Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Маргарита Серафимова

Абелар и Елоиза – една драма на философията и кастрацията

 

Според литературната история изобретяването на епистоларното писане възхожда към античността, към късната класика. От първите писма, които надхвърлят конкретността на повода и биват публикувани заради литературната си стойност, до доминиращия повече от столетие епистоларен роман през ХVII и ХVIII век, жанрът извървява дълъг път на развитие. Сред строгата нормативност на епистоларната реторика с най-голям успех устоява любовното писмо, вероятно заради митологизирането му, заради превръщането му в полуанонимна колективна мечта. През Средновековието с огромен успех се ползва наръчникът за любовно съчинителство, наречен Rota veneris на Бонкомпаньо да Синя.

В епистоларната митология е отредено особено място на трагичната история на Абелар и Елоиза. Настървението, с което учените и до днес търсят разпръснатите писма на двамата влюбени, говори за живия интерес към тази изпълнена с неизвестности история.

Когато се срещат, Абелар е на 39 години, вече е прочут философ, ретор с магнетично обаяние, ученик на най-добрия теолог - Анселм. Интелектуалец от нов тип и търсен преподавател със собствена школа и последователи, той е славата на Париж. Отдаден изключително на философските си занимания, той страда от самотата на човек, надраснал средата си. Достигнал до върховете на своята амбиция, постигнал славата, а и известно материално благополучие, в един момент той ще се окаже жертва на собственото си чувство за превъзходство.

По това време Елоиза е седемнайсетгодишна, красива и тъй-необичайно образована според средновековните разбирания за една жена, че славата й се носела из цяла Франция. След добрата основа, получена в манастира Аржантьой, където преминава детството й, нейният чичо Фюлбер се заема да осигури образованието й по-нататък като потърси учител за своята любима племенница. Абелар е твърде интелигентен, за да не тласне нещата в желаната от него посока. Фюлбер е поласкан от високата чест. Колкото до заплащането, Абелар предлага съвсем приемливи условия: уроци срещу храна и подслон.

Какво повече бих могъл да ви кажа? Ние бяхме събрани първо под един покрив и после, в едно сърце. Под претекста на обучението, ние бяхме изцяло потопени в любовта; онези тайни разговори, които любовта желае, ни ги осигуряваха уроците.

Между учителя и неговата ученичка се разгаря съдбоносна любов. Той изоставя преподаването, книгите си; това ново и за двамата чувство ги изпълва изцяло. Те имат всичкото време на света, уединението, интимността на нощта, желанието.

В нашата пламенност ние прекосихме всички фази на любовта; всички изтънчени удоволствия, които страстта може да изобрети, ние ги изчерпахме. Колкото по-нови бяха за нас тези радости, толкова повече ние дръзко ги продължавахме, без да можем да спрем.

В продължение на няколко месеца те изживяват радостите на една неспокойна любов, както ще напише Елоиза, с тръпчивия вкус на забранения плод, на потайното удоволствие.

Този нов, необикновено чувствен за него живот, прави Абелар поет. Години по-късно, вече в манастира, Елоиза, разкъсвана от любовна болка и носталгия, ще си спомня с гордост за това как е била възпявана:

Вие имахте, наред с другите си таланти, два, способни да покорят сърцето на всяка жена: талантът на поет и талантът на певец; и аз не зная някога друг философ да ги е притежавал в такава степен.

За всички средновековни поети да обичаш, означава да пееш: любовта живее в песента, който пее, заслужава да бъде обичан, напомня ни трубадурът Бертран дьо Вентадоур:

Не струва нищо песента
що Бог в сърцето не всели,
а пък не е в сърцето тя,
щом там Амор не пребивава.

Абелар също отглежда своята любов с песни. Но докато поетите от Овидий до трубадурите ревностно крият под псевдоними имената на своите любими, той е оставял песните му да се носят по вятъра, правейки съпричастни всички към своята нежна история.

Чувството му на превъзходство, дързостта му не допускат тази любов да остане в тайна. Той иска да каже на целия свят, че е влюбен. За съжаление нито една от тези песни не е запазена, единствено писмата свидетелстват за тях:

Много от тези стихове, както знаете, станали популярни в много страни, все още се пеят от тези, които се намират в очарованието на това чувство, пише Абелар.

Непривичната недискретност на тази любов люлее и нейната душа на вълните на гордостта и славата. Самата тя ще си спомня трепетно за завистта, която е предизвиквала:

И тези стихове, прославящи нашите любовни приключения, не закъсняха да разпространят името ми в много земи и да събудят ревността на много жени. И още: ... моето име отекваше навсякъде...

