СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Пламен Даракчиев

 Идеята, с която да продължим

На прага на ХХI век България и българският народ са изправени пред второто голямо предизвикателство в своята нова история. Първото бе в средата на миналия век, когато нашите прадеди дадоха блестящ отговор на призива на Европа за национални държави, сътвориха Възраждането и извоюваха независимостта на страната. Въпреки перипетиите, през които премина новата българска държава, независимо от нещастията, които ни сполетяха, българската идея, идеята за обединението бе пренесена в шепи от поколенията като жива вода. Днес, на фона на новите процеси в Европа и по света, в контекста на онова, което все по-смело наричаме нов световен ред, българската идея е по-актуална от всякога.

В съвременното общество се извършват невиждани и изключително динамични трансформации в идеите и в реалностите. Къде на един, къде на два крака, ние вече стъпваме, дори живеем в информационното общество. В новата икономика основният ресурс е информацията, основният вид индустрия — обработката на тази информация, основната инвестиция — инвестицията в знание. Глобализацията на политиката и културата, свръхсимволната икономика, скъсяването на разстоянията, отварянето на границите - всичко това диктува новото развитие в идеите за нация и национална идентичност. Напредналите нации все повече и повече се превръщат в национални общества. Изостават безнадеждно онези народи, които се придържат към старите идеи за национална интеграция и за взаимоотношения с другите народи, основана върху граничен (и в буквалния, и в преносния смисъл) културен, информационен и икономически обмен.

С осмислянето на националното общество и неговата връзка с новия световен ред като такова, на практика вече се сблъсква всяка националнообособена държава с изградени модерни държавни институции. Технологичните възможности, които предоставя информационното общество, качествените промени, които те носят в живота на обикновените хора, водят не само до промени в представите за жизнен стандарт и просперитет, за богатство и власт. Променя се и самата представа за демокрацията и за демократичния процес. Бързо и неумолимо някогашната масова демокрацията се демасовизира, започват да се дробят или поне да намаляват всенародните движения, фрагментират се мнозинствата, глобализират се интересите на малцинствата. Диференцирането и осъзнаването на разнообразните интереси в модерното общество води до засилване на натиска на така наречените от Тофлър ключови малцинства - културни, идейни, икономически, етнически, емигрантски, религиозни, социални и пр. Спецификата на националното общество е такава, че проблемите, които имат всички тези “групи по интереси”, много бързо придобиват национален и дори наднационален характер и изискват решения от такъв порядък. Всичко това води до нямаляване на възможностите на държавата за администриране на процесите и за силови решения. Все повече на преден план изпъква необходимостта от плебисцитна политика, основана на съгласуване на интересите и на балансиране между претенциите и правата на гражданите. Би могло да се каже, че досегашните разбирания за хомогенност вътре в националнообособените държави отстъпва място на хетерогенността на новата система за създаване на блага.

Няма съмнение, че осъзнаването на едно националнообособено общество именно в този порядък като общество на разнообразие, създава много повече предпоставки за усилване на сигнала за ново и значимо културно, икономическо и политическо послание, което може да бъде отправено към другите нации. И този процес се вижда отчетливо не само в големите държави, като например САЩ, които след Втората световна война извървяха своя нелесен път от нация към национално общество, както определя този процес Даниел Бел. Все по-ясно става, че към националното общество се стремят и малките държави, независимо от степента на етническа хомогенност.

Именно в това е и шансът на България. За първи път от векове насам светът работи за нас. За първи път ще се отстояваме не със силата на оръжието, не на базата на “исторически права”, а с културата, традициите и знанията на нашия народ. И тук на “полето на културното съревнование на народите”, по израза на Гоце Делчев, наистина няма големи и малки нации.

