъда мобилизиран, ще се погрижи да го настани. Той изказа загриженост за библиотеката си, в която имало ценни книги и ръкописи. Между другото казах на Вл.Василев, че ми се иска да напечата “Шопен”, но се съмнявам в тоя вид, в който сега е поемата, дали би могло да стане това. Казах му идеята си, възникнала още в Ловеч, да дам един екземпляр в Полската легация, да я заинтересувам с “Шопен”, та чрез нея да постигна по-лесно напечатването й. Василев живо одобри идеята ми. Това, обаче, не можа да се осъществи, тъй като – едно, че не ми остана свободен екземпляр и друго: реших да направя това по-късно, когато поправя “Шопен” според бележките и указанията на Вл. Василев, Николай Лилиев и Георги Константинов. Дончо Богданов (съпруг на моя втора братовчедка – Лили Липавцова), служител във филхармонията, обеща да даде един екземпляр на аташето по печата и културни въпроси при Полската легация – жена, с която той добре се познавал. Но понеже това щеше да стане с цел “Шопен” да бъде напечатана, аз трябваше да изчакам поправките. На излизане аз поисках да видя жена му и се спрях пред фотографията й в хола. Към 5 ч. отидох при писателя, а трябваше предварително да му се обадя по телефона. Той ме посрещна пак така тихо, с бавни и мудни движения. Беше стигнал едва до 40-та страница. на “Шопен”. Имал някакви жилищни неприятности, искали да му вземат едната стая, а той като писател – член на Писателския съюз, се ползваше с допълнителна стая за кабинет, съгласно Закона за наемите.

