Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Енчо Мутафов

Диалози между изкуства

 

Двама творци, баща и син – поетът Марин Колев и художникът Кирил Колев – показват едновременно своите създания. От пръв поглед, а и като се взираш повече, между тях няма нищо общо. Но като общуваш по-дълго със стиховете и картините, започваш да откриваш и общи неща, стаени по-дълбоко. Едно по-тренирано око в двете изкуства ще забележи, че и поетът, и художникът питаят някаква тяга, а може би и носталгия към предишни етапи на изкуството. Марин Колев сякаш се чувства в поетическите среди на елинизма, когато са се правели всевъзможни експерименти с изкуствата, с думите и с човешките нагласи. От неземния Есхил и строгия Пиндар не е останала и следа, дошъл е редът на Теокрит, който със стихотворение е изписал овчарска свирка. Тъй наречената фигурна поезия се подема и от модерната епоха в точния смисъл на понятието (в условния смисъл на понятието елинизмът е “модерна епоха” в рамките на античността, както твърди проф. Богдан Богданов). Авангардистът на явлението е Аполинер.

Поставен в този ред, Марин Колев може и да се притесни. Но като имам предвид трайната му любов към “фигурната поезия” и разкошните резултати в сбирката “Исо със оси”, не си струва да търси рамо в някаква редица. Така или иначе една модерна форма, като много други модерни форми, се оказва поклон и към стари епохи на културата.

Същата тяга изпитва и живописецът Колев. Той демонстративно показва влечение към художници на причудливото, гротескното и наивистичното – към явления като Брьогел, Бош и модерните Русо и Дали. С художника се познавам по-отскоро, въпреки че с бащата сме приятели от бая години и дори съм удостоен с посвещение на стихотворението “Предимство” от сбирката “Кози и ангели”. Когато умувах над нерешимия въпрос аз козел ли съм или ангел – значи някъде 1994 година – Кирил вече се изявява. На мен ми предстоеше удоволствието от срещата с изкуството му. Тази изложба само го потвърди.

Казах, че “фигурната поезия” не е ново и мимолетно увлечение на поета. Марин ми е показвал тези свои “приумици” още от тоталитарно време. Но кой ще ти ги публикува в онова дълбоко съдържателно време – съдържателно по димитърметодиевски и експериментално по лъчезареленковски. Оставени за по-нормално време, тези стихове видяха бял свят и ние днес спокойно, без да се озъртаме, може да чуем тяхното исо на оси, да разчетем и други игри на буквите, при които топор може да стане на ропот, а тих на хит.

При формалния им ексцес тези стихове не се чуждеят на останалото творчество на поета. Напротив, те дори заострят негови характерни черти. И тук виждам природолюба Марин Колев, който иска да гледа на природата пасторално, а то излиза страховито. Природата в лириката му не е завършена картина, която поддържа някак своето равновесие. Тя е заплашена и уязвена, драмите са извън нея и се дължат на съществото, което не може да се впише в нищо, и се нарича човек.

В тези драми формалният експеримент със стиха е много интересен. Графиката се врязва в думите, а думите се врязват в графиката. От единодействието им се раждат мотиви, които говорят с абстракцията дума и с конкретността линия. Словесните форми образуват графика, графиката образува словесни форми. Щом е игра, тя не може да бъде винаги драма. Ако думите и графиката са образували решетка и тя е в края на тунела, заместила надеждата, това е непоносима драма, при това актуална. Но ако е “Шиш”, драмата е и игрива – “Откак ни туриха на шиш, забравихме вкуса на шишчето”. Може да се получи и красиво лирическо откровение, което играе пак на ръба на представите – например в “Кама”, където дръжката се стича като капка кръв.

У Марин Колев винаги ме е привличало привидното съзерцание, което бързо се взривява. Взривът е винаги изобретателен, събират се гротескни противоположности и току-виж сетивни неща са получили космично измерение. Във фигурната му поезия се въртят пирамиди, застават на върха си и заприличват на детски пумпали, кръстът минава в кама, лирата в лък и пр.

Преди време у нас се лансира понятието лиросатира. Не знам доколко то е сполучливо, – с него аз не бих подходил без задръжки към Марин Колев – но по негова аналогия може да се постигне и понятието живописатира. Има и такава секция в СБХ. Кирил Колев би могъл да членува в тази секция. В картините му има иронии, гаври, автоматични надсюжетни съчетания на мотиви, отблъскващи хиперболи. Тук всеки миг нещо неестествено ще наруши естеството на нещата, ще доведе до зловещи деформации, до сюжет с неправдоподобни образи, някои взети от митологиите и приказките, други от средновековния демонизъм. От приказно-митичния свят го привлича не всичко, а чудовищата. Но те рядко заплашват. По-скоро са чудища – дума, с която русите искат да наричат гротескните образи. Почти всяка композиция има наивистична основа. Като у Дали образите стават застрашителни, а като у Анри Русо, като в детска рисунка - излизат добродушни. Кирил Колев сякаш иска да примири сюрреализма с наивизма, Дали с Русо. На българска почва това не е трудно, ако художникът се обърне с любов към нашите примитиви, към царските двери на иконостаса или каменните релефи край църквите. Райски или Орфееви сюжети са претълкувани с иронични сривове. Художникът не дава на образите да се озъбят, колкото и много зъбати чудовища да рисува. Можете да се доверите и на собствената му изповед: “С рисуването създавам неща, които липсват в живота. Приемам моите картини като изобретения, механизми за игра и удоволствие. Затова рисувам всякакви истории. Едни са страшни, други спокойни, пасторални.”

Кирил сигурно е чел всеки ред на баща си и, изглежда, не приема нерешимите дилеми на неговата лирика. Като поета художникът се увлича от стълпотворенията. Но у поета те са стълпотворения на обречени същества, драматизирани и трагедизирани. Художникът е искал да облекчи тези състояния. Той сртои един карнавал, който ни заплашва като у Бош, но и ни се усмихва с неправдоподобието си у Русо или Златю Бояджиев.

И баща, и син посягат към друго изкуство. Художникът е словесно бъбрив – скрито, но все пак натрапчиво. Ние не можем да четем неговите картини без думи, не можем да се насладим на чисто живописни състояния, колкото и колоритът да е пролетно свеж и подкупващ. Генезисът на тези образи е принципно словесен. Поетът пък рисува с думи. Не е изписал овчарска свирка, защото не му е само до играта. Рисува качулки, под които знаете какви лица се крият, размазана на асфалта жаба, която къртицата вижда под небесната твърд, а птицата под земната твърд. Току се засмееш, и смехът ти застине в гримаса. При художника е обратно – току си направил гримаса, и тя се превърне в смях.

Ако бащата обръща карнавала с краката нагоре, синът иска да го сложи пак на краката му.

Българската литература

© 2001 Литературен форум