Публичността става съставна част от историята на Абелар и Елоиза. Подобно на вездесъщото присъствие на хора в гръцката трагедия, традиционно затвореното интимно пространство на двама влюбени тук е населено с обвиненията, одобренията, съжаленията на другите. Съмнявам се, че някой би могъл да чете или слуша тази история без сълзи на очи, пише Елоиза, сякаш опитвайки да отгатне реакцията на публиката.

Никой по-добре от самия Абелар не е обрисувал тези сцени на обучение и страст, описани с толкова дръзка откровеност, и то в едно писмо, очевидно предназначено да обиколи целия свят. Учениците забелязали странната му унесеност и неспособност да се съсредоточи върху философските си занимания и че е обсебен от любовните стихове. Но дори в най-пламенния вихър на чувствата, той не престава да бъде Метр Пиер Абелар.

В тази забележителна история, към странната недискретност в епоха, която обожава тайната, към страстната необходимост от публика, трябва да добавим и ефектите и блясъка на учеността.

Високата образованост на Абелар го прави да се взира в субективните си изживявания, зареждайки го с чувство на изключителност. След дългите години на въздържание, той отпуска юздите на страстта. Чувството за превъзходство поражда желания, които изострят интелектуалния му капацитет и го превръщат в средство за съблазняване:

Елоиза, аз бях убеден в това, би оказала толкова по-малка съпротива, колкото по-солидно беше образованието й и колкото повече желаеше да го разшири.

Средновековието изобилства от мъже, чието желание бива въплътено в книгите. По-късно Абелар, подобно на Августин, ще изучава в детайли последиците от пиршеството на тялото за сметка на духа. Защото желанието не се задоволява с посредничеството на знаците; то търси друго, непосредствено насищане...

После става нещо неизбежно:

Случи ни се това, пише Абелар, което митологията разказва за Марс и Венера, изненадани заедно.

Скоро след като Абелар е изгонен от дома на Фюлбер, Елоиза му съобщава за бременността си. В момент, когато всичко се стреми да ги раздели, идва нещо толкова важно, което ги събира.

Следва бягството, укриването при сестрата на Абелар в Бретан, раждането на сина им, на когото дават странното име Астролаб и чиято съдба остава забулена в неизвестност.

Колебанията около един евентуален брак се лутат между скандала, предизвикан от Фюлбер и угризенията на самия Абелар. Елоиза се възпротивява. За реномето на брака по това време красноречиво говори прочутият трактат на Андреа Капелан За любовта: куртоазната любов, плътска и духовна, съществува единствено извън семейството. Не случайно в Роман за Розата най-голямо място е отделено именно на пламенните възражения на Елоиза срещу женитбата им, изтъкваща предимствата на една връзка на нежност и удоволствие, пред тежките вериги на брака.

Абелар все пак се решава да сключи таен брак, с надеждата да удовлетвори Фюлбер и да се отърве от неговото преследване. Само че Фюлбер съвсем не смята да пази в тайна овъзмездяването на честта си, напротив, той иска целият свят да узнае. Кариерата на Абелар е застрашена, той се чувства в безизходица. Докато се уталожи общественото мнение, те решават временно да се разделят. Елоиза заминава за Аржантьой.

Нямаме основания да се усъмним в уверенията на Абелар, че не е смятал да затвори съпругата си завинаги в манастира. Но Фюлбер не вярва. Той замисля и организира чудовищна наказателна експедиция и, както ни разказва Роман за Розата, Абелар

Една нощ, както спал си в леглото
във Париж, бил кастриран и злото
му зачернило бъдните дни.

Събитието вдига огромен шум, домът осъмва изпълнен с народ. Тук са учениците на именития философ, неговите приятели, неговите врагове. Едновременно го връхлитат болката, срамът, унижението. Едва ли самият Фюлбер е предполагал силния резонанс на това варварско отмъщение, нараняващо Абелар не само физически, но и превръщащо го в посмешище, отнемащо му бъдещето на учен. Трудно е да гадаем какъв е бил този човек, Фюлбер, който така лековерно ги събира и така вероломно им отмъщава. Според мнозина той повече наказва неверния съпруг, отколкото прелъстителя на племенницата си. Поразява обаче жестокостта на двамата мъже към Елоиза. Тя няма още 20 години и животът се затваря за нея. Абелар предопределя съдбата й и после... сякаш я забравя. Елоиза ще напише по-късно:

Кажи ми само, ако можеш, защо от нашето духовно посвещаване, което ти сам реши, ти ме остави с толкова пренебрежение да потъна в забрава, защо ми отказа радостта на срещите, утехата на писмата... Подозирам... по скоро похотта, отколкото истинското чувство е, което те привързваше към мен, вкусът към удоволствията повече, отколкото любовта.

