Литературен форум  

Брой 9 (450), 6.03. - 12.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Мярата на безобразието

С доц. Калин Янакиев разговаря Милена Димова

Калин ЯнакиевДоц. Калин Янакиев преподава История на средновековната култура във Философския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на книги, посветени на религиозната философия, между които “Религиозно-философски размишления”, “Философски опити върху самотата и надеждата”, “Диптих за иконите”, “Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията”. Член е на Международното общество за изследване на средновековната филосфия (SIEPM).

- Напоследък отново често се дискутира понятието “обществен диалог”, дефинират се страните в него, търсят се пунктовете, в които е прекъснат, но Българската православна църква (БПЦ) не се споменава в общественото пространство. Означава ли това, че тя вече не участва в обществения диалог?

- Присъствието й е слабо. Причините за това са много, но първата от тях е разколът в самата Църква. Още древните отци са казали, че когато Църквата е в разкол, когато е раздрано нейното тяло, това се наказва с духовно безплодие. Ние виждаме това ясно и в съвременността. На какво се дължи обаче това безплодие, е друг въпрос. Мисля, че тук има много виновници и този разкол е повече трагически, отколкото елементарно-организационен или политически. Хората имаха определени очаквания към Църквата след падането на комунизма – често твърде неопределени, флуидни, често такива, каквито тя не би и могла да удовлетвори. Но имаше и нещо, което беше оправдано като очакване. През цялото време на комунизма на обществото ни му липсваше “сърце”, т.е. един много дълбок център, където и най-страшните вини да могат да бъдат проговорени, оправдани от една висша милост и разрешени от една чудодейна власт. Обществото се нуждаеше от топлина, която ледените стени на комунистическата власт не позволяваха в нашия живот. И след падането на този строй изключително много хора, които нямаха и до ден днешен нямат кой знае каква близост до Църквата, не са истински въцърковени, не участват в църковния живот, чисто интуитивно се насочиха с някакво очакване към Църквата, като към най-последната, най-дълбинната алтернатива на този лед. Искаха от Църквата да каже своето най-съкровено слово, което не даже да осъди, а по-скоро да даде някакво духовно разрешение на безкрайно мъчителния възел, който се беше завързал за този половин век. Църквата, трябва да признаем това, не даде достатъчно ясно този отговор. Това се дължи на няколко причини. Първо на нейната историческа немощ в резултат на репресиите на комунизма. Второ обаче, дължи се на това, че нашата, Православната Църква, има една специфика, която невъцърковеното ни общество слабо познава. Православната Църква е преди всичко “институция” на тайнствата. Метафорично казано, времето, в което живее Църквата, е “ден навечерен”, време, което не е от този свят, макар че в този свят пребивава, докато дойде предела му. Каквото и да мислят невярващите или съмняващите се относно това самосъзнание на Църквата, факт, е, че менталността на православния християнин е силно сакраментална. Вярата на православния християнин е преди всичко вяра в тайнствения живот на църквата. В това отношение Православието силно се различава най-вече от протестантските деноминации и донякъде от Католическата Църква, които по една или друга причина са били особено активни в историята. Те са имали по своя исторически път предизвикателството и задължението много да мисионерстват. Поради тази причина по някакъв начин са се отдалечили от тайнствения си сакраментален център и силно са се намесили в историята. Води се спор доколко това е изкривило християнския дух. Искам да кажа, че не бяха особено оправдани очакванията ни Православната Църква да прояви някаква неприсъща на собствения й духовен строй социална активност след падането на комунизма. Отново ще подчертая: от една страна, имаше по своему справедливи очаквания за определено духовно слово, което да разреши, да разтопи ледовете, натрупани по време на тоталитаризма. От друга страна, това очакване, защото бе отправено от една общественост, която е много слабо въцърковена, беше неоправдано дифузно и неопределено. Православната Църква, именно защото е сакраментална, по-скоро очаква човека в себе си. Очаква той сам да влезе в Църквата и да бъде просветен, избавен, спасен. Той трябва първо да се включи в тайнствения живота на църквата, за да чуе словото й. Словото на Православната Църква не е културно слово, а сакраментално. Неоправданото, некултивираното очакване на нашето общество след смяната на строя беше Църквата да излъчи навън някакво послание, което да бъде чуто. Това трагично взаимно непознаване между общество и църква породи определено разочарование. И тук се добави сприхавата, неизвинима с каквото и да било реакция на светската власт (с огромно съжаление трябва да кажа – най-вече тази на демократичните правителства, особено на първото). Тази реакция доведе до финиширане на взаимното недоразумение между широка, невъцърковена общественост и Църквата в един конфликт, който доведе до разкола в БПЦ. Оттук нататък случилата се трагедия бе подхваната от откровено злонамерени медийни атаки и Църквата бе подложена на нечувана комизация. Тя бе сведена до нищожни, неоправдани егоцентрични разправии между владиците, между епископите на тази Църква. Тази комизация на конфликта бе толкова силна, че в днешно време е почти невъзможно да бъде чут гласът на човека, който би искал да обясни, че конфликтът не е без основание, най-малкото не е без църковно основание.

