Литературен форум  

Брой 8 (449), 27.02. - 5.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дела и документи

Напускам!

 

Господин Неделчев, лекотата, с която сменяте позициите си – от подкрепа до демонстративно отдръпване от г-н Иван Бориславов, и като председател на Сдружението на български писатели ни въвлякохте в крайности, довели до инфаркт един приятел и до гладна стачка един от най-изявените издатели на българска литература, ме кара да заявя: напускам сдружението на българските писатели.

20.02.2001 г. 
Рада Москова

Погнуса!

Открито писмо до УС на Сдружение на български писатели

Господа,

С настоящото ви уведомявам, че напускам Сдружението на български писатели. Тъй като причината за това мое решение е в центъра на публичния интерес, се чувствам длъжен да изложа публично и своите мотиви.

За съжаление не мога да пренебрегна факта, че Вашето последно решение ме изпълва със смесени чувства, сред които доминира погнусата. За мен поне това решение е цинично, мижитурско и малодушно, както и напълно несъвместимо с най-елементарните критерии за достойнство и отговорност. Не бих искал да имам нищо общо с хора, които притежават морална повратливост, позволяваща им днес да номинират един от своите членове за един от най-нажежените и отговорни постове в медийното пространство, формиращо общественото мнение, а утре да оттеглят своята подкрепа в името на собствения си публичен комфорт.

За да избегна евентуални недоразумения, съм длъжен да подчертая, че моето решение няма нищо общо с въпроса дали номинираният от Вас член на сдружението е бил подходящ за директор на БНР или не: не съм запознат с концепцията на г-н Бориславов, а самия него познавам съвсем бегло. Само че Вие много добре знаете, че в случая не става дума нито за подходящи личности, нито за концепции. Знаете, че и Дядо Господ да беше номиниран, журналистическата реакция би била същата, тъй като в случая не става дума за никакъв професионализъм и никакъв преход към обществено радио – става дума само за запазване на статуквото на БНР като политически пристрастна трибуна с повече от очевидна опозиционна ориентация. Това е истината, добре известна на всички Ви – само че у нас изглежда писателският морал се свежда до това, че някой от някого бил обиден, някой се чувствал пренебрегнат, някой пък бил приятел с един държавен мъж, който пък не харесвал друг един държавен мъж. Може би някой ден, когато България отново хлътне в поредния ченгеджийски сценарий, когато с алени платна отплуваме отново далеч от Европа, когато за пореден път бъдещето ни бъде разиграно на хазарт от измекяри и политтъргаши, когато за пореден път поредното нова поколение си застяга куфарите, загърбило родината – тогава може би някои от вас ще се запитат – ами ние всъщност какво правехме там?

20.02.2001 г.
Едвин Сугарев

Още един

В знак на протест срещу безпринципното поведение на председателя на Сдружението подаде оставка и писателят Александър Томов.

 

От век на век

Миналият век (24 ноември 2000 г.) за участието си на кръглата маса “Националните идентичности/литератури и глобализацията” г-н Михаил Неделчев получи предварително 100 (сто) лева хонорар със задължението до една седмица да предостави текста на редакцията. Вероятно за него казаното и написаното не са едно и също нещо, щом оттогава до днес всяка седмица обещава обещаното от предишната.

Затова го молим или да върне стоте лева, или най-после да представи обещания текст.

Както и да постъпи, ще е достойно.

Поне веднъж...

27.02.2001 г.

 

Откъс от стенограма

П. Волгин: Продължаваме шоуто с телефонен разговор с господин Михаил Неделчев. Той е председател на Сдружението на български писатели. Припомням, че това една от двете организации, издигнала номинацията на господин Иван Бориславов за шеф на Националното радио. Добър вечер, господин Неделчев.

М. Неделчев: Добър вечер.

П. Волгин: Всъщност ние би трябвало да сме ви много сърдити заради това, което направихте.

М. Неделчев: Надявам се, че не сте.

П. Волгин: Ами не сме. Всъщност, защо го направихте?