Докато поетът (Н. Лилиев) и артистът-режисьор (Масалитинов) бяха изказали – единият – общото си впечатление от “Шопен”, а другият – впечатлението си само от някакъв откъслек, за който беше неудобно да питам Николай Лилиев, пък и не се сетих в момента, Владимир Василев беше погледнал на поемата като критик, като строг и взискателен критик, какъвто винаги е бил. Бавно, методично, като с микроскоп, той се беше спирал на всяка дума, на всеки епитет и образ, и не беше щадил червения молив. Първото нещо, което той ми каза, беше, че стихът на “Касандра” повече му харесва. Той беше прав. “Касандра” аз бях написал за две години, а “Шопен” само за 10 месеца, макар и по обем равен на “Касандра” и това не можеше да не се отрази върху стиха, езика, образността – въобще върху качеството на работата. Освен това стихът в “Шопен” беше по-дълъг, римуването по-различно - преобладаваше епичният тон, докато в “Касандра” преобладаваше лиричният. Вл. Василев ми каза, че трябва да съкратя пролога и подчерта докъде с молива – там, където аз свършвах с думите: “мечтата ти да бъдеш вечна и свободна.” Пропуснах да отбележа, че Лилиев решително се обяви против моето встъпление в проза: “Към читателя” и че трябва да го махна, дори веднага – още сега. Нямало нужда да пиша кои материали са ми послужили за написване на поемата. Вл. Василев не спомена за това встъпление, но Лилиев беше прав. Аз обясних на Николай Лилиев, че това встъпление, така както е дадено, съм го написал най-вече заради проф. Хр. Панчев, който едва ли не изпадна в ужас, че мога да пиша поема за “Шопен”, че за да съм се заловял с такава работа трябвало да прочета една стая книги, писани за Шопен на различни езици и пр. ... Лилиев каза, че това не е необходимо, тъй като аз не пиша научен трактат или монография за Шопен като музиколог, и пак повтори, че трябва да махна встъплението. За пролога, във връзка с неговото съкращение (а Прологът трябвало да бъде по-малък), Вл. Василев каза, че не е нужно да изброявам всички видни личности на Полша и пр. ... По-нататък той се спираше на всеки епитет, на всеки образ и беше подчертал всичко онова, с което не беше съгласен, което не можеше да приеме със своята здрава логика на писател-реалист и със своя усет на естет, докато символистът-поет Лилиев го приемаше, а артистът-режисьор Масалитинов едва ли щеше да забележи. Вл. Василев не можеше да приеме образи дори като тия: “Над Скрабек здрачът ръсеше със длан покой” или вечерта, която като пастирка слиза от планината, повела след себе си облаци-стада. Вечерта е навсякъде. Едно материализиране и обличане в такава форма му се струваше неприемливо, макар че Славейков пише за месеца, че повел хоровод от звезди. Колкото до “ръси с длан покой” – и аз сам виждам сега колко неестетичен и неприемлив е този образ, но тогава го бях сложил. Всичките забележки на Вл. Василев не е възможно да се предадат в тия спомени. Те ще се видят от критиката му и по страниците на тоя екземпляр от “Шопен”, който е при него, когато ми го върне. Той ми обясняваше подчертаното от него, като придружаваше забележките си с остроти, които аз допълвах така, че и двамата се разсмивахме. (Той за момент забравяше за скръбта си.) Често употребяваше и турското “йок”, т.е. не бива, в никой случай. Аз не му възразявах, защото той беше прав, но за гореказаните образи (особено за втория) му дадох да разбере, че не съм съгласен. За една негова забележка му дадох обяснение, което той прие и изтри отбелязаното. В общи линии той искаше да ми обърне внимание върху това: че например при описанието на Виена и Париж – парижките улици, аз няма защо да описвам разни “субретки”, “кюрета” или старици, “мъж с черна вратовръзка” и разни епични подробности, сред които бих могъл да загубя “Шопен”, а да давам описанието “сумарно”, в общи линии. Също така Вл. Василев счита, че някои сцени трябва да се съкратят, дори сцената със стария евреин-търговец може да се махне - изобщо всичко онова, което пречи и нарушава стила на поемата. “Шопен“ трябва да се освободи от всякакъв биографизъм, тя не е биографична поема. Този, който никога нищо не е чувал за Шопен, няма защо да учи живота му от поемата. С една дума искаше да каже, че имаше излишни сцени, които трябва да се посъкратят. Инак, той считаше, че композиционно поемата е добре построена, няма нужда от някаква основна преработка. Ако тя не била хубава, той не би се заел с нея. Той искаше да я направи безупречна. Сега правеше първия прочит, след това щеше да има втори прочит и тогава щеше да напише критиката си. След някоя остра забележка той бързаше да се оправдае, че не бил такъв човек, какъвто изглеждал чрез критичните си писания – искаше да каже, че бил добър, нежен, внимателен, че зад язвителните му остроти и хрумвания, които можеха да се срещнат във всяка книжка на списание “Златорог” се крие едно добро сърце, което обича човека. “Аз не съм такъв, какъвто ме смятат” – горчиво забелязваше той. Владимир Василев беше угасил цигарата си, когато поисках да стана, но аз му зададох някакви въпроси и той запали друга цигара. Когато поисках да се сбогувам, той каза, че това трябвало да направя преди да запали нова цигара и следователно аз трябваше да чакам допушването й. Изискване на етикецията ли беше това, елементарна учтивост ли налагаше това, или беше своеобразна особеност на писателя? Щом той смачка угарката в една кутия от най-евтини цигари, аз станах и се сбогувах с него. Последната ни среща трябваше да стане в събота – 7.VI.1952 г. от 4 ч. до 6 ч. следобед.