В исторически разрез, съвременните тенденции в постиндустриалното общество съвпадат щастливо с нашите национални особености. Примерите в това отношение са много. Толкова ли е трудно например да открием, че отиващата си фабрично-заводска система с нейните особености, освен че не бе по вкуса на българина, се състоя в най-извратения си вид по време на така наречената социалистическа индустриализация. Идва времето на демасовизацията на производството, на малката голяма икономика на услугите, нещо, което винаги ни е допадало и нещо, в което имаме богати исторически традиции. Настъплението на новия ресурс - знанието, преобладаващото му присъствие в себестойността на стоките и услугите също е щастливо съвпадение. Мнозина чужденци са били поразени както вчера, така и днес от несъответствието между интелигентност и висока квалификация у нашия народ и неговия мизерен стандарт. Ако е вярно, че в нашата народопсихология домът, бащиното огнище, семейството, децата, винаги са играли ключова роля, то “третата вълна”, т.е. дългото завръщане от фабриките към домовете и към семейната фирма и семейния бизнес отново работи в наша полза.

С превръщането си в глобален фактор се променя и световната политика, както и представата за Великите сили, които редят и пренареждат големия пъзел. Така както отчитат интересите на нарастващите кръгове, групи и прослойки вътре в себе си, големите държави са принудени да държат сметка за стремленията на малките народи. Независимо от съществуването на глобалните центрове на влияние и на големите държави, както отбелязва Збигнев Бжежински, техните възможности все повече се разминават с глобалния им авторитет. Все повече намаляват възможностите им за непосредствено влияние, за вземане на решения само от един политически център. Няма съмнение, че това е добре дошло за българския народ, патил и препатил и достатъчно комплексиран от тайни и не толкова тайни споразумения между Великите сили от Берлин до Ялта.

Днес, когато често повтаряме, че България е остров на стабилност на Балканите, трябва в същото време добре да знаем, че това се дължи повече на здравия български разум, отколкото на положителния ефект от промените през последните 10 години. Освен това, обкръжена от неукрепнали демокрации, България не може да бъде вечно извор на стабилност. Още повече, когато нерядко тя е основен потърпевш в икономически план от конфликтите отвъд западната ни граница. България има по-висока мисия от това да изнася стабилност. Стремейки се към национално общество, възприемайки се не като етническа, а като политическа нация, България може да стане каталитична държава на Балканите, т.е. държава, която активно влияе на своите съседи с цивилизационното послание, което разпръсква около себе си. С други думи, приемайки реалностите и предизвикателствата на информационното общество и стремейки се към национално общество, ние бихме могли да бъдем агент на историята на Балканите. В това отношение имаме огромни предимства пред нашите съседи. И не толкова географски и геополитически, колкото национални и културноисторически. Ние например нямаме страшния товар на Гърция, нежелаеща да се раздели с остатъците от демодираната мегали идея. Едва ли през годините ни предстои да хвърляме такъв ресурс, какъвто хвърля Република Турция по отношение на ислямския фундаментализъм и решаването на кюрдския проблем. Нямаме също така и ужасната експлозивна смес между религии, етнос и рудименти от комунизма, заложена у нашите западни съседи. Нещо повече, по пътя към националното общество сме в състояние да решим в зародиш всеки проблем, интегрирайки го в общия социален, икономически, културен и политически дискурс на обществото.

Ето това са причините, да смятаме, че обединителният идеал на нашите предтечи е жив. България може и трябва да върви към национално общество от съвременен тип, да търси своята национална идентичност, пречупвайки я през призива за глобални промени, да отчете предимствата, които й носи ХХI век, да съществува в рамките на политиката на отворени граници, на свободно придвижване на хора, идеи и капитал, както и да извлече съответните предимства от това и в регионален, и в европейски порядък. Вървейки именно по този път, може би някой ден ще разберем “Итаките, що значат”, както казва Константинос Кавафис в знаменитото си стихотворение за завръщането на Одисей от Троя. Може би тогава ще схванем и завещаната ни от българските възрожденци мечта за обединение на народите на Балканите и за Балканска федерация.