М. Неделчев: Очевидно всеки от нас, които сме участвали в тази номинация, има различни мотиви. Аз не съжалявам междувпрочем, че ние направихме това номиниране, защото това беше една демократична процедура, която беше обявена от Националния съвет за радио и телевизия. Бяха призовани неправителствени организации, сдружения, творчески организации, които имат отношение към проблемите на медиите, да направят такава своя номинация. Когато по инициатива на нашия заместник-председател господин Анго Боянов, ние водихме такива консултации с него, когато той ми предложи това номиниране, той вече беше осъществил своите контакти с Иван Бориславов, те се бяха договорили за тази номинация, но самият Бориславов беше казал, че за съжаление, аз от години съм в конфликт с него, по-скоро конфликтът е веднъж от страна на Бориславов спрямо мен и той е свързан именно със ситуацията при първото му уволнение в радиото, тъй като той беше един от хората, които тогава се противопоставиха на реформата, така както се извършваше от екипа на Иван Обретенов. Аз казах на Анго Боянов, че няма да се противопоставя на това номиниране, в последна сметка дори само заради това, че не е лошо при тези дискусии да се чуе името на Сдружението, да се разбере, че в края на краищата в радиото има и писателски гласове, че тези гласове наистина понякога трябва да звучат по-категорично, да се чуват по-често, че писателските личности, макар разбира се, аз да не ги фаворизирам и да не смятам, че са единствените личности, единствените интелектуалци и т.н., това са глупости естествено, действително трябва да бъдат с по-голям престиж може би в съвременното ни общество. Същевременно, съвсем честно казвам, абсолютно открито, аз лично смятах, че Иван Бориславов няма да има никакъв шанс в този конкурс, т.е. малко на олимпийски принцип, защо да не участваме.

П. Волгин: Ето че спечелихте.

М. Неделчев: Да, значи аз това не го очаквах. Разбира се, казвам го това не като извинение, аз отново твърдя, че не съжалявам за това номиниране, не съжалявам за това, че в последна сметка проблемите на писателската личност и присъствието й в съвременното общество, макар и по този малко гротесков начин, бяха поставени, бяха опубличностени. И тъй като сме във вашето шоу и тъй като сме без контрол, аз искам в духа на днешния празник на любовта, да отправя един призив към писатели и към журналисти – нека да се обичаме, да не се мразим.

П. Волгин: Т. е. да плеснем с ръце и да се прегърнем?

М. Неделчев: Не, не да плеснем с ръце и да се прегърнем, но да спрем с това абсолютно безсмислено противопоставяне, писателите да се чувстват длъжни да бранят Иван Бориславов, а журналистите да се чувстват длъжни да говорят против литературата, против поетите, против писателите. Междувпрочем моят приятел Георги Папакочев преди малко каза, че Бориславов има романи, не, той романи няма, той има есеистични книги, междувпрочем много добри, аз ги препоръчвам на тези, които не са ги чели, защото това са едни много сериозни книги, най-вече паралели между живописта и поезията с търсене на общите теми, мотиви, а, от друга страна, искам да кажа, че Иван Бориславов наистина е един изключителен преводач, който е превеждал например Жак Превер, Франсис Жам и още редица, редица други поети по един наистина много, много добър начин.

Сряда, 14.02.: “Без контрол”
22.05 – 24.00 ч.


Декларация

на Управителния съвет на Сдружение на български писатели
във връзка със създалата се конфликтна ситуация
след избора на Генерален директор на Българско национално радио

 

Ние, членовете на Управителния съвет на Сдружение на български писатели, съзнаваме, че ако продължаваме да мълчим, товарим с тежка обща отговорност членовете на Сдружението. Ето защо, длъжни сме да кажем как е било извършено номинирането на Иван Бориславов в конкурса за Генерален директор на Българското национално радио от страна на Сдружението. Било е извършено в последния ден на определения срок, под силния натиск на самия кандидат и с много активното застъпничество на Заместник-председателя Анго Боянов. Това е принудило Председателя, който единствен от Управителния съвет е бил уведомен, да даде – при липса на време за истинско обсъждане – съгласието си за това номиниране.

Макар Управителният съвет да имаше дадени от последното Общо събрание на Сдружението правомощия да действа самостоятелно в подобни случаи, истинската вътрешна процедура при номиниране на кандидат за толкова важен пост би включвала подбор между няколко кандидати, след дискусия пред специално Общо събрание.

