Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Денков

Правата на преводачите

(Покрай превода на Аристотеловата “Метафизика”)

Аристотел. “Метафизика” (прев. Н. Гочев, Ив. Христов, ред. Д. Гичева-Гочева). Издателство “Сонм”. С., 2000.Превеждал съм, та зная: преводачите имат повече задължения, отколкото права. При читателите е обратното. По-често това не води до разминавания, а до сблъсъци. Те са толкова по-големи, колкото “по-голям” (във всеки смисъл) е превежданият текст и колкото “по-велик” (в културно-исторически смисъл) е превежданият автор. Тези сблъсъци са толкова силни, че изхвърлят преводачите от процеса на разбирането така, както всеки посредник бива изтласкван в акта на консумация. И с право – защото не ми се мисли какво би станало, ако при четене например на Аристотеловата “Метафизика”, появила се наскоро и късно на български, си въобразявахме не текста на Аристотел, а се съобразявахме с превода му от Николай Гочев, Иван Христов и Димка Гичева-Гочева и се преобразявахме на още по-добри от тях преводачи, които – разбира се – сигурно щяха да дадат още по-истински, още по-аристотелевски самия Аристотел и още по-метафизична Метафизика. Не ми се мисли, защото така никога не бихме стигнали до Аристотеловата “Метафизика” и щяхме да си останем при едно безутешно “ако...”, което тръгва от питането какво би станало, ако не те, а още Йоан Екзарх бе захванал не Шестоднева, а Метафизиката, и стигнем до поредицата:

Ако знаехме старогръцки и български, ако бяхме изчели и сравнили руски, английски, немски, италиански, латински и пр. преводи, ако бяхме се занимавали с досегашните преводачески версии на Аристотелови и въобще старогръцки творби по нашенско, ако бяхме се мъчили в безброй семинари и лекции да наливаме в главите на студентите и да изтръгваме от устите им тълкувания на “хилеморфизма” и “третия човек”, ако имахме волята да убеждаваме във важността и продаваемостта на начинанието издатели и спомоществователи, ако можехме да си позволим да преписваме този или онзи пасаж, та да го дадем на този или онзи приятел, комуто се доверяваме в езика и мисленето, ако бяхме чели множество преводи на творби, които нямат нищо общо с Аристотел, ако една от обичайните ни грижи бе компютърната програма, която не бърка ударенията и не размества страниците, ако смятахме, че си струва да се трудим години, за да си купим с хонорара не повече от връхни дрехи и обувки на децата си за един сезон (ако са две, Димке и Николае) или за полугодие (ако е едно, Иване), ако покрай всичко това трябваше и да перипатетстваме из университетските аудитории, за да преподаваме “начала и причини”, то май надали щеше да ни остане време за преображения в стил “по-автентичен Аристотел” и “по-метафизична Метафизика”, уважаеми читатели и критици на превода.

Затова нека се опитаме да поразмислим върху правата на преводачите, които те са си извоювали с изпълнението на всички споменати “ако...” доста преди нас, доста преди всички онези, които сигурно не са изпълнили някое от тях или друго подобно, та да нямаме досега намек, опит и реализация на пълен български превод на едно от онези десет – за удобство и догматично мисля, че не са повече от десет – произведения, без които т.нар. европейска култура нямаше да има претенциите да е и световна.

Правото на преводачите е в това – да ни дадат възможна автентичност.

Това право изглежда и единственото, просто защото автентичността (изобщо) е невъзможна в текст като този на “Метафизика”, който над две хиляди години е преписван, превеждан, допълван, подреждан, забравян, хулен и славен, забраняван и отбраняван. И четен на мъртви, и разбиран на живи езици.

Правото на преводачите е в това – да оживят възможен език.

Това право изглежда единственото, когато става въпрос за език (изобщо, но най-вече за нашия), който е умъртвил с късни тълмачества съществуващи същности, който е пратил в рубриките на “схоластиката” субстанции и акциденции и в областите на висшестоящи решения на основния философски въпрос материята и мисленето, паметта и истината. И самия Аристотел, който се колебаел: между Платон и Демокрит, между материализма и идеализма, между руския превод, където няма латинизми, и латинския кодекс, където няма православие.

Правото на преводачите е в това – да покажат възможното колебание на едно мислене.

Това право изглежда единственото, когато се превежда непоколебимо стоящ в традицията (нашата, която и да е тя) мислител, чието място е причина на еднозначности, когато не се чете, и чието дело е източник на многообразие, когато се преведе, просто защото при проговарянето на друг, неговорен досега език, се откриват други, неуговорени смисли.

Правото на преводачите е в това – да дадат основания за възможни уговаряния.

Това право изглежда единственото, когато зад една мисловна схематика (от опит знаем, че има такава) стои уговорката, че философията е форма на изящна словесност, с която другояче се изказват исконни (че какви други?) етически или естетически идеи, представяни обичайно от биографично-литературни сюжети и диалогично-сантиментална есеистика.

Накъсо: правото на преводачите е във възможността. Подучен, подведен от преводите на един немски аристотелианец, мога да напиша (естествено, неправилно и маниерно-дразнещо) и така: преводът е въз-можност, над-могване, извън-позволеност.

Оттук идва и сблъсъкът с читателя, чийто език се движи по навика, усвоен от други преводи, и по видимостта, осъществена от друго мислене.

За такъв читател първият превод на Аристотеловата "Метафизика" е невъзможен, защото е неединен, защото го захвърля извън уюта на еднозначността, при която битие си е винаги битие, а не къде съществуващо, къде субстанция, къде субект, изхвърля го извън познатите му предговори, в които “живот и дело” семпло се покриват с “книги и идеи”, изхвърля го извън познатите му справки, в които и т.н.

Правото на преводачите е в това: да предполагат непознат читател, чийто език е станал възможен, защото съвсем не мисли за възможностите на този или онзи преводач, а чете в превод на своя език Аристотел. Така преводачите изчезват по най-добрия начин. Тяхното бъдеще е да станат незабележими.

Затова е добре поне в настоящето да ги забележим и да им благодарим за възможностите, които те откриват и пред нас – читатели на един непознат досега, защото не е бил превеждан изцяло на български, текст. Така се приближаваме до времето, когато нас няма да ни има, когато никой, освен някой нов преводач, библиограф или просто любопитен човек, който обръща внимание и на дребнавости, няма да се интересува от преводачите на "Метафизика", но четейки този превод, ще има усет за автентичност, непоколебимост, конвенционалност и необходим, т.е. непреодолим в езика си Аристотел. Разбира се, той няма да познава Димка, Николай и Иван и затова нека им благодарим от негово име. Така и ние, читателите, бихме поели някаква отговорност.

 

Слово, произнесено на 3.11.2000 в СУ “Св. Климент Охридски” при представянето на книгата.

Българската литература

© 2001 Литературен форум