Точно в 4 часа следобед позвъних на вратата на апартамента му. Бях уверен, че той е прочел поемата ми и с нетърпение очаквах неговото общо впечатление. Носех и цигарите - подарък от Николай Лилиев, в чантата си. “Ти идваш точно навреме, каза той, но аз не съм точен”. Имал жилищно дело. Успял да запази временно стаята си, но пак трябвало да пусне някого. (Помислих си: ето за мене квартира.) Не му останало време да прочете докрай поемата. Беше стигнал близо до половината – прочел беше 5-6 от прелюдиите. Останах малко разочарован. Разбрах, че и този екземпляр от “Шопен” трябваше да остане при него и аз оставах в Ловеч само с черновата. Мислех аз да чакам, а той да чете през това време, но той започна да ми говори върху досега прочетеното и така мина времето. Преди това той ме остави сам в кабинета си, позабави се и когато дойде, донесе две кафета (кафето той беше сварил сам). Тогава аз му предадох цигарите от Николай Лилиев, които той взе и сложи зад гърба си между книгите на библиотеката си, като измърмори нещо на моите думи, които чух от Лилиев, че “мислел за него”. Дори прибавих от себе си да извиня Лилиев – нещо, че бил много зает и др. Василев продължи да си пуши третото качество. Започна прегледа на прочетеното. Василев се спираше на всяка стилна грешка. По същия начин ние се допълвахме в остротите по повод някой несполучлив епитет или несполучлив образ. Така него го дразнеше например: черен или новия роял. “Черен” – това е бояджийско понятие, “нов роял” – това е излишно да се каже и т.н. Когато стигахме до някоя недотам сполучлива реплика на Шопен, той казваше: “В действителност Шопен никога не би се изразил така”. По повод описанието на Мария Водзинска той ми каза да прочета книжката “Купол” на Емануил п.Димитров, може би най-хубавото, което бил написал (той имал всичките му книги), където имало перли – чудесни портрети на жени. През време на своите забележки той изведнъж ме запита: мога ли да му намеря в Ловеч една книга от Камил Фламарион за тайнствените науки и пр. Изненадах се, защото моят “Шопен” нямаше нищо общо с Фламарион, но по-късно разбрах, че тоя човек, който във всеки момент беше с раздвоено съзнание и не можеше да се откъсне от мисълта за жена си, този реалист, за когото Лилиев каза, че не обичал болезненото и мистичното, а обичал жизненото в изкуството, наситеното с радост и слънце, утвърждаващото живота, сега търсеше утеха в извънреалното, метафизичното и мистичното. Касаеше се за книгата “Тайнственото” от Фламарион, която книга аз не можах да намеря в Ловешката читалищна библиотека, но му написах имената на 10-ина Фламарионови книги. Мисълта му постоянно се носеше към скъпата покойница. В мисли по нея, които го задушаваха, като си задаваше сам въпроси: защо живея, за кого сега се трудя, кой ще се радва на това, Вл. Василев заплака. Аз мълчах с наведена глава. Цвета Василева е починала в страшни мъки. В себе си тя е събирала 7 или 9 кг вода, която е натискала органите й. “Аз напълних една кофа, в която имаше точно 7 кг вода и я сложих на корема си, каза просълзеният писател. Как е могла да понася тази тежест, - тя, която толкова много обичаше и се радваше на живота?” След това, когато Вл. Василев се поуспокои, пак започнахме да говорим за “Шопен” и “Касандра”. “Касандра” му беше направила много голямо впечатление. Той спомена и пред брат ми, че “такова нещо не било писано”, че чел на мнозина от нея и пр.... И когато каза, че стихът на “Касандра” пµ му харесва, добави: ”и аз знам да пиша стихове” или “аз пиша също стихове”. Наистина ли пишеше той? И така, той щеше да се занимава с “Шопен” през лятото. След първия прочит щеше да последва втори прочит, а след него критиката. Трябваше само да не бързам. Владимир Василев каза, че изобщо пише трудно, в смисъл, че много поправя. Дори когато пише обикновени писма, прави чернови, а когато трябва да напише критика, много пъти поправял, дори когато написаното излизало от печат, пак поправял, пак му се струвало, че има още много за поправяне. Това той ми го каза, за да разбера, че с поправките се постига по-голямо съвършенство, че подходящите думи трябва внимателно и търпеливо да се търсят. Още на 28.IV.1951 г. бях изпратил с препоръчано писмо на Вл. Василев цикъла стихове: “Интимни писма” и стихотворението “Любов”, но той не можа да си спомни за това, нито пък ги намери (впрочем той не ги и търси), за да ми ги върне. Те бяха някъде затрупани, а той, в грижите си, едва ли ги е прочел. В края на разговора ни той ме помоли да поздравя г-жа К.Ф. и да я замоля, като приятелка на жена му, да му пише за нея – спомени за нея – “нейни изрази, характерни думички (във връзка с диалекта й), моменти, спомени”. Той щеше да живее с тях. Мъчех се да го утеша. Говорих му за майка си, че е вдовица от 32-годишна възраст, че тя е щастлива, когато сънува баща ми, че той също ще сънува жена си. Това му беше останало. Пак му казах, в случай на опасност да дойде в Ловеч. Той поблагодари отново. Извиних се, че не мога да възнаградя труда му, но споменах, че от Ловеч бих могъл да му изпратя по-нататък нещо за ядене. Той нищо не каза на това. Каза само, че Панчев му бил писал за положението ми. Минаваше вече 6 часът, когато станах да си отивам. (Вечерта в 10 ч. трябваше да тръгна за Ловеч.) На вратата аз му подадох ръка и смутолевих нещо като: недейте изпада в отчаяние (или: не се отчайвайте.) Той ме погледна, разрида се с глас и се обърна гърбом да не го гледам. След това тихо затвори вратата зад мен. Нещастният! Намерил ли бях време аз за критика. Все пак аз бях доволен, че човекът, който навремето увенчаваше и развенчаваше поетите и писателите, който отказваше да рецензира след смъртта на жена си дори с хонорар, сега прие да работи върху моя “Шопен” безвъзмездно, с приятелска строгост и с искрено желание да ми помогне.

