Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Амелия Личева

Александър Шурбанов на 60

 

Сред всеобщото изпростяване, сред компрометирането на твърде много публични и авторитетни, доскоро, фигури, Александър Шурбанов остава една от малкото личности в българското културно пространство, които - простичко казано - продължават да си тежат на мястото. Защото в последните 10 години нито словото му се изхаби, нито името му беше замесено в пренеприятните скандали, разтресли въпросното пространство.

Говоря за последните 10 години не случайно. Те се оказаха изпитателен срок, гранична ситуация за всички, които правеха и правят българската култура. Фалшивите митове много бързо бяха развенчани, още по-бързо се произведоха нови, които се оказаха не по-малко фалшиви. И сред тези духовни симулакруми, единици успяха да запазят мярата. А тъкмо мярата, разбирана в античния смисъл на понятието, овладяността и спокойствието, тихото, говорещо с жеста на мълчанието, присъствие, отличава поведението на професора.

И така, Александър Шурбанов не остана при миналото, но не зае и креслива позиция в настоящето. Без патетика и бъбривост той съумя да демонстрира най-адекватната позиция за интелектуалеца - ангажираната, волева, но разсъдъчна, спокойна позиция, която не драматизира, а пита, която не громи, а обяснява, която не е непременно критикакрска, но и не е слагаческа. Иначе казано, успя да посочи чуваемата, но и малцинствена позиция.

Започнах с всичко това, защото за Александър Шурбанов (доказват го книги като Черната кутия и Сънят на разума) моралът не е нещо старомодно и смешно, чувствителността не е срамна, те са необходимост, отвъд която всичко останало е безсмислено. Или, живеенето за Александър Шурбанов е следствие от етичния ангажимент, който всеки човек има - към другите, към себе си, към вещите, към природата... С което той сякаш повтаря прословутата романтическа ангажираност и убеденост, че нарушим ли някой природен закон, престъпим ли нормите на любовта, всичко тръгва наопаки и светът се разпада...

Затова и заниманията си Александър Шурбанов оформя като следствие от тази нагласа. От една страна стоят писането и превеждането, дейности, които Шурбанов прекрасно владее. Като под писане имам предвид както писането на поезия, така и множеството сериозни статии и книги, в които той теоретизира английската ренесансовата култура (много от тях битуват и в английското литературознание). Преводите на Александър Шурбанов (Чосър, Милтън, английска поезия...) не просто осъществяват срещата между две култури, те спомагат за изковаването на българския език. Защото без съмнение Шурбанов е сред най-добрите български преводачи от английски и жалко е, че напоследък тази му дейност е изместена от останалите.

От друга страна стои неговата преподавателска работа. Специализациите, които той предлага отвъд основните курсове, го правят сред малцината професори в Софийския университет, склонни да не четат с години едно и също, а да правят курсове, в които да предлагат експертно знание, тоест, знание, концентрирано върху малко и специфични проблеми. А и склонни да не пазят това си знание само за себе си и енигматично да мълчат, а истински да работят със студентите, да ги насочват, да им дават библиография, да ги консултират и т.н., и т.н. Всички бивши и настоящи студенти на професор Шурбанов могат да потвърдят казаното.

Александър Шурбанов не обича хиперболите, той обича Шекспир, Марлоу, иронията, игрите, затова и ще спра дотук това си юбилейно писане, надявайки се, то - макар и бегло - да казва нещо за един човек, който - ще го подчертая пак - се опитва да отстоява добрата мяра във всичко, с което се захваща.

Българската литература

© 2001 Литературен форум