- Защо все още не е разрешен?

- Трудно е да бъде обяснено на незапознатите защо разколът не може да бъде ликвидиран просто с взаимно подаване на ръце между епископите. Изключително сложно е да бъде показана сериозността на каноните, на правилата на Църквата, които не могат да бъдат нарушавани, не могат да бъдат прескачани и не може през тях да се сключват безпринципни компромиси.

Комизацията на Църквата от злонамерените медии доведе дотам, че в разкола биват виждани две страни, които са еднакво криви. Забравя се елементарната хронология на българския разкол и аз искам да я припомня в няколко точки. Първо, от Светия синод, единствения законен, каноничен орган на Православната Църква, самоволно (което на църковен език се нарича разкол), се отделиха трима епископи и образуваха “втората страна”. Следователно от самото начало разколници бяха само тези, които се отделиха от канонично избрания патриарх Максим. След това те, без да имат право на това, ръкоположиха епископи, повечето от които – без канонично основание да бъдат ръкоположени. Аз познавам един от техните епископи, който е разведен мирски свещеник, което е недопустимо. След това в София се проведе Всеправославен събор, на който огромна част от разколните епископи и духовници се покаяха и обещаха тържествено да се възсъединят с каноническото председателство на БПЦ. По-голямата част от тях удържаха на обещанието си, но онези, които не удържаха, в днешно време са повинни в два гряха – първо, този на разкола и второ – на клетвопрестъпничеството, защото те престъпиха своята клетва, дадена на най-високия църковен форум. След смъртта на лъжепатриарха Пимен, те не си избраха друг патриарх и по тази причина при тях нещата са още по-неясни. Абсолютно е невъзможно тази страна да бъде равнопоставена на другата. Тя безспорно представлява разколна група. Аз съм доволен, че светската власт вече не оказва ясна подкрепа на тази група, но, от друга страна, тя не е взела мерките, които би могла, за преодоляването на разкола и той продължава да съществува, което за нас означава, че живеем в територия на духовно безплодие, от което всички губим.

- Напълно безпочвени ли са все пак, понякога шокиращите легенди за български духовници?

- Не твърдя, че епископите на БПЦ, особено онези от тях, които са станали такива преди падането на комунизма, са хора, които нямат съвършено никакъв грях за духовното състояние на БПЦ. Повечето от тях имат и своите лични, и своите църковни грехове (което все пак не ги прави толкова черни, колкото се опитват да ги представят злонамерените медии). Въпреки това Църквата е йерархична организация, която може да бъде сравнена по-скоро със семейството, отколкото с политическите партии. Не е ли чест факт в едно многолюдно семейство най-умният, най-ученият не винаги да бъде непременно бащата, патриархът на рода? Често по-младите членове са такива. Нещо повече, в такова голямо семейство понякога не бащата е непременно и най-добродетелният, и най-активният. Такива могат да бъдат по-младите. Но никое семейство не извършва безумния акт по тези причини да низвергне бащата от неговото бащинство, да го низвергне от неговия естествен чин. Църквата, като йерархична организация, следва структурата, дадена й от Бога. Никой църковен човек не би се съгласил, дори ако неговите епископи не са особено активни, не са особено учени, даже не са особено добродетелни, да ги лиши по тази причина от тяхното естествено място. Ако техните недостатъци бъдат забелязвани, то има начин те да бъдат поправяни без промяна на структурата на църквата. Така както едно семейство решава проблемите си у дома, без да накърнява положението на бащата, като развива тяга към усъвършенстване у по-младите си членове. Църквата не може да съществува при постоянно осмиван епископат.

