Литературен форум  

Брой 14 (455), 10.04. - 16.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Александър Шурбанов

Александър Шурбанов

Това място е наше

Една неволно прегазена мравка,
която се гърчи в прахта,
размята крачета...
Още няколко мига –
и ще се предаде.
Една почти невидима твар,
без лице, без име, без глас,
навярно без никого,
който да я познава,
да пожали за нея.
Сестрите й преминават
край инцидента забързани –
всяка след своето зрънце.
Но вътре в мен,
преди дори да помисля,
нещо откликва.
Малката мравешка болка
засмъдява в сърцето ми –
сякаш самото то е прегазено,
сякаш кървящото негово тяло
е под краката на всички.
Не виждате ли?
Това място е наше!

13 ноември 2000 г.

Завист

Върху купчините сухи листи
като на царско ложе
се е разположило кучето.
Отдолу е меко и топло,
а отгоре го грее
слънцето на бездомните
и безгрижните –
безплатното,
абсолютно безкористно слънце.
Приисква ми се за миг
пак да съм куче.

16 ноември 2000 г.

Внимание

Циганката
с дълбоките тъмни очи
ме огледа от глава до пети,
додето минавах край нея
на спирката.
Усетих
как всяка вещ на гърба ми
е оценена до пфениг.
Стана ми хубаво.
Отдавна не бях удостояван
от млада жена
с такова внимание.

21 ноември 2000 г.

Ниски тавани

Ниски са таваните в тази къща.
Някога тук
хората са имали малки възможности.
Пестили са дървен материал,
мислили са за отоплението през зимата
и са смъкнали ниско таваните.
Превивали са глави,
за да влязат в стаята,
прегърбвали са се.
И от поколение на поколение
са ставали все по-малки...
Днес една птица влетя през прозореца,
заблъска се от стена в стена,
запищя "Тясно! Тясно!"
И изведнъж
таваните им се сториха ниски,
прииска им се да разширят къщата,
да разтворят гърди,
да заживеят и те като хората.
Но ръцете им са малки,
главите им са малки –
как да отсекат едри дървета,
как да издигнат високо скеле
и няма ли при тези растящи цени
да им излезе по-евтино отоплението,
ако все пак засега останат така,
под ниските си тавани?

6 декември 2000 г.


Намек за безсмъртие

Сладкият мирис на лято –
на дзифт по траверсите,
на узряващо жито
и макове –
нима е възможно
това да ми бъде отнето завинаги?
Толкова пъти
снегът се оказваше временен,
наказанието
се заменяше с прошка,
плесникът – с милувка.
Защо пък сега да е иначе?
Ръката, която се вдига над мене,
нали беше бащинска?

18 юни 1997 г.

Съкровища

Покачена на кокили,
водната птица
тършува в плиткото на реката.
Един мъж,
прегазил през средната възраст,
все още гледа света
с очи на току-що пристигнал.
Какво ли се крие
между гладките камъчета
под прозрачната струя?
Или в тях –
в тях самите?

2 декември 1997 г.


Когато реката зашуми над мен
и тревата ме заслони от слънцето,
аз ще тръгна по подземните тайни проходи
след къртицата и слепия ручей
и ще стана невидим като тях и безименен,
познат само на зрънцето, което възлиза
да нахрани с плътта си горния свят,
и на извора, който повдига шумките
като клепки – да зърне отново небето,
да размекне езика изпръхнал на жаждата,
но не помни предишните свои животи
и предишните срещи, вражди и приятелства.
Нека те се изкачват нагоре самички –
аз ще слизам надолу, надолу, надолу
към самото тъмно сърце на земята
да го видя топло ли е, живо ли е
и от него ли идва тази мъка безкрайна,
дето мир не ни дава и под пръст и под камък
ни намира и пак ни изхвърля към слънцето
като въглени дребни в жарко огнище.
Пък тогава и аз подир тях ще се върна,
ще се върна след семето и след извора
горе, дето нещата са болни от видимост,
и цветя ще взривя над съня на тревите,
и звездите в потоп от сълзи ще удавя.

6-7 юни 2000 г.

Чужбина

Сам,
сам в чакалнята,
преди да полетя.
Прозорците все още отразяват
затворената вътре светлина.
Момичето отсреща
не вдига поглед от романа –
вече преполовен.
Седалките се пълнят
с нови пътници –
амалгамирани от сънища очи,
души, огледани една във друга –
непрозирни.
Сред бъбрене на лястовичи двойки,
сънна глъч на сврачища,
единствената ми опора –
този лист
и моливът –
сонда,
забита
в здрачното мълчание.

о. Родос, 7 февруари 2000 г.

Българската литература

© 2001 Литературен форум