 

Владимир Василев (Първа среща – 1952 г.)

(Пребиваване на Владимир Василев в гр. Ловеч на 30, 31 май, 1, 2, и 3 юни – 1953 г.)

 

Владимир Василев пристигна в Ловеч в събота на 30 май 1953 г. вечерта с влака. ( Всъщност късно следобед.) Посрещнахме го: аз, Васил Вишневин, г-жа Войновска, Тотка Енева, Васил Стоянов, инж. майор Васил Йончев (от гр. Търново) и Трифон Стоянов. Цялата група от гарата се придвижихме пеш до площада (“Сираков”), след което аз, Йончев и Вл. Василев се водихме до дома. Седнахме на “чиминлика” в градината ни. Дойдоха майка ми и сестра ми. Рени (жена ми) беше на репетиция на оперетата “Взаимна любов” (съветска оперета с музика от Сигизмунд Катц, който по-късно идва в Ловеч) и се върна чак към 10 часа вечерта. Отстъпихме му спалнята си. Явно беше за нас, че Владимир Василев има желание да бъде сам – каза, че вечер не лягал веднага, че стоял до късно – 1-2 часа през нощта. Седи, мисли и непрекъснато пуши. Вероятно той посвещава часове за мълчалив разговор с покойната си жена – Цвета. Владимир Василев пуши по три кутии цигари на ден. Не пуши само когато е в движение. Той пуши с цигаре, но изпушва само 2/3 от цигарата. (Уж не гълтал тютюна.) С пристигането си даде едно пакетче кафе и едно пакетче захар да му правим кафе – т.е. да имал – да можел да си поиска кафе, когато той пожелае. Кафето било от Николай Лилиев. Николай Лилиев живеел живот на особняк. Денем, нощем, ваканция – цялото си време прекарвал в Народния театър. Никъде не ходел. На смъртта на съпругата на Вл. Василев не ходил. Повече от година не се виждали, но всеки 15 дни Николай Лилиев изпращал по прислужник от Народния театър на Вл. Василев по 1 пакет хубаво кафе и по 10-20 кутии цигари. С това искал да каже, че мисли за него.