Замонашването без призвание, тъжното завръщане в манастира Аржантьой, където е преминало детството й, и който е напуснала неотдавна с толкова надежди, бързото отчуждаване на съпруга й, са изпитания, които Елоиза едва ли е преодоляла леко. Според една недоказана версия тя до края на живота си тайно е редила стихове.

Абелар също преоткрива екзистенциалните си основания чрез писането. Той се завръща към философските си занимания и създава големия си труд - Трактат за божественото единство и троичността, впоследствие осъден и изгорен като еретичен. И понеже писането винаги е завръщане към себе си, един ден Абелар стига и до биографията си.

Така се ражда неговата Historia calamitatum, поднесена под формата на писмо до близък приятел, но всъщност оставена да се предава и преписва от ръка на ръка. Един ден тя стига и до Елоиза. Поразена, тя разпознава собствената си история в един разказ, адресиран до друг, правещ достояние най-интимните й мисли. С порива на пренебрегнатата съпруга тя грабва перото, за да напише своя отговор до Абелар и така се задвижва епистоларният роман, благодарение на който днес ние познаваме тази трагична история. Дистанцията от 12 години до истинските събития я правят да звучи още по-патетично: "пътят е свършил, започва пътуването."

Изборът на биографичния жанр, относително рядък за ХII век, слага акцента върху отделния човешки живот, с неговите възходи и падения. Показателен е начинът, по който Абелар персонализира греха и покаянието, привилегировайки индивидуалната отговорност пред колективната вина и неясната унаследеност на първородния грях. Във философските си концепции Абелар също демонстрира истински порив към скъсване с тълкувателните традиции, валоризиращ вътрешните мотиви на човешкото битие за сметка на божественото предопределение. Дори интерпретирането на самата божественост в неговите трудове носи белега на това радикално скъсване с традицията, каквото представлява животът му след кастрацията. Атаката му срещу субстанциалната разлика на трите лица на бога, легитимирането на автобиографията, отказът от семейство са все жестове, достойни за една истинска "сага на прекъснатостта" (Х. Блок).

Неспособен да бъде баща, Абелар скъсва с всякаква генеалогия (да си припомним неговия скепсис по отношение дори на етимологията на думите). Една от постоянните теми на Historia calamitatum е несъвместимостта на философията и бащинството:

Какво отношение може да има между научните занимания и грижите за домакинството, между писалището и люлката, между книгата и хурката, между перото и вретеното? Кой, докато размишлява върху Писанието или върху проблемите на философията, би понесъл врещенето на новороденото, песните на дойката, която го люлее, шумната тълпа от слуги и слугини, нечистоплътността, свойствена за детството.

Идеалният философ е кастратът - този, който, бидейки отвъд желанието, е неуязвим за несигурния и измамен свят на чувствата. Всичко това моделира отношението на Абелар към разказа за собствените му беди: там той изглежда по-малко като жертва, отколкото като екзекутор на утвърдените постулати на екзегетиката. Погледната в цялост, кореспонденцията напомня на добре замислен роман с морален завършек, или пък на средновековно житие, в което приключенията на тялото следват познатия път на изпитание, наказание и пречистване:

Божествената милост ме пречисти повече, отколкото ме осакати...[...] ... и, освободен от плътските съблазни, можех да се отдам свободно на изучаването на книгите.

И все пак, ако това е така, защо му е било да описва всичко това? Говоренето, писането - не удължават ли удоволствието от миналия греховен живот? Така историята се превръща в митология, която не свършва никога.

 


* В курсив са дадени фрагменти от кореспонденцията между Абелар и Елoиз по изданието: "Abеlard et Hеlonse. Correspondance". Texte traduit et prеsentе par Paul Zumthor. 1979. Union Gеnеrale d’ Editions.

 

Цитирана литература:

Howard Bloch. "Etimologies and Genealogies. A Literary Antropology of the French Middle Ages". 1983, The University of Chicago.

Charlotte Charrier. "Hеloпse dans l’ histoire et dans la lеgende". Slatuine. 1977. Gеneve.

Българската литература

© 2001 Литературен форум