Заместник-председателят Анго Боянов превърна при последвалите събития защитата на Иван Бориславов в своя лична кауза. Това, разбира се, е негово право. Но създалата се, за съжаление, конфликтна ситуация, всичко това не може по никакъв начин за бъде кауза и на другите членове на Управителния съвет на Сдружение на български писатели, както и на членовете на Сдружението. Защото корпоративната защита би означавала, че и ние приемаме разгърналото се абсурдно противопоставяне на поети, литератори, и на журналисти. В подобен абсурд не бихме желали да участваме по никакъв начин.

 

Р. S. Декларацията е приета на редовно заседание на Управителния съвет на Сдружение на български писатели. От заседанието отсъства Заместник-председателят Анго Боянов, който е предупредил, че не може да участва, тъй като провежда гладна стачка.

16.02.2001 г., 13 ч.

Управителен съвет на Сдружение на български писатели:

Михаил Неделчев – Председател (подпис)

Николай Кънчев – Главен секретар (подпис)

Емилия Дворянова (подпис)

Пламен Дойнов (подпис)


Отворено писмо

до членовете на Сдружение на български писатели

 

Уважаеми колеги и приятели,

горещо ви моля да ме извините за психологическия и морален дискомфорт, който ние - Председателят и Заместник-председателят, Михаил Неделчев и Анго Боянов, ви причинихме с нашите, меко казано, неточни действия. Някой би казал, че с този шумен скандал ние като Сдружение сме си направили една добра реклама, една успешна PR- кампания.

За съжаление, нещата станаха прекомерно сериозни, драматични, за да имаме право да се шегуваме или да шикалкавим. Сега трябва да говорим точно, всеки да се вгледа в себе си. В хода на конфликта около номинирането и избора на Иван Бориславов за генерален директор на Българското национално радио редица колеги поставиха на изпитание здравето си, самият Бориславов получи тежка сърдечна криза. Знам, че той едва ли ще разбере мотивите, които ме водят, но го моля да повярва, че най-искрено му желая здраве.

И така: сюжетът, фактологично. Идеята за номиниране на кандидата от страна на Сдружението в обявения от НСРТ конкурс за генерален директор на БНР бе подхвърлена от Анго Боянов попътно при официалната среща на Управителния съвет на Сдружението в Парламента с председателя на комисията по култура и медии Стоян Райчевски. Бяхме Анго Боянов, М. Неделчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов. Шегувахме се приятелски, че това би била една възможност да ни се чуе името; аз представям моята утопична кандидатура на Йордан Лозанов - създателя на “12+3” и въобще на цялата програмна схема на “Хоризонт”, човек уважаван и обичан от всички, но ...с малък недостатък - от години живее в Ню Йорк. Обещах все пак да му звънна, опитах се, не го намерих в офиса, казах на Анго, че това наистина е една утопия. Забравихме за случая.

След няколко дни обаче, ми се обади Анго Боянов, каза, че много бързо трябва да номинираме Иван Бориславов, срокът изтичаше на следващия ден. Изразих недоумение относно подбраната кандидатура; казах, че според мен той е напълно неподходящ и естествено напълно неизбираем. Анго Боянов възрази: нека да участваме, да ни се чуе името, човекът бил провел своите разговори, много искал и всъщност имал своите шансове, не било за телефон. Бориславов бил притеснен, че аз няма да се съглася, защото съм от години в конфликт с него, макар на литературната вечер за Жак Превер да съм казал добри думи за преводите му. Съобщих на Анго Боянов, че не аз, а той е в конфликт с мен, тъй като през 1992-1993 - тогава бях Председател на Парламентарната комисия по радио и телевизия - Бориславов беше един от хората, упорито противопоставящи се на реформата в БНР и аз не пожелах да го защитя, да упражня т.н. “телефонно право” пред тогавашния генерален директор Иван Обретенов. Не ми е в принципите да упражнявам по какъвто и да е повод телефонно право. Анго Боянов отново настоя. На другия ден в ранни зори пътувах някъде в провинцията, да представям Сдружението на литературно събитие. Наистина вярвах, че Бориславов е абсолютно неизибираем. Съгласих се Анго Боянов да подпише като заместник председател съответен документ. Разбира се, той трябваше да осигури съгласието на другите членове на управителния съвет: Николай Кънчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов, като инициатор на това номиниране.