В събота вечер – 30.V.1953 г., вечеряхме вкъщи, а на другия ден, . 31.V.53 г. (неделя), аз, Йончев и Вл. Василев към 10 ч. сутринта се качихме на “Стратеш”, “Хижата” и “Белия паметник”. Преди това огледахме “Покрития мост”. В началото на “Стратеш” от квартирата си ни забеляза проф. Христо Панчев (музиколог, завършил в Бон - Германия), който ни настигна и се присъедини към компанията. Настигна ни и Васил Вишневин. Проф. Панчев целуна Вл. Василев по бузата и се разплака, но веднага след това започна своите безкрайни вицове, повечето цинични, които накараха Вл. Василев да се смее с глас. (Той има нервен, къс и дълбок смях.) Седнахме на верандата на “Хижата”, където пихме бира. Вечерта ходихме на “Баш-бунар” – къпалнята. Заваля (почти през цялото време на гостуването на Вл. Василев валя дъжд). Той предпочитал хладно време и избира да върви на сянка. На “Баш-бунар” бяхме аз, Йончев, Вас. Вишневин и той. В понеделник – 1.VI.1953 г. към 11 ч. пр. обед аз и той отидохме на гости у г-жа Кита Ф., която ни очакваше. Поведе се разговор и за литература. Г-жа Кита се интересуваше за свои познати, писатели и пр. Поднесе ни кафе, някакъв кейк с крем и череши. Владимир Василев пуши и през време на яденето. Г-жа Кита се интересуваше за романи. Питаше Вл.Василев кой ще й препоръча. Владимир Василев й препоръча “Хлябът на хората” от Павел Спасов, “Втора рота” – Павел Вежинов и “Железният светилник” от Димитър Талев. Препоръча Емилиян Станев като много добър белетрист, особено добър разказвач на истории за животни и др. Той бил интересен събеседник. Стана дума и за романа “Тютюн” от Димитър Димов. Вл. Василев не бил го чел, но щял да го прочете. Г-жа Кита не го харесва. От нея, в разговора й с Вл. Василев, узнах, че тоя “селяндур” Стоян Ц. Даскалов, който, както каза Вл. Василев, бил станал милионер сега, бил някога нейно протеже. Преди години, на едно литературно четене ходили г-жа Кита и жената на Вл Василев. Чел разказ и Ст. Ц. Даскалов. Харесали разказа му и се запознали с него. Г-жа Кита била вече министерша. Един ден наскоро след това постовият стражар съобщил, че тоя Ст. Ц. Даскалов я търси. Тя го приела и успяла да му уреди едно заминаване в Германия, където той стоял известно време. Там той ползвал българска държавна пенсия (стипендия) и получил Хумболтовата пенсия (стипендия). Обаждал се от време на време на г-жа Кита с картички от Германия, в които пишел, че там било “много хубаво”. От разговора си с Владимир Василев разбрах, че той харесва импресионизма на Чавдар Мутафов, най-вече “Приказки в рококо”. За Никола Фурнаджиев каза, че бил много умен, мъдър човек, на когото може всичко да се каже и който имал широк поглед и разбирал хубавото. Нападките, отправени срещу Багряна Вл. Василев посрещна мълчаливо – като че го болеше за нея. Каза, че много я ухажвали и затова тя се поддала. Вл. Василев бил измислил псевдонима й “Багряна”, както и псевдонима на “Стубел”. (Мисля, че каза, че П. Славейков е измислил псевдонима на Яворов.) Навремето Багряна на няколко пъти му носела стихове, които той не одобрявал. Най-после му донесла няколко и му казала: “Ако и тези не харесате, ще се откажа да пиша.” "Тях ги поместихме в “Златорог”. (Това са стихотворенията “Амазонка” и др.) Багряна обичала да се гласи – т.е. външността си. При срещи и пр. нарочно се явявала последна (за да направи впечатление и обърне внимание на околните). Вл. Василев каза, че рядко се лъжел в преценките си за някои автори. Но в случая с Илина Петрова се излъгал – тя не оправдала очакванията. Впоследствие се изплеснала и почнала да пише “шантави работи”. И наистина нейното име повече не се чу.

Когато аз, Йончев и Вл. Василев се движехме по ул. “Г. Димитров” (бивша “Търговска”) на 31.V.1953 г. късно следобед към “Баш-бунар”, аз му показах къщата, където съм се родил. Той каза полусериозно-полушеговито, че един ден на тая къща може да има паметна плоча.

Вкъщи, на 2.VI.1953 г., той ми каза да не бързам с писането. Мога и сто работи да напиша като искам, но да не бързам. Ако аз поправя и шлифовам (изпипам) “Касандра” и “Шопен” – двете поеми били достатъчни да ми създадат едно голямо име, и повтори: едно много голямо име. Това, каза, недейте съобщава на другите, защото възбужда завист и пр.