- Няколко пъти споменахте “злонамерените медии”, има ли добронамерени?

- По отношение на Църквата няма. И не защото в медиите не работят добронамерени хора, а защото ефектът от комизацията на конфликта в БПЦ бе такъв, че по-голямата част от онези, които имаха отношение към него, изгубиха всякакъв интерес. А те се дезинтересираха още и затова, че разделената Църква се занимава повече със себе си, отколкото със своя духовен живот и със своите послания към обществото. По тази причина Църквата буквално изчезна от полезрението на евентуалните добронамерени нейни коментатори, наблюдатели, съзерцатели.

- Колко съществени са пораженията, които тоталитарният режим нанесе на БПЦ?

- Колкото и да говорим за немощ на БПЦ, и особено за нейната немощ по времето на комунизма, когато тя наистина беше страшно унизена и страшно безсловесна, все пак трябва да си дадем сметка, че Църквата изобщо не е просто земна организация и земна структура. В нея действа Бога, Светия Дух. Който не вярва в това, значи не вярва, че съществува Църква. Онези, които вярват, са свидетели и знаят, че при цялата земна и светска немощ на БПЦ по времето на социализма Духът в нея действаше. Как е възможно в тази Църква да влязат членове на по-младите поколения, ако тя бе наистина така страшно немощна, както я представят. Самият аз съм човек, който е приел Свето Кръщение в началото на 80-те години – по времето, когато Църквата по всичките правила на нейните критици би следвало да бъде съвършено блокирана в своето действие. И аз не съм единственият пример. В църковния живот и днес участват образовани, млади хора, с добро социално положение. Всички те са влезли в нея по собствено желание, по вдъхновение, което са получили именно от Божествената страна на църквата, а не от светската. Всички ние преди 10 ноември едва ли сме имали особени лични отношения с владиците на БПЦ. Мнозина от нас слабо познаваха дори обикновените енорийски свещеници. Въпреки всичко Църквата ни привлече. Следователно трябва да бъдем много внимателни, когато говорим и когато действаме спрямо Църквата. Защото и в крайна немощ, тя има Божествена мощ. И когато мнозина от днешните критици се отнасят толкова пренебрежително към БПЦ, сякаш тя практически няма битие, трябва да имат предвид, че освен неблагообразно държащи се често пъти нейни свещенослужители и миряни, тя, Православната ни Църква, съдържа в себе си и действията на Божествения Дух, с Който продължава да привлича. След като можеше да привлича хора по времето на социализма, когато беше напълно безгласна и беше сведена до пълна немота, какво остава за сега. Тук ще си послужа с една библейска метафора, която ми се вижда винаги особено важна. Положението на Църквата ни по времето на социализма може да бъде сравнено с прехода на вехтозаветния Израил от Египет към Обетованата земя. Пътят на избрания народ от земята на робството към Обетованата земя е път през пустинята. През пустинята избраният народ се държи неблагообразно, но, съгласете се, че когато един керван от гладни, избягали от затвор люде се движи през пустошта, от време на време непременно ще възникнат схватки за парчето хляб, ще бъдем свидетели на кражби, на лъжи, дори на убийства. Всичко това ни е описано в Стария Завет. Е, ние би трябвало да си дадем ясна сметка, че пътят на нашата Църква по времето на комунизма беше път през пустинята. При това през една пустиня, която,за разлика от юдейската, се намираше в самия Египет, в самия край на робството. По тази причина ние не бихме могли да очакваме, не бихме били така претенциозни да искаме да наблюдаваме само благообразни картини. Най-често на пръв поглед са се налагали неблагообразията. Но върховната добродетел, както на избрания народ, изведен от Египет, така и на всяка Църква, е, че въпреки всичко, тя е вървяла и е вървяла през цялото време, успявала е да “стигне”, въпреки целия ужас на пустинята и даже е присъединила още хора, които са тръгнали по нейния път.

- Защо Църквата не взема отношение към нито един от проблемите, вълнуващи нацията?

- Отново заради разкола. Тя се занимава най-вече със себе си.Спомнете си, когато в политическия живот се започне делене вътре в някаква партия, какво се получава. Тя престава да се занимава с политическото си послание, с политическата си мисия и започва да се занимава със себе си и тогава обикновено губи. Църквата ни се намира в състояние даже на два разкола. Защото има още един – старостилният разкол, за който малко се знае, но който е не по-малко опасен. Когато тялото на Църквата е разделено, когато от нея са се отделили поне две големи групи хора, е изключено тя да не бъде обсебена от самата себе си. Тя не може да вдигне глава, както угнетеният от лични грижи човек. Църквата е нещастна в този момент. Лечението, което може да й предложи обществото, не е да продължи да критикува, да нанася словесни и други удари, а да се погрижи за ликвидирането на разкола. Като например престане да поддържа разколните групи. Защото те съществуват само поради (слава Богу вече негласната) подкрепа на елементи от светската власт.

- Не е ли насилствено разделен днес българският народ от своята Църква?

- Не бива да се заблуждаваме - поради трагичната ни история, още от времето на турското робство, ние, българите, нямаме навика на дълбока въцърковеност. Имаме по-скоро един обичай за поведение в Църквата и отношение към по-скоро външно ритуалния живот на тази Църква. След Освобождението периодът е твърде кратък, за да може да се стигне до някакво оживление, а и ние тогава живеем в един период на европейската история, който е белязан от процесите на модернизацията, които най-малко предразполагат към връщане към църковните ценности. Напротив, в периода, в който по цял свят се забелязва връщане към някаква метафизическа и по-дълбока духовност, ние се намираме в състояние на комунистически атеистически гнет. По тази причина българският народ е отвикнал да има духовна институция в лицето на Църквата, да има духовен дом. Вече казах, че по тази причина след 10 ноември имаше неопределени очаквания за църковно слово, без да е ясно как и къде то може да бъде произнесено. И в днешно време, това, което не може да бъде получено от Църквата, поради всички тези причини, резултира в една страшна бездуховност. Не си правя илюзии, че хората живеят изключително само с християнски ценности. Но повечето от фундаменталните морални и граждански ценности могат да бъдат определени ако не като християнски, то като перихристиянски, околохристиянски. Те по някакъв начин изхождат, имат своя корен в християнството. Такива са например личната, социалната и гражданска честност, страхът от тоталната лъжа, семейното и гражданското достолепие, ценностите на базисната гражданска междуличностна солидарност. Когато са подсечени корените на тези околохристиянски ценности, стеблото постепенно изсъхва. Ние нямаме коректив на пороци, които са присъщи на всяко общество, но повечето общества имат коректив, който да ги удържа, поправя, да предизвиква обществена реакция. По тази причина в България се лъже с опиянение и безнаказано. Лъже се така цинично, има такава липса на гражданско благообразие, свидетели сме на самозабравили се прояви на цинизма, на бандитизма, на безобразничеството, на едно своеобразно гражданско хулиганство, което не знае предели. У нас навлизат типични по-скоро за западните общества пороци – липсата на милосърдно усещане за човека, бягането на всеки човек по своя отделна писта, без да се оглежда за останалите, или ако го прави - само за да ги изпревари. Аз не казвам, че тези пороци идват от това, че в нашата страна Църквата е слаба, тъй като те са присъщи изобщо на човешката природа. Но у нас те няма с какво да бъдат спрени. Няма базисно ужасяване от тях, защото човешката личност няма дълбоките корени на гражданските добродетели, тя не помни кои са всъщност тези добродетели. А това са църковните добродетели, като най-дълбоката от тях е страхът Божи. Повярвайте ми, че колкото и трудно да е за вместване понятието “страх Божи”, то е изключително богато. Това означава да имаш някакъв базисен страх, независимо дали ще те открият или не, дали ще те разобличат или не, да имаш някаква мяра на безобразията си. Едно дълбоко метафизическо тайнство, на което няма обяснение, да те спира дълбоко вътре в теб, дори и да нямаш силите и капацитета да го наречеш Бог. Страх Божи – независимо дали вярваш в Бог, или не. Това е най-дълбокият корен на всички граждански добродетели. В България това липсва. Най-горчивият плод на слабата позиция на Църквата.

- Не се ли опитват всички тези “групи интелектуалци”, които вземат отношение към болните обществени проблеми, да заменят липсващата институция на Църквата?

- Вярно е, че се опитват. Но аз съм го казвал и друг път – интелектуалец в група е противоречиво понятие. Да се опитаме първо да въведем едно кратко определение за интелектуалец. Това е онзи човек, чиято интелектуална, писмена продукция има широко обществено значение и е в съгласие с естествените морални норми на човешкия живот. Тъй като и някои сатанински идеи имат широк обществен резонанс. Затова интелектуалците могат да бъдат малцина в едно общество. У нас под името интелектуалец се подписват огромно количество хора; всеки, който по някакъв начин е публична личност. Объркани са понятията публична личност и интелектуалец. Сред интелектуалците биват нареждани хора като Нешка Робева и Христо Стоичков, които са безспорно публични личности, но и безспорно не са интелектуалци. Не са интелектуалци и артистите в широк смисъл на думата, защото те все пак възпроизвеждат нещо с грамаден понякога талант, но не продуцират. И така, освен че интелектуалците са малцина и по тази причина не могат да представляват институция, сравнима дори отдалечено с Църквата, те при всички положения са ярки и отделни индивидуалности. Не е интелектуалец онзи, който декламира прописни морални истини. Той може да е много добър човек, изключително дълбока личност, но ако няма ярката индивидуалност, съобразно която поднася своите послания, не е интелектуалец. Ето още една причина, поради която интелектуалците не могат да представляват невидим колеж, сравним с институция, още по-малко – с Църквата. По тази причина това, което у нас често се препоръчва като неформалната институция на интелектуалците, които от време на време излизат на социалната сцена, като един вид сенатори на обществото, за да му поднесат определено послание от рода “долу престъпността” или ”за или против НАТО”, са по-скоро смехотворни. Още повече, че тези, които у нас биват наричани интелектуалци, в голямата си част са така преизпълнени с тщеславие, че този човешки порок е видим с просто око и от най-непретенциозния зрител. И накрая – Църквата е Божествена по същността си, докато интелектуалецът е само човек, дори ако е вярващ.

- Вярно ли е разпространеното предположение, че Православната Църква съществува най добре в монархия като обществен строй?

- В последно време чуваме православни духовници и православни миряни да изразяват симпатиите си към монархията, но ние не бива да надценяваме техните изявления. Първо, те са по-скоро човешки, отколкото официални църковни изявления. Нормална, естествена, макар и малко смехотворна, е тази носталгия на голяма част от духовните служители към едно минало, в което царската институция у нас е оказвала почитанието си и подкрепата си към Църквата. Църквата обаче няма никаква ултимативна нужда от монархията като държавно устройство. Православната Църква може да живее в каквато и да било друга форма на обществено управление. И католицизмът, както и православието няма ултимативна нужда от точно определена светска власт и точно определен обществен строй, но по друга причина - защото самата Католическа Църква е организирана като политическа организация с наддържавен статут. Католическата Църква е абсолютно йерархична и се управлява от един наднационален и наддържавен център - Ватикана, на върха на който стои папата. Всички епископи, независимо в кои държави живеят и на какви закони се подчиняват в светския си живот, са подчинени на една суперструктура, която ги изважда от техните собствени страни и ги прави “поданици на Ватикана”. Затова Католическата Църква също не е особено чувствителна към обществения строй - република ли ще бъде, или монархия. Тази стабилност на Католическата Църква по отношение на обществения строй е – виждаме - организационно гарантирана. Същата относителна независимост от обществения строй на Православната Църква е по-скоро сакраментално гарантирана, т.е. при Православието това се дължи на факта, че то не живее тъкмо в този свят, а в Царството Божие, и дали край него се вълнуват водите на републиката, или спокойно и стабилно стои монархическата институция, не е от решаващо значение.

Българската литература

© 2001 Литературен форум