Оттук нататък всичко е добре известно, всичко е публично: предварителни дискусии/където Анго Боянов активно участва/, изборът протестите, подписките, шумът в медиите, общественият скандал. Неподходящата кандидатура на Иван Бориславов изведнъж се превърна в някакъв фактор на разделението и противопоставянето.

През цялото това време ме мелеше жестока болест, накрая попаднах в болницата, не бях в състояние да се намеся, да си кажа думата, с ужас наблюдавах целия този абсурд. Наблюдавах отстрани нарастващото ожесточаване, заинатяване, встрастяване. Първоначално ме обзе паника. След това се успокоих, разбрах как трябва да постъпя. Ще кажа нещо лично. В дните на кулуминацията на тежката ми чернодробна болест, усамотен в инфекциозна клиника, в Северния павилион, реших, че не мога да премълчавам и да лъжа, че нямам право да въвличам не по тяхна воля и други колеги, които изобщо не са участвали във формирането на решения и становища.

Анго Боянов бе започнал навсякъде - в интервюта, откъслечни изявления, да говори НИЕ, т.е. Сдружението и неговите членове, УС. А просто нямаше никакво право на това. За всички тези седмици той така и не се постара да проведе разговори с тримата членове на УС, да се опита да ги убеди в основателността на своите еднолични действия. Една възможност за получаване на такова съгласие от страна на Николай Кънчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов бе например евентуалното им участие в подписката на 300-те български интелектуалци /в.”Демокрация”, бр. от 10 февруари 2001/. Но там от всички петима членове на УС отново фигурира единствено Анго Боянов. Другите не са дори поканени, попитани. Очевидно Анго Боянов и съмишлениците му се опасяват, че може да излезе наяве недемократичността на процедурата, че някой може да вземе и да прояви характер и да зададе въпроси, да изрази дори несъгласие, да развали единството.

А и с това емоционално “единство” нещата очевидно не бяха наред. Редица писатели /Иван Теофилов, Ганчо Савов и др. оттеглиха имената си от тази правена по телефона подписка; публикувана бе усъмняваща се статия от композитора Борис Карадимчев/. Десетки членове на Сдружението питаха кога и как е било извършено номинирането. А една обществена организация, включително и творческата, има опасност да започне да се разпада, ако членовете й са в неведение как се вземат решенията, как работи управителното й тяло, кой и на какво основание говори от нейно име. В дадения случай: наистина ли е толкова съдбовно важно ние да защитаваме на всяка цена Иван Бориславов, докрай?!

Оттук нататък, след излизането ми от болницата, уважаеми колеги и приятели, всички мои усилия са имали една-единствена цел: освобождаването на Сдружението от една корпоративна отговорност, каквато то очевидно не трябваше да носи. Оттук нататък всеки сам можеше да направи своя личен избор в конфликтната ситуация, да се определи на коя страна да застане сега или просто да наблюдава събитията като един от нашите родни абсурди, които поглъщат като в черна дупка позитивни човешки енергии.

Декларацията на УС на СБП от 16.02.2001 бе необходимо да внесе яснота в цялата ситуация, да покаже отговорността на всеки един от нас, да посочи, че Николай Кънчев, Емилия Дворянова и Пламен Дойнов нямат никакво участие. Декларацията - макар и предизвикала такова раздразнение и неразбиране - ни дава възможност да продължим начисто. Разбира се, предстои и да преодолеем противопоставянето, дори развилите се безсмислени омрази.Това мое отворено писмо е и един призив да го направим. Трябва да работим и за разбиването на наложилото се в хода на конфликта противоборство между писатели, поети и журналисти. Трябва да утвърждаваме името ПИСАТЕЛ.

В справедливостта на нашата постъпка ме убеди окончателно изречението на Иван Бориславов пред в. “Сега” по повод на нашата Декларация: “Срещнах се с всеки един писател от петимата /членове на УС/ и разговаряхме нормално.” Бориславов се е срещал само с Анго Боянов.

Искам за всички ни да задам следния въпрос: откога изречената по целесъобразност неистина е по-голяма демократическа ценност от истината, понякога неудобна?!

19 февруари 2001

Михаил Неделчев
председател на Сдружение на български писатели

Българската литература

© 2001 Литературен форум