Казахме на Вл. Василев, че следим с интерес онова, което той пише и гледаме да видим дали ще се отклони макар и малко от старите си схващания. Той възрази, че чак толкова не бива да се вглежда човек, че времето, в което живеем, налагало едно съвсем малко отстъпване тук-там, за да можело да мине написаното, но той знаел кое как трябвало да се каже. Той счита, че с това, което пише и с разговора си с комунисти-писатели е допринесъл съществено за онова връщане към ценностите на нашето литературно минало: Яворов, П. Славейков и др. За това помогнало и отношението на Вълко Червенков, който споменал в писмото си до Пиронков и Николай Лилиев. Вл. Василев каза, че пишел бавно, за една статия се е случвало да прочете томове на български и на руски. Сега работел за приемането напълно на Пенчо Славейков. Помена “Cis moll” на П. Славейков, Ленау и др. Досега не е събрал и не е издал многобройните си критични бележки. (От скромност!) Бил на 17-18 години, когато започнал да пише първите си литературни критики и вече обърнал внимание. Бил честолюбив. Във връзка с това разказа следната история: бил войник, когато един ден го поканили от Народния театър да гледа някаква пиеса. Поканил го Пенчо Славейков. Вл. Василев отишъл в театъра, но било рано. Посрещнал го П. Славейков и го оставил да чака в хола на театъра, а той отишъл да види къде е мястото на Вл. Василев (то било отредено в ложа заедно с П. Ю. Тодоров). Вл. Василев се засегнал от това, че сега му търсят едва място и се измъкнал от театъра, без да се обади. След това П. Славейков го търсил из театъра, питал прислужниците къде е младият войник, но войникът потънал в земята.

В понеделник надвечер – 1.VI.1953 г., мислихме да отидем на ресторанта “Драката”, но понеже имали почивен ден отидохме на “Хижата”, където вечеряхме с яйца, салам и сланина и пр. ... Отидохме аз, Вл. Василев, Йончев, Войновска, Славчев и Методи Цветнолюбов, а по-късно дойдоха Стоян Младенов, Тотка Енева и Васил Вишневин. Предната вечер Вишневин определил среща на Тотка Енева в градината, но не устоял и тя чакала от 6 – 8 ч. вечерта. След това отишла да ни търси у дома и дори заплакала. В интересни разговори стояхме до 12.30 ч. вечерта.

На другия ден – 2.VI. 1953 г., поканен от Ст. Младенов, Вл. Василев отиде на обед в дома му, откъдето се върна късно следобед и както каза – много изморен. (Той чувствал нужда винаги следобед да легне макар за един час. Дневната почивка го ободрявала повече от нощната.) Говорили за драмата на Младенов. Той му разправял историята й: разглеждането й от софийските писатели и т.н. След като си почина, около един час, той поотделно вика и се занимава с представилите за преглед стихотворения: М. Славчев, Васил Стоянов и Васил Вишневин. Най-много го задържа Васил Вишневин, който искал да му се разгледат повече стихотворения. С Методи Цветнолюбов Вл. Василев говори предната вечер на път за хижата. Разбрах от Вл. Василев, че той прочел цялата му стихосбирка “Виелица” – 1947 г. След прегледа отидохме на ресторанта “Драката”, където ни поднесоха “прочутите” ловчански кебапчета и свински наденици с вино. Отидохме там за по-тихо (да можем да си чуем разговора, тъй като първата вечер на “Баш-бунар” високоговорителят и блудкавите шлагери и песни, пуснат безобразно силно, ни пречеше и мен особено много нервираше). За нещастие тук имаше един циганин с цитра, а към него се присъедини и един друг циганин, който свиреше на листо. (Това учуди Вл. Василев.) Молихме ги по-тихо да свирят и пари им дадохме, но … циганска душа, удариха на песни. По едно време и Вл. Василев извика да спрат. Трябваше да се примирим. Това, обаче, не попречи да прекараме чудесна вечер. По едно време дойде и проф. Панчев, който ни изпрати и разсмива с нови вицове. Вл. Василев пак го молеше да престане с тия вицове (но явно беше, че той не изпитваше неудоволствие от вицовете). Само че когато много се смеел, кръвта нахлувала в лицето му, а Вл. Василев страда от някаква екзема (на нервна почва) по лицето и рядко си мие лицето.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум