Литературен форум  

Брой 11 (452), 20.03. - 26.03.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вътьо Раковски

Иван Давидков и нашият приятел дъждът

 

Иван Давидков и Вътьо РаковскиНякога, в нашата съвсем ранна младост – хлапаци още – се срещахме с моя състудент и приятел Иван Давидков почти всеки ден в градинката пред Университета да си четем току-що написаните стихотворения. Един ден той дойде на срещата с мека шапка. “Можеш – казва – и ти да си префасонираш, стига да намериш някакво старо бомбе.”

Не беше чак толкова трудно. Писах на родителите ми и скоро получих едно невероятно смачкано, изровено от вехториите вкъщи. “Става – каза Иван. – Става.” Отведе ме на улица “Пиротска”, където отдалече още съзрях на витрината на едно малко дюкянче внушаващия респект надпис “Префасонираме шапки”. Съвсем скоро се сдобих с досущ като Ивановата шапка. Стана бомбе и половина. Да ти хвръкне шапката! По нищо не можеше да се познае, че не е ново.

Първият обилен есенен дъжд ни посрещна на излизане от руската книжарница. Увлечени в поетичните си видения, не му обърнахме внимание. Както всеки друг път. Къде ти чадъри по онова време. Вървяхме по лъсналите жълти павета на “Царя” към Алма Матер, дъждът плющеше над нас, а ние се прехласвахме в метафори и образи – наши и чужди, които плющяха като пороен дъжд в главите ни. Докато... докато в един момент някъде към Народното събрание забелязахме, че от широките периферии на бомбетата ни се стичаха по светлите ни шлифери черни струйки вода. Бяха започнали големите есенни дъждове и те продължиха да валят дни наред. Скоро префасонираните ни, боядисани с некачествена боя, шапки, се деформираха и по тях се появиха едри сиви петна, а по шлиферите – продълговати тигрови шарки.

Не ни оставаше нищо друго, освен да изхвърлим от употреба меките шапки, които и без това не ни бяха чак толкова необходими, особено на Иван, който имаше толкова гъста и къдрава коса. Моята работа беше съвсем друга. Главата ми беше почнала отрано да олисява и този процес значително се ускори до пълната победа на косопада.

Бяха минали години, години. И хубави. И лоши. Бяхме натрупали книги и спомени. Времената се меняха. Меняхме се и ние. Това, което никога не се промени, беше приятелството между нас.

Този дъжд е само един от многото спомени, които ни свързват. Бяхме приятели още от студентския кръжок в далечната 1946; беше ме избрал за свой спътник през годините, за кум на неговия първи брак, за изповедник в дни на победи и дни на крушения.

Умееше да се радва и на чужди творби. Като главен редактор в издателство “Български писател” четеше и се възторгваше от всяко свежо явление в нашата поезия. Споделяше своите открития с радост. Беше прочел хубав ръкопис от Николай Кънчев и ми позвъни да сподели с мен радостта си; после книга на Кирил Кадийски – също; после беше прочел големия цикъл на Бойко Ламбовски, който бяхме напечатали в сп. “Септември”, и ми се обади да изкаже своята възхита от него, тъкмо когато в редакцията се беше получило злобно писмо за този цикъл. Иван потърси този млад поет и му издаде първа книга. За моя кръгла годишнина негова беше идеята за издаване на мой двутомник. Когато двата тома излязоха, бе така щастлив, сякаш бяха негови. Така някога, когато му отнесох вкъщи да види корицата на първата ми книга “Пътник през света”, направена от Любен Зидаров, й се зарадва като на своя. Някой ни е снимал тогава. Не помня кой. Но снимката ме връща винаги в онова далечно време, когато имаше хора, които се радваха не само на своите творби.

Беше емоционален и колоритен човек и такава беше и неговата поезия.

Боли ме, че си отиде толкова рано. Липсва ми. Липсва ми оня звън на телефона, отвъд който – от другия край на жицата – чувах някога споделената радост или тъга, хубавия смях или гневното му възмущение от поредната несправедливост. Несправедливостите, дори когато не го засягаха лично, бяха негова тревога и болка.

Споходеше ли го някаква радост, беше на седмото небе. Беше на седмото небе, когато му излезе първата книга, на седмото небе, когато му се роди син, на седмото небе, когато му предстоеше да пътува някъде по света, на седмото небе, когато му излезе стихосбирка на чешки, после на английски, на украински.

Беше един от най-честите посетители на седмото небе. Мисля, че и сега е там и оттам се радва на всяка красива фреска върху платното, на всеки изненадващ образ или метафора, открита от него, на всяка хубава книга, както някога, когато ходехме заедно по изложби и книжарници; на всеки хубав човек, открит от него.

Българската литература

© 2001 Литературен форум