Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Румен Стоянов

Васил Попов и испаноезичието

 

Въпрос, чакащ своя изследовател. Защото едно такова проучване би разкрило не само дял от живота и делото на големия белетрист, но и една от връзките ни с многомилионната общност и утвърждаването на българската испанистика в нея. Тук съвсем бегло ще упомена някои податки.

Васил Попов не беше испанист в пълноценния смисъл на понятието, сиреч със значими преводачески и авторски изяви на това поприще. Но дори така успя да стори нещо, което никой друг българин не е постигал: бе журьор в международния литературен конкурс, свикван ежегодно от Дома на Америките. В началото на 1975 Попов е в Хавана и чете огромно количество разкази. За жалост, поради спешността да предам настоящите редове, не съм в състояние да уточня кои са останалите членове на журито, освен че го председателства самият Алехо Карпентиер - един от класиците на магическия реализъм, извисили го в световно явление. Присъствието на Васил Попов в конкурса, и то по време, когато латиноамериканската литература е в своя най-велик възход (живи са свещените страшилища Борхес, Пас, Кортасар, Маркес, Карпентиер, Рулфо, Бастос, Астуриас; и да спра) е признание освен за самия наш пратеник, също и за българската испанистика. Поканата до него не бе последие от институционална обвързаност, а от личен престиж, което й придава още по-отличителна стойност. Конкурсът не е просто един от многото в подконтинента; той и досега заема важно място в осъществяването на латиноамериканското единство и културна самоличност. Създателят на “Корени” е единственият българин, бил журьор в Дома на Америките, и първият член на международно литературно жури в Латинска Америка. (Уви, единственият следовник на това Васил-Попово първопроходство до ден днешен се оказва моя милост, па било и двукратно: през 1985 и 1986 бях журьор в международния конкурс за поезия, разказ и есе на португалски, учреден по мое предложение от мексиканското списание “Плурал”, основано и години наред оглавявано от бъдещия нобелист Октавио Пас.) Да бъде включен между съдниците на хаванския конкурс човек, чийто роден език не е испанският, е рядкост и това обстоятелство придава още по-голяма ценност на Васил-Поповото участие, защото в негово лице е предпочетена и българската испанистика пред множество други, къде-къде по-стари и с повече заслуги от отечествената ни, които биха се гордели да имат свой представител. Четвърт век подир онази самотническа изява на коренотърсача в кубинския конкурс нашата испанистика още не я е оценила и не дава никакви признаци на желание да го извърши, гаче всеки месец българи журират из Латинска Америка литературни творения.

Друг факт, изискващ внимание и осмисляне, е сборникът с разкази “Дайкири”, чрез него Васил Попов се нарежда в преоскъдната поредица от наши писатели, посветили стойностни книги на Латинска Америка. Борис Шивачев, Матвей Вълев и Васил Попов не само съставят светата ни разказваческа троица, но и комай изчерпват стореното на високо равнище. Наложително е да се отбележи, че за разлика спроти “Сребърната река” и “Прах след стадата” Поповата книга е плод на сборно твърде малко пребиваване в оная действителност.

Заради поезията на Лорка В. Попов се хваща да учи испански и го научи до степен да води разговор и да разбира тежки белетристични текстове. Езика той овладяваше с частен учител, по някое време веднъж седмично идващ в “Сивия поток” (софийско писателско кафене) да разговаря на испански с упорития си питомец. Ще упомена, че последният бе научил също английски. Прибавим ли към двата западни руския, излиза, че Васил Попов е с пряк достъп до три световни езика, което несъмнено му отваряше, особено при тогавашната наша обстановка на идеологическа мнителност и затвореност, завидни възможности да общува с чужди творби. Отечествените литератори по него време бяха другоезиково крайно лениви, битуваше неписаната постановка защо да се хабиш по други словесности, кога може в собствени изделия да се влагаш и добри пари да вадиш, че и куп още облаги. Има си многобройно преводаческо войнство, каква му е работата, нали да ощастливява тукашните мързеливци с най-доброто от световните постижения, пък и тъй притокът отвън е под надзор. Дебелоглавият Васил Попов бе едно рядко изключение, за да притежава собствен поглед към литератури по далечни нам ширини и дължини, той научи английски и испански. Веднъж в “Сивия поток” изразих пред Васил огорчение от поредната неприязън към мен, той дословно ми отвърна: “Мразят те, защото си от село и знаеш езици”. Очевидно изхождаше от своя житейски опит, който в края на краищата го доведе до преждевременна кончина.

Попов усещаше дълбоко и проникновено новата повествователност на Латиноамерика, събратя от нейни земи си даваха сметка за тая му съпричастност, в него долавяха сродна душа, чието даровито перо даваше ярки, силни страници. Благодарение на тази взаимност бе издадена във Венецуела подборка от Васил-Попови разкази, “Това красиво човечество” - още едно признание в испаноезичието за творчеството му, но и за българската литература въобще. Да ти отпечатат, без официалната ни подкрепа, книга в Латинска Америка по времето, когато там бликаше най-хубавата художествена литература на планетата, бе все едно на краставичар краставици да продаваш, нужно бе произведенията да обладават много убедителни качества, за да прескочат онази летва. Васил-Поповите разкази я преодоляха. По този начин създателят им напълно заслужено зае видно място и в българското литературно присъствие из Отвъдморието. Този не е единственият случай, когато негови работи видяха светлина там, тъй че е наложителен цялостен преглед, който да обхване творчеството му в различни испаноезични страни.

Васил Попов бе един от тримата (заедно с Емил Александров - заместник-министър на културата, и мое смирение) наши официални наблюдатели на Фестивала на карибските култури през 1979 в Хавана, което също говори за прекия му принос в българо-латиноамериканските културни вземодавания. За същото свидетелства и отиването ни след Карифеста’79 до гр. Мексико за оглед на предварително избрани сгради и купуването на една, в която да се открие български културен център. Към Васил-Поповите отношения с испаноезичието трябва да притурим и преписката му с тамошни интелектуалци, тя би разкрила непознати подробности от битието и художествеността на коренотърсача, тръгнал от село Миндя, за да общува пълноправно с творци от световна величина. Подир смъртта му направих нееднократен опит да видя писмата до него на испански, но той остана безуспешен и не ми е ясно къде ще да са те понастоящем. На една от Софийските писателски срещи трябваше да дойде Хулио Кортасар, Васил бе определен за негов съпровождащ, пък аз щях да съм преводач. Отидохме на летището да чакаме аржентинеца, българският му колега се вълнуваше от предстоящата неколкодневна близост с нашумелия майстор, който не пристигна и пропадна една възможност за установяване на още едно лично познанство, което вероятно щеше да обогати темата за Васил Попов и испаноезичието. Но когато Маркес посети София, той взе от него интервю и тримата си направихме общи снимки. Помня един Василев текст за Лорка, в списание “Литературна мисъл”; може би има и други неща за испаноезични автори, всичко това следва да бъде издирено и осмислено посредством една книга за Попов и испаноезичието, в която изчерпателно да се разгледат връзките му с него.

Васил Попов редактира преводни книги, което също издава съпричастност към испаноезичието, една от тях са спомените на Пабло Неруда “Изповядвам, че живях”, другата е “Сто години самота”, по-точно второто от трите издания. “Извикаха ме в издателството на Отечествения фронт да ме питат какво е мнението ми за твоя превод на романа, щели да готвят преиздание, пък редакторката не била доволна от българския превод, още повече защото против него била й говорила, за твое сведение, Е. Ю., та в издателството решили мене да питат. Защитих превода ти, ясно им заявих, че е прекрасен и по-добър български не може да има. Стана им криво, бяха настроени Е. Ю. нов превод да прави, но нали ме бяха викнали да съм нещо като вещо лице, слушаха ме какво им разправям. Накрая им предложих аз да редактирам преизданието и приеха, щото по тоя начин свалях от тях отговорността, че превеждал си бил несносно, не по български, както се изразиха”. Така Маркесовият роман принудително бе уличен като “второ преработено издание”, и то с двамина редактори (освен В. Попов), тоест още и “редактор на издателството”, както е тържествено оповестено на последния лист. Случка, показателна за тоталитарсоциалистическата нетърпимост към десетилетните ми криввания вън от утъпкания път на общоприетостта, но в замяна оставила един текст на Васил, написан като част от издателската презастраховка срещу моята преводаческа неблагонадеждност: предговора към романа, “Стоте години самота на Габриел Гарсия Маркес”. А на мен Васил рече: “Ако искаш да променяш нещо по превода си, прави го без да ме питаш, искам само да не заменяш президент с председател”, щото беше му известно болезненото ми пристрастие към чист български изказ. Така Васил Попов спаси с тежестта на своето име и със знанието на испански “Сто години самота” да не бъде преведен от ненавиждащата ме преводачка, но приятелка на издателската редакторка. Всичко туй принадлежи към още ненаписаните ми “Преводачески спомени”, тук думата е за благодарност към големия писател Васил Попов, чието творчество е един от върховете на съвременната българска белетристика и връзките на автора с испаноезичието позволяват да го обозрем по-всестранно, да видим по-отчетливо непреходността му. 

Българската литература

© 2001 Литературен форум